САЩ не си взеха поука от революцията в Иран и още берат отровни плодове

Най-доброто от печата

03-11-2012, 07:38

Автор:

bulgariautre

Всичко от Автора

Посланик Джон Лимбърт, един от заложниците в посолството в Техеран, разказва

Историята изглежда по един начин, написана в учебниците, но разказана от първо лице след години, когато участниците са имали възможност да премислят станалото многократно и да го сложат в различен контекст, събитията добиват коренно различен вид.

През 1979 година шиитската опозиция срещу шах Реза Пахлави, който идва на власт благодарение на Запада и САЩ, се засилва поради масовото недоволство срещу полицейския апарат, западното влияние, корупцията и ширещата се бедност. Начело на движението е аятолах Хомейни, който по това време живее в изгнание в Париж. На 6 януари 1979 г. шахът е принуден да напусне страната, а на 1 април се провежда референдум и Иран е обявен за ислямска република начело с духовния водач аятолах Хомейни. Скоро е приета конституция, която налага крайните му възгледи за реда в държавата. На 4 ноември същата година ислямистки студенти щурмуват американското посолство и взимат 52 дипломати за заложници с искане САЩ да върнат Реза Пахлави на Иран. Дипломатите остават в плен 444 дни. В резултат министър-председателят на временното правителство отпреди референдума подава оставка. През април 1980 г. тогавашният президент на САЩ Джими Картър разпорежда специални армейски части да освободят заложниците, но операцията се проваля.

На 7 април 1980 г. Вашингтон къса дипломатическите отношения с Техеран. Оттогава двустранните отношения са обтегнати. Кризата със заложниците дава най-сериозния коз за победата на Роналд Рейгън над Джими Картър, а заложниците в мисията на САЩ в Техеран са освободени с посредничеството на алжирското правителство малко след встъпването в длъжност на Рейгън. В резултат на това САЩ размразяват ирански активи за 8 млрд. долара.

Посланик Джон Лимбърт е бивш заместник държавен секретар за Иран в департамента за Близкия изток. За първи път посещава страната през 1962 г., тъй като тогава родителите му работят за USAID. Преди да започне дипломатическата си кариера, Лимбърт се завръща там като доброволец на Корпуса на мира. По време на кризата със заложниците, която продължава до 1980 г., той е едно от задържаните официални лица на посолството.

Ето какво разказа в британския университет Дърам по време на конференция, посветена на Иран и външната политика на американския президент Джими Картър.

"Преди революцията САЩ не забелязаха или по-скоро не искаха да видят проблемите и протестните настроения, които се ширеха в Иран. Това продължи и в следващите месеци. В контекста на Студената война, след 1945 г. имаше една-единствена директива, която се следваше, а именно да не се допуска комунистическо влияние в региона. По тази причина много от проблемите просто се пренебрегваха. На 12 февруари 1979 г. (Хомейни се връща в Техеран, б.ред.) Вашингтон се събуди с много тежък колективен махмурлук. След повече от двадесет години "купон" всички сега си задаваха въпроса: "Какво правим?"

Станалото беше станало, връщане назад нямаше и очевидният избор беше да се приеме революцията и да се продължи водената до този момент политика: "ще ви продаваме оръжията, договорени с шаха, имаме общ враг на север, можем да си сътрудничим, докато общите ни интереси са еднакви".

Картър беше човек с добри идеи, но просто не беше практик - той делегираше на други да изпълняват. Вашингтон се надяваше на най-доброто и отказваше да види, че отношенията след революцията никога няма да са същите. Новите управници не бяха настроени да прощават грешки, докато за САЩ беше немислимо просто да се оттеглят от Иран и да предоставят възможност на СССР да влияе в района.

През пролетта на 1979 г. САЩ поискаха да назначат Уолтър Катлър за свой посланик в Техеран, което беше знак за приемането на революцията и новите управници. Но обстановката в страната беше просто отровна - радикални духовни лица с идеи, близки до тези на Хомейни, държаха всички козове. Имаше няколко тенденции и нито една от тях не беше обещаваща.

Националистическите движения бяха в упадък, умерените партии - също. Обикновените граждани усещаха тази нестабилност, броят на емигрантите, особено от средната класа и образованите кръгове, се увеличаваше драстично. Революцията не беше донесла обещания рай. И имаше нужда от жертвен агнец - империализмът, либералните движения. В пресата ежедневно излизаха антиамерикански тиради. Революционните сили се обръщаха една срещу друга и всеки, който имаше власт, стесняваше кръга за свободно изразяване на идеи. За временното правителство не съществуваше опция да се запазят топлите отношения със САЩ.

През октомври 1979 г. здравето на Реза Пахлави се влоши значително и трябваше да бъде изпратен за лечение в Америка. И тук бяхме изправени на кръстопът - САЩ можеха да продължат опитите за установяване на добри отношения с Иран или да приемат шаха. Но не можеха да направят и двете. Още от самото начало Картър беше наясно, че във втория случай казваме сбогом на временното правителство, на изграждането на плодотворни отношения с Иран и на посолството ни там. Но държавният секретар тогава, Сайръс Ванс беше на мнение, че ако кажем на иранското правителство, че приемането на шаха в САЩ има единствено хуманитарни подбуди, ще ни се размине. Имайки предвид историята на дипломатическите ни отношения, едва ли някой по-възрастен от тригодишно дете би повярвал. И нещата просто се случиха.

Днес може би бихте попитали - предвид опасната ситуация в страната, защо не ви евакуираха. Но тази дума дори не беше спомената. След 35 години Студена война да си тръгнем и да допуснем комунистическо влияние беше просто немислимо. По същата причина на 11 септември тази година имаше наши хора в посолството в Либия. И аз питам - някога ще си научим ли урока по политическа теория и история? (На 11 септември при атака над американското консулство в Бенгази бяха убити посланикът Кристофър Стивънс и още трима души от дипломатическата мисия на САЩ - бел.ред.)

Но в дипломацията трябва да работиш с материала, който ти се предоставя. Понякога сигналите са смесени. Проблемът с отношенията между САЩ и Иран е, че и двете страни насочват вниманието си към негативите. Но в края единият неизбежно ще се наложи да се довери на другия.

По време на дипломатическата ми служба там, и особено в периода на революцията, имаше три основни правила, които неизменно важаха за всяко едно начинание: Първо - каквото и да започнеш, ще е по-трудно, отколкото изглежда. Второ - ще отнеме повече време, отколкото е предвидено. И трето - тъкмо когато си мислиш, че има някакъв напредък, ще се намери някой, който да развали всичко направено до момента. Същото се случва и с администрацията на Обама. А точно в началото на мандата му си мислехме, че има прогрес в тази област."

Историята изглежда по един начин, написана в учебниците, но разказана от първо лице след години, когато участниците са имали възможност да премислят станалото многократно и да го сложат в различен контекст, събитията добиват коренно различен вид.

През 1979 година шиитската опозиция срещу шах Реза Пахлави, който идва на власт благодарение на Запада и САЩ, се засилва поради масовото недоволство срещу полицейския апарат, западното влияние, корупцията и ширещата се бедност. Начело на движението е аятолах Хомейни, който по това време живее в изгнание в Париж. На 6 януари 1979 г. шахът е принуден да напусне страната, а на 1 април се провежда референдум и Иран е обявен за ислямска република начело с духовния водач аятолах Хомейни. Скоро е приета конституция, която налага крайните му възгледи за реда в държавата. На 4 ноември същата година ислямистки студенти щурмуват американското посолство и взимат 52 дипломати за заложници с искане САЩ да върнат Реза Пахлави на Иран. Дипломатите остават в плен 444 дни. В резултат министър-председателят на временното правителство отпреди референдума подава оставка. През април 1980 г. тогавашният президент на САЩ Джими Картър разпорежда специални армейски части да освободят заложниците, но операцията се проваля.

На 7 април 1980 г. Вашингтон къса дипломатическите отношения с Техеран. Оттогава двустранните отношения са обтегнати. Кризата със заложниците дава най-сериозния коз за победата на Роналд Рейгън над Джими Картър, а заложниците в мисията на САЩ в Техеран са освободени с посредничеството на алжирското правителство малко след встъпването в длъжност на Рейгън. В резултат на това САЩ размразяват ирански активи за 8 млрд. долара.

Посланик Джон Лимбърт е бивш заместник държавен секретар за Иран в департамента за Близкия изток. За първи път посещава страната през 1962 г., тъй като тогава родителите му работят за USAID. Преди да започне дипломатическата си кариера, Лимбърт се завръща там като доброволец на Корпуса на мира. По време на кризата със заложниците, която продължава до 1980 г., той е едно от задържаните официални лица на посолството.

Ето какво разказа в британския университет Дърам по време на конференция, посветена на Иран и външната политика на американския президент Джими Картър.

"Преди революцията САЩ не забелязаха или по-скоро не искаха да видят проблемите и протестните настроения, които се ширеха в Иран. Това продължи и в следващите месеци. В контекста на Студената война, след 1945 г. имаше една-единствена директива, която се следваше, а именно да не се допуска комунистическо влияние в региона. По тази причина много от проблемите просто се пренебрегваха. На 12 февруари 1979 г. (Хомейни се връща в Техеран, б.ред.) Вашингтон се събуди с много тежък колективен махмурлук. След повече от двадесет години "купон" всички сега си задаваха въпроса: "Какво правим?"

Станалото беше станало, връщане назад нямаше и очевидният избор беше да се приеме революцията и да се продължи водената до този момент политика: "ще ви продаваме оръжията, договорени с шаха, имаме общ враг на север, можем да си сътрудничим, докато общите ни интереси са еднакви".

Картър беше човек с добри идеи, но просто не беше практик - той делегираше на други да изпълняват. Вашингтон се надяваше на най-доброто и отказваше да види, че отношенията след революцията никога няма да са същите. Новите управници не бяха настроени да прощават грешки, докато за САЩ беше немислимо просто да се оттеглят от Иран и да предоставят възможност на СССР да влияе в района.

През пролетта на 1979 г. САЩ поискаха да назначат Уолтър Катлър за свой посланик в Техеран, което беше знак за приемането на революцията и новите управници. Но обстановката в страната беше просто отровна - радикални духовни лица с идеи, близки до тези на Хомейни, държаха всички козове. Имаше няколко тенденции и нито една от тях не беше обещаваща.

Националистическите движения бяха в упадък, умерените партии - също. Обикновените граждани усещаха тази нестабилност, броят на емигрантите, особено от средната класа и образованите кръгове, се увеличаваше драстично. Революцията не беше донесла обещания рай. И имаше нужда от жертвен агнец - империализмът, либералните движения. В пресата ежедневно излизаха антиамерикански тиради. Революционните сили се обръщаха една срещу друга и всеки, който имаше власт, стесняваше кръга за свободно изразяване на идеи. За временното правителство не съществуваше опция да се запазят топлите отношения със САЩ.

През октомври 1979 г. здравето на Реза Пахлави се влоши значително и трябваше да бъде изпратен за лечение в Америка. И тук бяхме изправени на кръстопът - САЩ можеха да продължат опитите за установяване на добри отношения с Иран или да приемат шаха. Но не можеха да направят и двете. Още от самото начало Картър беше наясно, че във втория случай казваме сбогом на временното правителство, на изграждането на плодотворни отношения с Иран и на посолството ни там. Но държавният секретар тогава, Сайръс Ванс беше на мнение, че ако кажем на иранското правителство, че приемането на шаха в САЩ има единствено хуманитарни подбуди, ще ни се размине. Имайки предвид историята на дипломатическите ни отношения, едва ли някой по-възрастен от тригодишно дете би повярвал. И нещата просто се случиха.

Днес може би бихте попитали - предвид опасната ситуация в страната, защо не ви евакуираха. Но тази дума дори не беше спомената. След 35 години Студена война да си тръгнем и да допуснем комунистическо влияние беше просто немислимо. По същата причина на 11 септември тази година имаше наши хора в посолството в Либия. И аз питам - някога ще си научим ли урока по политическа теория и история? (На 11 септември при атака над американското консулство в Бенгази бяха убити посланикът Кристофър Стивънс и още трима души от дипломатическата мисия на САЩ - бел.ред.)

Но в дипломацията трябва да работиш с материала, който ти се предоставя. Понякога сигналите са смесени. Проблемът с отношенията между САЩ и Иран е, че и двете страни насочват вниманието си към негативите. Но в края единият неизбежно ще се наложи да се довери на другия.

По време на дипломатическата ми служба там, и особено в периода на революцията, имаше три основни правила, които неизменно важаха за всяко едно начинание: Първо - каквото и да започнеш, ще е по-трудно, отколкото изглежда. Второ - ще отнеме повече време, отколкото е предвидено. И трето - тъкмо когато си мислиш, че има някакъв напредък, ще се намери някой, който да развали всичко направено до момента. Същото се случва и с администрацията на Обама. А точно в началото на мандата му си мислехме, че има прогрес в тази област."

Историята изглежда по един начин, написана в учебниците, но разказана от първо лице след години, когато участниците са имали възможност да премислят станалото многократно и да го сложат в различен контекст, събитията добиват коренно различен вид.

През 1979 година шиитската опозиция срещу шах Реза Пахлави, който идва на власт благодарение на Запада и САЩ, се засилва поради масовото недоволство срещу полицейския апарат, западното влияние, корупцията и ширещата се бедност. Начело на движението е аятолах Хомейни, който по това време живее в изгнание в Париж. На 6 януари 1979 г. шахът е принуден да напусне страната, а на 1 април се провежда референдум и Иран е обявен за ислямска република начело с духовния водач аятолах Хомейни. Скоро е приета конституция, която налага крайните му възгледи за реда в държавата. На 4 ноември същата година ислямистки студенти щурмуват американското посолство и взимат 52 дипломати за заложници с искане САЩ да върнат Реза Пахлави на Иран. Дипломатите остават в плен 444 дни. В резултат министър-председателят на временното правителство отпреди референдума подава оставка. През април 1980 г. тогавашният президент на САЩ Джими Картър разпорежда специални армейски части да освободят заложниците, но операцията се проваля.

На 7 април 1980 г. Вашингтон къса дипломатическите отношения с Техеран. Оттогава двустранните отношения са обтегнати. Кризата със заложниците дава най-сериозния коз за победата на Роналд Рейгън над Джими Картър, а заложниците в мисията на САЩ в Техеран са освободени с посредничеството на алжирското правителство малко след встъпването в длъжност на Рейгън. В резултат на това САЩ размразяват ирански активи за 8 млрд. долара.

Посланик Джон Лимбърт е бивш заместник държавен секретар за Иран в департамента за Близкия изток. За първи път посещава страната през 1962 г., тъй като тогава родителите му работят за USAID. Преди да започне дипломатическата си кариера, Лимбърт се завръща там като доброволец на Корпуса на мира. По време на кризата със заложниците, която продължава до 1980 г., той е едно от задържаните официални лица на посолството.

Ето какво разказа в британския университет Дърам по време на конференция, посветена на Иран и външната политика на американския президент Джими Картър.

"Преди революцията САЩ не забелязаха или по-скоро не искаха да видят проблемите и протестните настроения, които се ширеха в Иран. Това продължи и в следващите месеци. В контекста на Студената война, след 1945 г. имаше една-единствена директива, която се следваше, а именно да не се допуска комунистическо влияние в региона. По тази причина много от проблемите просто се пренебрегваха. На 12 февруари 1979 г. (Хомейни се връща в Техеран, б.ред.) Вашингтон се събуди с много тежък колективен махмурлук. След повече от двадесет години "купон" всички сега си задаваха въпроса: "Какво правим?"

Станалото беше станало, връщане назад нямаше и очевидният избор беше да се приеме революцията и да се продължи водената до този момент политика: "ще ви продаваме оръжията, договорени с шаха, имаме общ враг на север, можем да си сътрудничим, докато общите ни интереси са еднакви".

Картър беше човек с добри идеи, но просто не беше практик - той делегираше на други да изпълняват. Вашингтон се надяваше на най-доброто и отказваше да види, че отношенията след революцията никога няма да са същите. Новите управници не бяха настроени да прощават грешки, докато за САЩ беше немислимо просто да се оттеглят от Иран и да предоставят възможност на СССР да влияе в района.

През пролетта на 1979 г. САЩ поискаха да назначат Уолтър Катлър за свой посланик в Техеран, което беше знак за приемането на революцията и новите управници. Но обстановката в страната беше просто отровна - радикални духовни лица с идеи, близки до тези на Хомейни, държаха всички козове. Имаше няколко тенденции и нито една от тях не беше обещаваща.

Националистическите движения бяха в упадък, умерените партии - също. Обикновените граждани усещаха тази нестабилност, броят на емигрантите, особено от средната класа и образованите кръгове, се увеличаваше драстично. Революцията не беше донесла обещания рай. И имаше нужда от жертвен агнец - империализмът, либералните движения. В пресата ежедневно излизаха антиамерикански тиради. Революционните сили се обръщаха една срещу друга и всеки, който имаше власт, стесняваше кръга за свободно изразяване на идеи. За временното правителство не съществуваше опция да се запазят топлите отношения със САЩ.

През октомври 1979 г. здравето на Реза Пахлави се влоши значително и трябваше да бъде изпратен за лечение в Америка. И тук бяхме изправени на кръстопът - САЩ можеха да продължат опитите за установяване на добри отношения с Иран или да приемат шаха. Но не можеха да направят и двете. Още от самото начало Картър беше наясно, че във втория случай казваме сбогом на временното правителство, на изграждането на плодотворни отношения с Иран и на посолството ни там. Но държавният секретар тогава, Сайръс Ванс беше на мнение, че ако кажем на иранското правителство, че приемането на шаха в САЩ има единствено хуманитарни подбуди, ще ни се размине. Имайки предвид историята на дипломатическите ни отношения, едва ли някой по-възрастен от тригодишно дете би повярвал. И нещата просто се случиха.

Днес може би бихте попитали - предвид опасната ситуация в страната, защо не ви евакуираха. Но тази дума дори не беше спомената. След 35 години Студена война да си тръгнем и да допуснем комунистическо влияние беше просто немислимо. По същата причина на 11 септември тази година имаше наши хора в посолството в Либия. И аз питам - някога ще си научим ли урока по политическа теория и история? (На 11 септември при атака над американското консулство в Бенгази бяха убити посланикът Кристофър Стивънс и още трима души от дипломатическата мисия на САЩ - бел.ред.)

Но в дипломацията трябва да работиш с материала, който ти се предоставя. Понякога сигналите са смесени. Проблемът с отношенията между САЩ и Иран е, че и двете страни насочват вниманието си към негативите. Но в края единият неизбежно ще се наложи да се довери на другия.

По време на дипломатическата ми служба там, и особено в периода на революцията, имаше три основни правила, които неизменно важаха за всяко едно начинание: Първо - каквото и да започнеш, ще е по-трудно, отколкото изглежда. Второ - ще отнеме повече време, отколкото е предвидено. И трето - тъкмо когато си мислиш, че има някакъв напредък, ще се намери някой, който да развали всичко направено до момента. Същото се случва и с администрацията на Обама. А точно в началото на мандата му си мислехме, че има прогрес в тази област."



Снимка на Деня

Зимни нюанси от плевенския парк "Кайлъка"