Днес би трябвало да честваме 90-годишния юбилей на Александър Вутимски със съответните почести и слава на лирик от европейска величина. Поне така са го виждали неговите приятели Емил Манов, Александър Геров, Богомил Райнов, Валери Петров...

...Аз няма да изляза от кръчмата никога...Тук
                                            мечтая и тук пиша стихове...
Нека градът гърми от бунтове...Не вярвам за
                                                            за нищо във никого.
Безполезен поет ли съм? – Все едно. Аз не искам
                                                       ни лаври, ни критики.
Аз съм само пияница – в кръчмата ще умра
                                                        от пиянство навярно...
 

Поетът изповядал тези стихове умира току що навършил 24 години, но не от пиянство, а от туберколоза. Датата е 23 септември 1943г. Мястото – санаториумът край Моравския град Сурдулица в някогашна Югославия. Приживе никога не е виждал издадена своя книга, никога не е имал жилище, а след това няма и гроб. В наше време името му научават за кратко зубрачите студенти по история на българската литература, после го забравят, защото те обикновено нямат време да четат  “по така” стихове. Вечното “ако”...

Днес би трябвало да честваме 90-годишния юбилей на Александър Вутимски със съответните почести и слава на лирик от европейска величина. Поне така са го виждали неговите приятели Емил Манов, Александър Геров, Богомил Райнов, Валери Петров в годините преди да станат галеници на комунистическата власт. После откриват в творбите му “идейна обърканост и липса на марксистка борбеност в изкуството”. От време на време под сурдинка се сещат за някогашния Саша. Валери Петров: ...”Той беше най-талантливият от всички ни...сега го виждам като българският Блок...Един клон от дървото на българската поезия, който обещаваше хубав плод...” Радой Ралин: ...”Този всестранно надарен човек можеше да стане българският Кокто...”

А всичко започва най-нормално и прозаично. През 1919г. в семейството на заможния шивач и търговец Коце Вражалски от с. Своге се ражда шестото по ред дете Александър. Дали неговата поява е знак на съдбата за зловещия край на фамилията? Никой не може каже. Факт е обаче, че малко след това нещата тръглават стремглаво надолу. Първо бащата се разорява. Опитва да спаси положението като развие “селски туризъм” с клиенти от близката столица. Всъщност това се оказва следващият удар на съдбата. Летовници болни от туберкулоза оставят своята зараза в къщата. Последиците – от октомври 1928г. до юли един след друг умират главата на семейството, съпругата му Савка и братята Стефан и Петко. Остават 10-годишния Александър и по-големите от него сестрата Надежда и братът Кирил. От 1929г. малкият Саша заживива при сестра си в София. От това време започва и съдбовната му връзка с този град, който той ще ненавижда, но и няма да може без него. Защото единствено в този град съзряващият юноша ще може да намери макар и ужасяващо мъчително, но все пак някакакво място за своето различие, а именно, че харесва повече момчетата от момичетата. Но различието не е само сексуално.

 Все си мисля, че някога някой ме взе,
 някой сух, някой зъл и висок.
 Той ме галеше мрачно с черни ръце
 и ме викаше дълго в мрака жесток.

 Бях безмълвно дете и безмълвно растях,
 Във затулени стаи увяхвах.

 Той ме слагаше в черен ковчег
 И запалваше восъчна свещ върху мене.
 Той целуваше мойте колене,
  мойте тъмни ръце в погребален ковчег.
 Този сух, този зъл, този чуден човек...

Съжителството със сестрата Надежда крае кратко, защото тя е следващата жертва на прокобата. Цяла година Саша преживява мъчителни дни и нощи в сиропиталището “Родно огнище”, чиято мизерия и тягостна атмосфера направо го побъркват. През 1932г. загрижен за него братът Кирил го прибира при себе си въпреки, че и той едва свързва двата края. За двамата започва едно нерадостно лутане в евтини квартири и западнали хотелчета в покрайнините на града. И все пак Александър успява да зъвърши Първа софийска мъжка гимназия и то сред много добрите ученици. Времето в училището е и мъничкото късче на щастие, упование и надежди отредени в краткия му живот. Сприятелява се с възторжени момчета и момичета, които с младежки плам вярват в бъдещето справедливо комунистическо общество. Започва да пише първите си плахи, несръчни, но изпълнени с живот стихове. На вълните на този ентусиазъм през 1938г. се записва студент по класическа филология...,но не изкарва и първата година. Причината – болен от туберкулоза. Поредният в несъществуващото вече семейство. От този момент животът на Саша Вутимски се дели на две – дълги тягостни дни по санаториумите и диви бохемски нощи през кратките престои в София. И разбира се в търсене на “оня” с тъмните ръце, пияния ангел, синьото момче...

Не те целувам, аз не плача пак, не се усмихвам.
Въображаем ангел бил си ти – уви!
И ти залязваш.

И синьото момче не е било.
Момчето със синя шапка и сребро,
с очи на южен танц, пияното момче,
което шепне отдалече: Саша – И тая нощ...
...И аз съм паднал на снега
под две очи студени и безмълвни...
Полиция, полиция!
Спасете ме от мойте спомени! Стражар!
Кажи да стане ден...Но аз ще плача...

Самотата на обречения, тъгата и нощта стават обиталищата на поетичните преживявания в стиховете на Вутимски. Всеки купон за него е като за последно – пие като за последно, свири на пианото като за последно, танцува любимия си степ като за последно. Не случайно любимият му автор е Артюр Рембо, също Бодлер, Верлен, Едгар По – все като него “различни”. Само, че в Париж, “столицата на разврата” /Ботев/, те са по-скоро екзотични “цветя на злото”, цветни петънца в декора. В селско-буржоазна София автор като Вутимски е пълен аутсайдер. Не напразно той споделя и в есетата, и в стиховете си, че неговото време е нощта – светът на мъждукащите фенери, залитащи пияници, проститутки, стражари и вертепите, където пият груби “въображаеми ангели”...Възторжените приятели комунисти започват да странят от него, особено след като Саша започва да печати в ненавистното им “фашистко” списание “Златорог” /май по-скоро ги глождела завист/. За младия поет периодичните заточения в санаториумите стават все по-дълги, а бохемските ваканции все по-кратки. Все по тъжни и мрачни стават и стиховете му.

...Аз тъгувам за тебе. Не виждаш ли?
Аз съм сам, остарявам безшумно.
И отдавна разбрах, и отдавна узнах,
Невъзможно е да се боря, да се радвам, да страдам
така както другите,
да не бъда безполезен пияница, пропаднал младеж
и безделник.
Затова в тиха утрин, когато се съмва над къщите
Аз ще седна безшумно на прага,
ще гледам дърветата, слънцето,
ще помилвам прозореца тихо,
после сам ще налапам дулото.
И ще ще чуя за сетен път звук, кървав звук...
когато полека се съмва.

 Само че тази история не се случва. Случва се другата – пак призори на 23 септември 1943г. самотното момче самотно си отива на болничното легло. Гробището на санаториума отдавна е заличено. Остават няколко омачкани тетрадки със стихове и няколко случайни снимки.