Палим се, защото от живота ни боли повече

Решението за самоубийство не се взима лесно, то е премислено. Но, разбира се, има и изключения. Самоубийства стават по медицински причини - хора, които са болни, имат здравословни проблеми, с шизофрении. Другите самоубийства са премислен акт. Представете си колко трябва човек да е отчаян от живота, колко непосилен му се струва той, за да избере един от най-болезнените начини да сложи край на живота си - да се самозапали. Това е страшно мъчително. И е своеобразен знак.
От началото на годината у нас има 150 самоубийства. Те са нещо постоянно в нашия живот. И досега е имало такива. Но просто сега им се дава повече гласност. Освен това има сезони - пролет и есен - когато са по-чести.
Цялата тази ситуация от началото на годината, говоря не само за самозапалилите се, двете семейства, чиито бащи убиха всичките членове - пак по същите мотиви. Затова аз бих попитала министъра на здравеопазването - има ли шанс в нашата страна опазването на психичното здраве въобще да стане приоритет? Какво може той в този кратък мандат от два месеца да направи? Защото все по-трудно става на хората да отидат на психиатър. Непрекъснато се слагат пречки, като например наредбите, които отнемат правото на българите да изберат кой да се грижи за тяхното психично здраве. Вие може да си вземете направление от личния лекар и да отидете в Силистра да ви лекуват кардиологичните проблеми, ако искате. Докато с тези промени при нас трябва да отидете изключително и само в диспансер или в психиатрична клиника. Това са тежки психиатрични институции, които травматизират хората и
не предлагат кой знае какви възможности
Това, което трябва да се направи, е да има структури в общността - има достатъчно кабинети на психиатри, които работят извън тези огромни мастодонти и които не създават напрежение у хората.
Но трябва да има и дневни центрове, където пациентът, след като закуси вкъщи, да отиде и да прекара цял ден там в интересни занимания. С тях могат да работят социални работници, психолози под ръководството на психиатър. Човекът не е в болнична среда, не е заключен. Това, което си представя обществото - психично болния, лудия трябва да го сложим под ключ някъде далече и да не го виждаме. Това са нещата, които трябва да бъде питан новият здравен министър.
Неговата идея здравни инспектори да обикалят и да търсят рискови групи не може да се осъществи. Как ще ги намерят тези хора, по какво ще разберат, че един човек е решил да сложи край на живота си? Ето например Пламен. Показват сега снимки - весел, щастлив, доволен и т.н. Как ще ги издирят тези инспектори тези рискови групи? Психичното здраве не е телесно здраве. То е много по-личен въпрос и много по-защитено от всички документи за човешките права. Само че в България това не се случва. Въобще не може да се прогнозира, че човек е решил да си слага край на живота. Добре - да речем, че психолозите го намерят този човек. Те нямат представа какво е психичното здраве на този човек и какви са неговите нарушения. Какво ще му кажат: О, здравейте! Имате ли намерение да се самоубивате? И той ще каже: Да.
При самозапалилите се хора единственото нещо, което може да ги върне към живота, е някой да плати всичките му дългове и да му осигури по 1000 лева на месец, за да гледа семейството си.
Тогава той ще се върне в живота
Нито му трябват психолози, нито инспектори, нито друго.
Не мога да кажа, че има епидемия на самозапалвания - това е термин на биологичното здраве. Може да има епидемия от психични проблеми. Но може да има подражание. И понеже става публично достояние, затова хората го правят. Но пак ви казвам - не защото следващият иска да прилича на Пламен от Варна. Това по никакъв начин не може да се приеме за причина. Предпочитанието да изгориш е по-неболезнено, отколкото да продължиш да живееш точно този живот. Самозапалването е знак. Не приемам да се говори, че в Америка, като му прещрака на човек, взима автомата и застрелва десет човека. И че у нас е обратното - самоунищожаваме се, като имаме проблеми. Няма такова нещо - ние не знаем кое го кара да застреля другите. Това не е отчаяние. Може да има гласове в главата му, които му диктуват какво да направи. Самозапалването не е български синдром, има го навсякъде по света. В източн

Решението за самоубийство не се взима лесно, то е премислено. Но, разбира се, има и изключения. Самоубийства стават по медицински причини - хора, които са болни, имат здравословни проблеми, с шизофрении. Другите самоубийства са премислен акт. Представете си колко трябва човек да е отчаян от живота, колко непосилен му се струва той, за да избере един от най-болезнените начини да сложи край на живота си - да се самозапали. Това е страшно мъчително. И е своеобразен знак.
От началото на годината у нас има 150 самоубийства. Те са нещо постоянно в нашия живот. И досега е имало такива. Но просто сега им се дава повече гласност. Освен това има сезони - пролет и есен - когато са по-чести.
Цялата тази ситуация от началото на годината, говоря не само за самозапалилите се, двете семейства, чиито бащи убиха всичките членове - пак по същите мотиви. Затова аз бих попитала министъра на здравеопазването - има ли шанс в нашата страна опазването на психичното здраве въобще да стане приоритет? Какво може той в този кратък мандат от два месеца да направи? Защото все по-трудно става на хората да отидат на психиатър. Непрекъснато се слагат пречки, като например наредбите, които отнемат правото на българите да изберат кой да се грижи за тяхното психично здраве. Вие може да си вземете направление от личния лекар и да отидете в Силистра да ви лекуват кардиологичните проблеми, ако искате. Докато с тези промени при нас трябва да отидете изключително и само в диспансер или в психиатрична клиника. Това са тежки психиатрични институции, които травматизират хората и
не предлагат кой знае какви възможности
Това, което трябва да се направи, е да има структури в общността - има достатъчно кабинети на психиатри, които работят извън тези огромни мастодонти и които не създават напрежение у хората.
Но трябва да има и дневни центрове, където пациентът, след като закуси вкъщи, да отиде и да прекара цял ден там в интересни занимания. С тях могат да работят социални работници, психолози под ръководството на психиатър. Човекът не е в болнична среда, не е заключен. Това, което си представя обществото - психично болния, лудия трябва да го сложим под ключ някъде далече и да не го виждаме. Това са нещата, които трябва да бъде питан новият здравен министър.
Неговата идея здравни инспектори да обикалят и да търсят рискови групи не може да се осъществи. Как ще ги намерят тези хора, по какво ще разберат, че един човек е решил да сложи край на живота си? Ето например Пламен. Показват сега снимки - весел, щастлив, доволен и т.н. Как ще ги издирят тези инспектори тези рискови групи? Психичното здраве не е телесно здраве. То е много по-личен въпрос и много по-защитено от всички документи за човешките права. Само че в България това не се случва. Въобще не може да се прогнозира, че човек е решил да си слага край на живота. Добре - да речем, че психолозите го намерят този човек. Те нямат представа какво е психичното здраве на този човек и какви са неговите нарушения. Какво ще му кажат: О, здравейте! Имате ли намерение да се самоубивате? И той ще каже: Да.
При самозапалилите се хора единственото нещо, което може да ги върне към живота, е някой да плати всичките му дългове и да му осигури по 1000 лева на месец, за да гледа семейството си.
Тогава той ще се върне в живота
Нито му трябват психолози, нито инспектори, нито друго.
Не мога да кажа, че има епидемия на самозапалвания - това е термин на биологичното здраве. Може да има епидемия от психични проблеми. Но може да има подражание. И понеже става публично достояние, затова хората го правят. Но пак ви казвам - не защото следващият иска да прилича на Пламен от Варна. Това по никакъв начин не може да се приеме за причина. Предпочитанието да изгориш е по-неболезнено, отколкото да продължиш да живееш точно този живот. Самозапалването е знак. Не приемам да се говори, че в Америка, като му прещрака на човек, взима автомата и застрелва десет човека. И че у нас е обратното - самоунищожаваме се, като имаме проблеми. Няма такова нещо - ние не знаем кое го кара да застреля другите. Това не е отчаяние. Може да има гласове в главата му, които му диктуват какво да направи. Самозапалването не е български синдром, има го навсякъде по света. В източните култури нали знаете, че са изгаряли телата.