Ирина ВАГАЛИНСКА, списание ТЕМА

Любен Дилов-син е автор на статии в много списания и вестници, на някои от които е бил (или още е) главен редактор или съсобственик.

Писал е доста концепции и сценарии, включително за БНТ като кандидат-директор, за "Гергьовден" като различното политическо движение и за шоупрограми като "Ку-ку", "Каналето" и "Хъшове". Пише редовно SMS-u и постинги във фейсбук. Обаче все не му стига! Иска да пише и реплики "в замразения дъх, който излиза от устните на момичетата през зимата – като в балончета от комикс". Така поне четем върху корицата на поредната му книга "FaceБуки".

- Казват, че днес повечето жени постоянно са или в мола, или във фейсбук. Да не би да искаш да впечатлиш всички останали с книгата, в която си събра постингите? И така да разшириш фенклуба?

- Имах един постинг, който събра ужасно много коментари – че съм променил завещанието си. И след като умра, искам да бъда кремиран и прахът ми да бъде пръснат в мола. Така жените в моя живот ще идват поне два пъти седмично да ме виждат… А във фейсбук вече имам над 53 000 уникални прочитания на ден. Странното е, че подредени във "FaceБуки", текстовете почти нямат нищо общо с мен. Като ги разглеждам сега, извадени от контекста на коментарите, се сещам за онзи абориген, на когото му подарили нов бумеранг и той три пъти припадал, докато се опитвал да изхвърли стария. Понеже постингите се връщат върху мен със сила, която не съм подозирал, че имат. Събрах ги в книга по съвет на хора от фейсбук, на които им беше досадно постоянно да ровят назад в мрежата. Понякога ме питат и защо не си направя блог – при 40 000 влизания в страницата ми спокойно мога да генерирам добър рекламен приход. Но аз си мисля, че този тип общуване предполага малко суета и никакви пари. За мен то не е свързано и с правенето на политика. Пуснах страницата в момента, в който разбрах, че вече няма да се кандидатирам. Обаче за много мои колеги от стария парламент нещата не стоят така – особено за онези от ДПС, там май е имало разпореждане по гарнизонна линия: Юруш във фейсбук!

- Всички знаят за увлечението ти по дайвинга. Намираш ли прилики между гмуркането в интернет и в морето?

- Гмуркането в морето е извънземно усещане, изключително зареждащо! Във фейса не можеш да се спасиш така добре от злобата на деня. В един от постингите разказвам как веднъж в суматохата не разбрах, че в София ще има тестване на сирени, и както си вървях по тихата уличка "Васил Априлов", чух глас от небето: "Внимание, внимание, край". Заоглеждах се за Архангел Михаил, който да се появи и да каже, че няма хепиенд… И от политиката не можеш да избягаш в мрежата – скоро коментирахме една формация, изправила се на балотаж в местните избори срещу ГЕРБ: "Заедно за Вонеща вода". Много се надяваме да освежи политическия живот в страната!

- Често ли изпадаш в забавни ситуации под водата и в интернет?

- Неизбежно е. Владо Каролев например е един от най-смешните хора в дайвинга, може да си причини невероятни неща и да ги посрещне с чувство за хумор. Сърцат е, затова от него ще стане добър водолаз. Евтим Милошев също ни е разсмивал зверски. По време на обучението има едно упражнение, при което се отиграва какво се прави, ако е останал само един работещ регулатор за вдишване. Всеки път, когато Евтим вадеше регулатора от устата си, по три минути го бършеше, преди да го даде на приятелката си. Пълна нелепица! Ако се случваше наистина, тя нямаше да го преживее. Във фейсбук също може да изпаднеш в абсурдни ситуации – като имаш 17 000 абонати, понякога се объркваш.

Скоро исках да пратя едно забавно българско рап парче на Владо Тодоров, художника на Земекис. И двамата харесваме този стил. Но текстът, в който лирическият герой обяснява защо неговият член е по-голям, стигна до друг Владо. Дълго трябваше да му обяснявам какво съм искал да му кажа.

- Дали вече не си пристрастен към Фейсбук? Можеш ли да се откажеш, както се отказа от телевизията?

- Знам, понякога е като болест. Имам познати, които оставят баща им да наглежда фермата в мрежата, докато те са на гмуркане. Нямало кой да им обере ягодите… Но покрай журналистиката и политиката аз съм имунизиран срещу пристрастяване към какъвто и да било вид общуване. Обикновено се ограничавам до 20 минути във фейса сутрин и по толкова вечер. Мисля, че мога да се откажа, но не съм опитвал.

Все пак ще добавя, че това лято се опитах да карам мотор и ми се получи. Паднах само два пъти.

- Видях твои закачки на тема "Вронски и Ана" (Каренина, бел. ред.). Който е чел книгата, ще разбере, за останалите това е провокация да си разширяват общата култура. Чувстваш ли се и малко като просветител в мрежата?

- Чак просветител не, но ми е приятно да мисля, че някой може да започне да чете повече. И да разбере, че Гогол не е търсачка. Опитвам се да пиша граматически правилно, да обсъждам с другите фейсбукъри войната между чалгата и високата култура. Мисля, че социалните мрежи в България до известна степен компенсират несвободата на официалните медии. Би било добре, ако Съюзът на издателите догодина помисли върху учредяването на още една награда "Черноризец Храбър" – за блогъри. Така ще ги насърчим. В Америка вече има блогъри, които са по-влиятелни от медии със 100-годишна история. Поне 10 от тях са в Топ 100 на най-влиятелните медия личности. У нас също има някои добри – като Милена Фучеджиева например, само че не са толкова известни.

- Но пък възниква въпросът за мултиплицирането на невярната информация по интернет…

- Да не би другите медии да не разпространиха "новината" за назначаването в ООН на посланик, който да преговаря с извънземните? Е, като си помисля, 7-8 пъти съм ставал свидетел на неумишлени партенки във фейсбук. Само сиропиталището на отец Иван колко пъти се вдигахме да го защитаваме, а багери в Нови хан нямаше и нямаше.

- В мрежата като че лесно се събират хора в защита на всякакви каузи – помним кучето Мима. Защо тогава там още не тече акция в защита на Софийския университет?

- Вероятно предстои да се случи и такава акция. Бави се, защото университетът вече не е емблемата, която беше преди 20 години или по време на освиркването на Фердинанд. Пада качеството, падат изискванията към преподавателите, всички сме в тинята. Трябва да се протестира срещу сегашното положение, но щом то се позакрепи, да се постави въпросът за нивото на висшето образование в България. Сигурен съм, че ако сега направим анкета по улиците, ще излезе, че младите искат да учат в чужбина. Не защото там се живее по-лесно, а защото тукашните университети не са конкурентни. Изисква се смелост за реформите в БАН и във висшето образование. Трудно ми е да си представя по-окумуш министър от Сергей Игнатов, но очевидно и той няма да се справи с това. Популизмът на властта, особено в навечерието на избори, няма да го позволи.

- Казваш, че "в политиката е мръсно, в икономиката – страшно, в културата – бедно, а в спорта – срамно". Къде слагаш журналистиката и има ли нещо общо това с твоите прескоци от нея към политиката и обратното?

- Журналистиката е между бедното и мръсното. Вече съм казвал, че това прескачане ме кара да се чувствам като дете на русалка и кентавър, болно от шизофрения. При този малък пазар у нас единици са журналистите, които продължават да са професионалисти в смисъла, който аз влагам. И това като цяло са хора, които много-много не разчитат на работата си за доходи – или произхождат от богати семейства, или имат партньори, които ги издържат. Тоест могат да си позволят да приемат журналистиката като мисия. При издателите мизерията се мултиплицира – когато не можеш да си позволиш да даваш големи заплати, не можеш и да имаш високи критерии. И оттам идва лекото зацапване. Почти всяка медия днес малко или много е минала в някой икономически окоп и се съобразява с него. Лично аз съм правил какви ли не хитрини, за да избегна тази зависимост – включително съзнателно ограничаване на тиража, но явлението си съществува. Следва спад на доверието, а то генерира още по-голяма криза в медиите. Мисля, че сериозното раздрусване на пазара тук предстои. Скоро ще дойде под натиска на икономическата криза и на това, че хората вече не се откриват в медиите. Дори жълтите вестници, които дълго оставаха остров на свобода и свободия, бяха успешно дресирани и вече е видно чии интереси защитават – съответно те също започват да губят читатели. В момента феноменът са пенсионерските вестници – съвкупният им месечен тираж е над милион, но и това не е завинаги. А мрежата е алтернатива, тя натиска и официалната журналистика. Ще дам пример с едно несправедливо арестувано по обвинение в грабеж момче в Пловдив. Половинката му показа колко кафкианска е цялата история във фейсбук и тя се пренесе в другите медии. Няма нужда да давам примери и с политически скандали.
Често се шегуваш с Бойко Борисов…

Ами да, със сакралните неща така трябва.

- Повече чувство за хумор ли имат той и правителството му в сравнение с предишните управляващи? Или става дума за усет за шоу?

- Бойко Борисов е интересен феномен. От години казвам, че българите се нуждаят от добра групова психотерапия. Бойко им я дава в пълна мяра! Той е олицетворение на толкова стереотипи и български митове, колкото никой друг преди него. Бях свидетел на всички опити да бъде спрян и отляво, и отдясно, но неуспешно. Той е като трагическата вина в античната драма – винаги присъства. А иначе в политиката по принцип трудно се запазва чувството за хумор. Не е само заради звездеенето. Аз самият, докато се занимавах с политика, съм се улавял в гневни избухвания за неща, на които не бих реагирал толкова остро, ако не бях вътре в мача. Но като яздиш коня, не ходиш по земята.

- Направи ли те политиката по-голям циник?

- В някаква степен може би, но, от друга страна, ме направи и по-чувствителен. Ще припомня случая, в който реагирах бясно на сценаристите в "Шоуто на Слави", защото не бяха разбрали ситуацията около бездетните майки. Доктор Тони Първанова успя да ги заблуди и те направиха много силно предаване, насочено срещу парламента. Без да схванат, че обслужват частен интерес и – в крайна сметка – точно обратното на това, за което се борят.

- Има ли думи, които сега ти се иска да не си бяхте казали със Слави Трифонов в пристъп на гняв?

- Ние се карахме в рамките на нормалното, докато бяхме заедно – като истинска семейна двойка. Но на раздяла не си казахме думи, от които да няма връщане назад. Аз и до днес го чувствам много близък, винаги мога да му звънна, както и той на мен. Всеки от нас трябваше да хване пътя си, защото започнахме да си пречим. Аз пречех на шоуто с политиката и обратното. Подозрението, че сме скачени съдове, тежеше.

- Какво си помисли, когато избухна скандалът за търговията с влияние, около който Бойко Борисов и Слави Трифонов се опровергаваха взаимно?

- Още когато се запознаха, им казах, че няма да им стигнат 111 000 кв. км. И че рано или късно ще стане голям бой. Те не ми повярваха, още бяха в други позиции  -Слави беше във върха си, Бойко беше главен секретар на МВР. Струваше им се невероятно да имат един ден нещо да разделят. Но това са центрове на власт, естествено е да се сблъскат. А иначе ги познавам достатъчно добре и двамата, за да знам, че никой от тях не лъже и никой не е съвсем прав. През всичките години, в които Слави е имал възможност да повлияе на "Гергьовден" за нещо, само веднъж е опитал и му отказахме. Втория път успя да си вкара човек, но на позиция, от която не зависеше кой знае какво. И то защото вярваше в качествата му. Така че не виждам как би се случил разговор, в който Слави да поиска половината от държавата.

- Има ли нещо, което си пропуснал да попиташ баща си?

- Хиляди неща… Аз съм "рицар на пропуснатите възможности" в много посоки. Но не допускам да се разкайвам дълго, да влача тежки вини. Помага ми много общуването със свещеници, които уважавам. Изповедта е добра възможност да се разтовариш. С баща ми поддържам някакъв вид диалог и сега – благодарение на книгите, есетата и писмата. Но ми липсва. В момента съм на възрастта на неговите трудни решения, а няма кого да попитам. Аз правя неща, които той не направи, макар че можеше. Имаше уникално чувство за хумор, с което бягаше от възможността да съветва по тежки житейски избори. Никога не ми се налагаше, просто даваше примери и ме оставяше да решавам – почти винаги правех обратното. Либерално семейство бяхме, то отрано ме пусна да се социализирам и на улицата, в кварталните банди. Майка ми беше учителка, къщата все се пълнеше с нейни ученици, които я боготворяха и леко ме дразнеха с това, че не можеха да проумеят моето нехайно отношение към нея. В нея те виждаха неслучилите се техни майки – и като ерудиция, и като свободомислие. Двамата с баща ми бяха бохеми, изглеждаха свободни в онези години, а това привличаше много хора. Майка ми почина в нощта, когато ние с ВМРО загубихме изборите, в които събрахме невероятните за малки партии 165 хиляди гласа. 11 000 не ни стигнаха да прескочим 4-процентната бариера, все пак царят беше насреща. В онази нощ аз сновях непрекъснато между НДК и болницата. Когато се разбра, че не влизаме в парламента, го приех като знак да не се занимавам с глупости, защото губя по-важни неща. Политиката е дело с предизвестен нещастен край. Само този, който се оттегли навреме, завършва добре. Аз влязох в нея на два пъти – първо заради спирането на "Ку-ку", после заради преследването на "Хъшове".

Създадохме партия, за да отклони вниманието от шоуто, а тя заживя собствен живот. Искрено се надявам повече да не ми се налага да се занимавам с политика. Това би означавало, че нещо много се е изкривило.

- Като заговорихме за семейството, ти май имаш и един прадядо, когото споменаваш с гордост. Вярно ли е, че е преял с пощенски гълъби по време на Балканската война, за да не попадне ценна информация в ръцете на врага?

- Това с гълъбите е шега, но наистина имам прадядо патриот, загинал 6 Балканската война. Бил над 70-годишен, когато отишъл на фронта с обоза си. Само злите езици твърдят, че било, за да не му откраднат воловете. Той се е женил няколко пъти, рядкост за онова време. Последната му съпруга побесняла, че я оставил заради войната, и се развела с него. А когато той загинал, не получила вдовишка пенсия – хак й е било!

- Ако сега трябваше да избираш, какво би предпочел: нов перспективен медиен проект или още едно дете?

- Сложен въпрос. Аз имам 3 деца, отгледани в най-тежките години. През Лукановата зима бяха на 3 и на 6 години. Понеже се движа в среди, в които хората сега си правят децата, усещам трепета около едно малко човече, но то е и голяма отговорност. От друга страна, децата са отпуснато време – Господ ти дава чрез тях още години да се видиш, да се насладиш на биологическото си продължение. Голямо изкушение е! Но и с нов медиен проект би ми харесало да се занимавам. Само че трябва да свърша други неща – например да напиша роман за първите години на прехода, който през февруари да е на пазара. Работя и по няколко сценария. Единият е готов, най-късно през май догодина ще започнем да снимаме екшън комедия по него. Другият е международен проект, в една нова, неексплоатирана ниша на фентъзито. Дано ми стигне времето. А нали знаеш – времето е функция на пътя и скоростта. Сещам се за онзи арменец, който изобретил машина на времето. Пускаш 2 лева в един железен бидон и отвътре един глас ти казва кое време е… Въпросът кое време е и за кое е време винаги е стоял пред мен!