Опекса е един варненски младеж, който дължи прякора си на шльокавицата - онзи ужасен навик да пишем всичко с латински букви. Един ден, като напълнил кошницата в кварталния магазин, той поръчал и „едно пакетче ония там бисквити - ОПЕКС”. Продавачката, като прехвърлила наум заявките, обърнала се да види, кое е това, дето не го е поръчвала, но го продава. И го видяла. Бисквити „ОРЕХ”. А войната започна в Брюксел и май ще продължи и у нас, ако премиерът развие някои от идеите си, лансирани на едно съвещание на военните тази седмица.

Тази седмица цялата ни държава се опитваше да разкаже разни неща на Европа, а Европа току вдигаше вежди и се оглеждаше къде e опексът. При опита балканските нрави да бъдат преведени на брюкселски се получи езиково-политическа шльокавица, която ни изложи не само пред жената зад щанда. После, малко по-късно от необходимото, но все пак започнаха едни плахи, но постъпателни движения напред, в посока на държавническото мислене. Стига, разбира се, потръпването напред да не се дължи на голия кабел високо напрежение, който Европа пъхна насред блатото, като отказа да приеме нашите правила в общуването с нея.

След още три дни името Румяна Желева най-вероятно ще предизвиква само недоумяващ поглед, но щетите от брюкселската шльокавица ще ни ги напомнят дълго. Заради упорството да имаме кандидат от „правилния” партиен цвят въпреки всичко. Заради поредното непремерено изказване на премиера, че Желева се е представила „блестящо”. Блестящото, да напомним, предполагаше преговори със сомалийските власти, но пък оценката идва от човека, който после поиска да  разбере къде се намира Сомалийския залив, та може би не трябва да придиряме. Получи се шльокавица и заради още по-непремерената реплика, че за за утвърждаването на Желева премиерът „е говорил с когото трябва”. Което си е съвсем непреводимо на брюкселски. Не че не го правят. Но не се хвалят с това, преследват го. Правна шльокавица стана и заради официалното становище на правосъдното министерство, че няма нарушение, защото Желева е погазила не директно закона, а правилник, цитиран от закона.

И докато скандалът още отекваше, оказа се, че има и още – както чакахме дали ще има нов кандидат за комисар или ще го играем Матросов, агенция «Медиапул» извади още документи – че Румяна Желева продължава да се води управител на друга фирма "Етко – Шнайдерс", и към днешна дата. Само оттеглянето й спести прерастването на брюкселската буря в цунами. Тогава обаче започна и една управленска шльокавица – в типичния за кабинета стил „стъпка напред, стъпка назад”. Първо Желева нямаше да е външен министър, после оставаше външен министър, накрая все пак не е. Прехвърлянето започна да напомня горещия картоф на Дъглас Адамс, чиято история завършва с една отрязана глава върху една грамофонна плоча. В нашия случай ролята на плочата май ще я играе някое посолство. Но пък тази седмица научихме, че дори сър Фред Гудуин – наричан след кризата „най-лошият банкер в света”, също си е намерил нова работа, така че няма страшно.

Нова работа у нас имат и други хора – едва на шест месеца, кабинетът претърпя сериозен ремонт. Освен разместванията между външно и военното, кабинетът се сдоби и нов вицепремиер - макроикономистът Илиян Михов. Анонсът, че той щял да облекчава Симеон Дянков, най-вероятно означава, че след като бъде използван на бързи обороти за всички непопулярни решения, Дянков просто ще бъде сменен с новото лице. Михов, казват, бил известен икономист. У нас обаче го познаваме главно с идеята за префасониране на валутния борд, която предизвика еднозначна реакция – „да не разваляме това, което още работи”.

В парламента не останаха назад и ни забъркана законодателна шльокавица – промените в закона за митингите забраниха да недоволстваме близо до властта – край сградите на Народното събрание, Президентството и Министерския съвет. Иначе казано, казаха ни – «Протестирайте си, не ни пречите». Разбира се, така се ограничава конституционното право на протест на гражданите, но какво означава някакво право на протест, след като премиерът очевидно се кани да обявява война. Така поне прозвуча идеята му, споделена с висши военни – когато има нужда, кадровата войска ще ходи да пази събирането на реколтата, а при друга нужда – ще се включва в борбата с организираната престъпност. И тъй като в Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, член 52, алинея втора, ясно пише: „На въоръжените сили в мирно време не могат да се възлагат задачи от вътрешнополитически характер”, явно ще имаме военно положение. Войската преживя още една промяна - най-висшият военен - началникът на отбраната, няма да е пряко подчинен на президента. Остава малка загадка колко ще издържи това решение, ако следващият президент се казва Борисов. Бойко Борисов.

Не мина без инвестиционна шльокавица тази седмица. След дългите договаряния кой да строи магистрала «Хемус», спечелилият турски инвеститор влезе в коловоза на останалите и започна да иска повече пари за стрителство и по-дълги срокове за завършване. Поредната ревизия на регионалното министерство показа, че в подобни кълчища се плетат и «Дунав мост II», жп-линията «Свиленград – турска граница» и много пречиствателни станции. Така обществените поръчки затвърждават мнението, че написани на брюкселски, звучат прекрасно, но преведени на местния език, завършват предизвестено зле – работата върви по-бавно от обещаното, но пък е некачествена, със спестено количество материали и много по-скъпа от предварителните сметки.

Академично-финансовата шльокавица на седмицата е от Свищов. След като дадоха на родината Красимир Георгиев - Красьо Черничкия, докторант на академията и съдебен кадровик номер 1, преподаватели от Стопанската академия се оказаха съдружници в офшорни фирми на Маргините. Според тях – нямало нищо лошо.

Лошо не видяха и в здравно-финансова шльокавица, която забъркаха  здравния министър Божидар Нанев и депутата Лъчезар Иванов. Те пътуваха до Съединените щати на разноски на компанията "Остеотек", но конфликт на интереси нямало. Поне според тях. Сега щели да ги проверяват.
Бъркотия имаше и в безпортфейлното министерство. След като вече имат министър, българите в чужбина могат без нови паспорти - след 15 февруари, ако искат да си подновят паспорта, трябва да открият онези 39 места по света, където се приемат документи или да си извадят пасаван и да се приберат у нас.

Продължиха и настояванията за нов Закон за електронните съобщения. Полицейската шльокавица, която употребиха, за да ни убеждават колко добре работи полицията у нас, доведе до това, че около 65 процента от българите не вярват на полицията. Но пък тя има най-висок бюджет и най-слаба прозрачност сред десет изследвани европейски държави. Където недоверието в полицията е два пъти по-ниско.

Опитът на БСП да заговори на брюкселски по темата също завърши с опозиционна шльокавица – социалистите се заканиха да  информират Европейската комисия за промените в Закона за електронните съобщения, защото той бил „ярък пример за политическия характер на управлението на ГЕРБ”. Което е така, но пък първите три опита за закон си бяха чисто тройнокоалиционни. А после, след гръмките обвинения срещу Румяна Желева, че се е явила неподготвена на изпит, точно Сергей Станишев излезе пред медиите, за да поиска незабавно приемане на оставката й като външен министър. Два часа след като оттеглянето й беше оповестено официално. После вирусът се прехвърли и в СДС – часове след обясненията на Меглена Плугчиева, че кандидатурата й за Европейската банка си е нейно лично решение, Мартин Димитров тръгна да дири сметка на премиера за държавната подкрепа.

През седмицата разбрахме, че не само агенциите за моделки ползват скаути. Покойният Боби Цанков е бил доброволец към съдебната власт – договарял се да доведе в съда свидетел срещу Маргините и затова го убили. След като го каза заместник градски прокурор, можеше да звучи достоверно, ако в резултат на съдебно-криминална шльокавица „неопровержимите доказателства” срещу Маргините бяха достатъчни само за да им отворят вратите на ареста.

При изобилието от неправителствени организации неизбежно беше и те да се включат в производството на шльокавица. Националната асоциация на българския бизнес оповести във Варна, че в защита на българските бизнес интереси те ще блокират граничните пунктове Илинден и Кулата от 1 февруари и ще ги държат затворени, докато правителството не изпълни исканията бизнеса.
Във Варна се наслушахме на обяснения защо не е почистено. И ако в някои случаи извиненията са основателни, какво да кажем за непочистените обръщачи на градския транспорт и самоволните решения на диспечерите и шофьорите автобусите да зарязват хората там, където им е удобно. И за алпийските умения, които ни трябват, за да стигнем от спирката до заветния автобус. За неприбрания боклук дори там, където има достъп. Разбира се, и ние трябва да си помисмил – изринахме ли пред входа? Сипахме ли сол пред офиса? Дали пък колата ни не е паркирана някъде по пътя на снегорина?

Хубавото тази седмица е, че българският филм "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде", направи още една крачка към чуждоезичния „Оскар”, говорейки на нормален език за всеобщата шльокавица.  

Колкото до нас - след 20 години лутане из чимширите на демократичния лабиринт, пак сме там, откъдето тръгнахме. И пак са ни виновни сушата, кишата и международното положение. Само бисквитите ни са „ОПЕКС”.
Светлана Ганчева, БНТ Море

Без цензура | 22-01-2010, 17:10 | СВЕТЛАНА ГАНЧЕВА, БНТ МОРЕ

През седмицата светът помага на Хаити след ужасяващото бедствие там, у нас трусовете са политически по върховете и финансови по-надолу, а парадоксите вече са ежедневие.   

Поне вече знаем кога ще е най-щастливият ден тази година – на първи юни, а ако трябва да сме пределно точни – в 16 часа и 23 минути. Най-щастлив ще бъде, защото това е мигът, в който спираме да работим за държавата и започваме да получаваме изработеното за себе си. Националният статистически институт пък ни улесни с нов калкулатор в интернет – за изчисляване на личната ни инфлация.

Първи юни е Денят, защото тогава ще сме дали на държавата си всичко, което тя иска от нас под формата на данъци и такси. Иначе казано – платили сме й, за да се грижи за държавата. Докато настъпи Денят на свободата от данъци, ето тук можете да проверявате каква част от доходите ви изчезват под натиска на инфлацията и да си задавате разни недържавнически въпроси.

Защото колкото по-късно идва денят на данъчната свобода, а у нас той идва доста по-късно, отколкото в държавите, с които все се сравняваме, толкова повече би трябвало да дава държавата на гражданите си. Защото им взема повече. Най-простият пример са скандинавските държави. Там никой не роптае особено срещу размера на наистина големите си данъци, защото всеки ден по нещо от тях му се връща – в болницата, в училището, по улиците, в услугите и социалните плащания.

У нас данъците засега потъват във финансовия еквивалент на прословутото постоянно и безкрайно изкъртване на уличната дупка, порода „българска”, а под формата на услуги, инфраструктура и сигурност до нас стига все по-малко. Изблиците на творчески подход само влошават нещата.

Във Варна, например, тази седмица резнаха субсидираните карти за градски транспорт при единия превозвач – според областния управител даването на общински пари за социалните нужди на гражданите било субсидиране не на социална дейност, а на частна фирма. Да се спасяват сами пенсионерите и учениците, които нямат късмета да им е удобна общинската фирма.

Здравното министерство пък е на път да приватизира табелата на Соловецкия ГУЛАГ с предложението си никой от нас да не може да стъпи оттатък Калотина ако не си е извадил европейска здравна карта. Логиката беше желязна – българинът не си ползва правата, затова ще го натикаме в рая на правата му. Най-забавното е, че ако сте си плащали здравните осигуровки и нямате карта, рискувате да ви се провали пътуване извън страната. Ако изобщо не плащате обаче, системата не ви лови, или поне така излезе от министерските обяснения за грижите им спрямо нашите права.

300 българи обаче имат далеч по-страшен проблем с министерството – в дните, в които за пореден път ни убеждаваха колко е важно да даряваме органи за трансплантация, тези 300 българи с вече присадени органи научиха, че може да останат без имуносупресори – тоест без лекарствата, които ежедневно убеждават телата им, че всичко е наред. Мнозина ще трябва и да сменят лекарствата си – не по преценка на лекаря, както нормално се прави, а за да се спестят по петдесетина лева на човек.

След трансплантираните скочиха и болните с тежки заболявания – заради идеята да се въведе лимит на доплащането на техните лекарства от касата. Останалите явно ще трябва да се спасяват сами. Разбира се, за никого от тях денят за освобождаване от данъци няма да настъпи по-рано. Но пък могат да се утешават със съмнителното удоволствие, че са спонсори на държавата си.

При това, докато четат как се грижат за най-важния пациент на държавата. За сина на финансовия министър бяха организирани конферентна връзка с вашингтонски специалисти и ежедневни визитации на здравния министър. Което не е лошо. Ако можеше да се направи за спокойствието на всяка друга българска майка, попаднала в такава ситуация. Някой да не приеме нещата погрешно – пожелаваме на детето да се оправи, но ако вземем пример от същия Вашингтон, откъдето търсят одобрение за работат на българските лекари, там с родителите сега доста усърдно щяха да се занимават социалните служби – там падането на дете от втория етаж вкъщи не предизвиква само съчувствие, но и неприятни въпроси.

Пак през седмицата, докато във Варна лавината от жалби срещу Е.ОН продължи да расте, шефовете на фирмата отидоха до София, за да се похвалят как мислят за бедните българи. Предложението беше да се въведат цени за бедни и богати и за бедните да плаща държавата. Разбира се, цената на тока трябва да се увеличи от първи юли, разбира се, нощният ток трябва да се премахне, разбира се, българите плащат най-евтиния ток, разбира се, трябва да плащаме такса „електромер” – това казаха с приятна усмивка шефовете на Е.ОН, а от страна на държавата със също толкова приятна усмивка заявиха, че ще обмислят идеите. А ние още отсега можем да сметнем  в статистическото калкулаторче с колко още ще ни скочи личната инфлация.
Но пък се появи шанс да ни намалят ДДС-то с половин процент. Лобистът за това се нарича Бенямин Нетаняху, а след като чу идеята, българският му колега Борисов формулира поредната златна фраза – че ако финансовият му министър не е съгласен, той ще говори с него и ще го съгласи. Разбира се, разни експерти питат дали точно сега е моментът и дали ще има ефект, ако не се промени и срокът за връщане на ДДС, например, но за премиера това явно са незабележими подробности от пейзажа.
Между другото, Нетаняху каза и друго – „Не крийте чара на България”. И любезно, и правилно. Само дето (но, моля, без да си мислите за Давид Черни), за мнозина чарът на България започва от софийското летище, а както разбрахме тази седмица, там дават за чистене на тоалетните 19 пъти повече пари, отколкото по европейските, а пък на миризма така и не успяват да го докарат поне на средна европейска бензиностанция.
Това не попречи пак тази седмица да кажем на Европа да ни чака в еврозоната след три години. Чухме аргументи, че така ще изпреварим Румъния и Унгария, обаче нас не ни чуват, като питаме дали към кризата трябва да добавяме и неизбежното поскъпване, което ни чака. Нищо, че докато се стягаме за еврото, Националният военен университет във Велико Търново стигна дотам да затвори врати, защото не можа да си плати сметките.
Но може би не трябва да се чудим, след като човекът, който отговаря за финансите - Симеон Дянков, сам призна, че тепърва ще доказва на практика какво може, след като досега е бил предимно горд автор на цитати за "Файненшъл таймс" и "Икономист". Все пак, с признанието, че не се ласкае от избора му за най-добър икономист на Източна Европа, Дянков демонстрира министерска скромност, очевидно непостижима за него и колегите по партийна линия.

На партийния конгрес разбрахме, че според Дянков "ГЕРБ трябва да спечели втори мандат с пълно мнозинство", „Трябва да успеем, защото България го очаква, България има нужда от нас." Почти пророчески се оказаха думите на новия партиен лидер. Докато Бойко Борисов съобщаваше, че единственият противник на ГЕРБ е самия ГЕРБ, вестниците развяха горнооряховски партиен активист, крал ток от уличното осветление.

А докато вътре в залата Цецка Цачева прочувствено убеждаваше колегите си да осъзнаят, че пишат историята на нова България, отвън, пред НДК, едни други хора трябваше да пишат други неща. В една нормална държава управляващите не биха си паркирали колите в градинките, отивайки на конгрес. В една почти нормална държава, ако го бяха направили, полицията щеше да им състави актове. У нас обаче управляващите спокойно бяха оставени да пишат новата ни история.

Партията дори се сдоби с химн, след като неуморната русенка Венета Бакалова им съчини нови стихове. Е, липсват гениалните изблици от персоналния химн за Бойко Борисов, като „небесна Лъчезария”, например, но явно е важен жестът. Примерът явно е заразителен, защото македонците откриха, че в градския им фолклор песните за Гоце Делчев и Скендер бег безславно са загубили битката с Мендух Тачи, Али Ахмети и Никола Груевски. Техните анализатори нарекоха явлението „лоша придобивка на демокрацията”.

У нас за лоша придобивка на демокрацията за поредна седмица броиха гражданската ни свобода. От атаките за ограничаване на личното ни пространство за сметка на сигурността логично следва изводът, че увеличаването на гражданските ни свободи води до по-голяма несигурност на обществото. Защото въпреки козметичните отстъпки в текстовете на Закона за електронното съобщение идеята за трупане на всякаква информация при неясни условия си остава.

И докато МВР коментира нежеланието на част от българите да живеят в страната на Големия брат, никой не чува липсващите коментари – за нуждата вътре в самото министрство да се крие информация от собствените служители, за да не изтече, например. Както и първичния проблем – парите.

Защото полицаите протестират заради пробитите си кубинки, ниските си заплати и бензиновите лимити, а проблизителните сметки за електронното следене показват, че за него ще са необходими около 30 милиона евро. Данните са на Сдружението на независимите интернет доставчици, които, като пряк първи потърпевш питат – кой ще плати оборудването, инсталирането, поддържането и заплатите на персонала. Вариантите, може би се сещате, са два – плаща ги доставчикът и си ги калкулира в крайната цена, или ги плаща МВР и си ги калкулира в данъците. Общото е мястото, от което ще излязат накрая въпросните 30 милиона евро – от нашия джоб.
Срещу същата идея на закона в Германия се подписаха 34 хиляди граждани, 40 депутати и министърът на правосъдието Сабине Лойтхойзер-Шнаренбергер. Всъщност, можете да видите и сами за какво точно става въпрос. В Германия. Вие открийте разликите.

У нас българският председател на парламентарната правна комисия Искра Фидосова внушително обясняваше, че законът няма за цел да нарушава свободата ни. Екоминистърът Нона Караджова пък, след като Парламентът отмени забраните за отглеждане на всякакви генномодифицирани растения, побърза да каже на протестиращите, че притесненията им от тези растения са напълно неоснователни.
Може би трябва да й вярваме, като на министър, обаче през същата седмица, след толкова много предизборни клетви и закани срещу незаконното строителство в защитени територии, същата Нона Караджова благослови строителство в защитения природен парк "Странджа". Без оценка за въздействие върху околната среда и с аргумента, че новото ваканционно селище няма да застраши "значително" околната среда.

Но все пак е възможно екоминистърката да се окаже права за генните модификации. Те май са сред нас, след като без подготовка и под въоръжена охрана един затворник успя да подрипне и да прескочи шестметровата ограда на варненския затвор. През това време заместник главният прокурор Камен Ситнилски обяви, че „сме се справили с първичната организирана престъпност на прехода и сега трябва да преминем към борбата на организираната престъпност на „белите якички".

Първичните така се притесниха, че в Пловдив част от така наречените светски ВИПове си организираха каубойска престрелка в нощен бар, уж издирваният Малък Маргин поставяше условия на кого ще се предаде, а накрая се оказа, че не е имало нужда да се крие, защото съдът така или иначе не прие обвиненията срещу дежурните виновници за убийството на Боби Цанков. Въпреки обясненията за неопровержими доказателства, едно от които се оказа СМС със заплаха за живота на Боби Цанков, получен на телефона на изтънчената душеведка Венета Райкова и изпратен от видния ВИП Радо Прашката. От висш прокурор пък научихме, че след пушилката около секретния доклад и Сергей Станишев било „напълно възможно изобщо да не бъде повдигнато обвинение за изгубване”.

Във Варна пореден фалстарт отбеляза новата система за електронно прецеждане на влизащите в общината. Досега тя е глътнала 30 хиляди лева. Изгоряха някои собственици на казани, варили ракия, а покрай нея и някои по-„маркови” питиета без акциз, а Рибната борса, която така и не стана борса, сега остана и без риба. Лошата хигиена затвори наскоро ремонтираната сграда, а резултатът е, че сега рибата се продава от кашони пред борсата.

Но  докато ние тук се вълнувахме от прозата на престоялата риба, спрените карти за автобус и възможността да си плащаме, за да ни следят, а някои страдаха, че любимата им сапунка свършва, в Брюксел се подготвяше последната серия на такъв филм, от който ушите ни ще пищят от срам дълго време. Всъщност началото на сагата „Желева” не предвещаваше трусове – вече сме достатъчно наясно, че и в европарламента не седят най-прекрасните и възвишени човеци сред европейците, а и нали лично премиерът гарантира за кандидата си...

Представянето на бъдещия ни комисар започна с филмче - като за всички кандидати. Видяхме Румяна Желева да пали свещ, макар  и без да се прекръсти, доста време бе отделено за тениса и сутрешното кафе, вестникът й май беше от жълтите, но пък каква непринудена атмосфера на общуване с премиера бяха включили от ПиАр екипа й. Нищо от това обаче не трогна залата в Брюксел, защото въпросите бяха неприятно концентрирани около декларациите за имущество.

И ако публичното развяване на непрано бельо не мина без българска инициатива, то констатитираното разминаване между обявеното пред българските и пред европейските власти едва ли се дължи на Антония Първанова. Много се изприказва за срама и за това кой ни го е причинил. Сред основанията за срам обаче я нямаше една доста емблематична фраза - „Ако съм направила нещо грешно, българските власти биха го разкрили преди много време”. У нас обаче години наред депутатите просто не са били контролирани дали наистина напускат фирмите си.

Разбира се, веднага намериха виновните за резила – бившите управляващи, влезли в сговор с евроколегите си. "Бившият бодигард на бившия български диктатор няма никакво право да ни атакува по такъв начин", тутакси отвърна германецът социалист Мартин Шулц. Либералът белгиецът Ги Верхофстад пропусна частта с бодигарда и диктатора, но останалото не се различаваше - "напълно е неприемливо един премиер да критикува по такъв начин депутатите".

И ако деленето по политически цветове може донякъде да обясни имуществените атаки срещу Желева, няма заговор, който да даде разумен отговор доколко е допустимо бъдещият комисар по бедстия и аварии да демонстрира бедствени познания по елементарна география. Толкова бедствени, че да иска талибаните да й помагат за хуманитарната помощ в Афганистан и да преговаря с властите в Сомалия. И толкова бедствени, че депутатите да напишат как българският кандидат "изглежда не знае географски къде се намират някои конфликтни зони". Според премиера, разбира се, това не е възможно – Желева все пак „най-малкото е чела вестници...". А и „не се постъпва така с жена”. Всъщност, да - на дамите наистина трябва да се отваря вратата. В ресторанта. И в Европейската комисия кавалерството също стига дотам.

Всъщност, кавалерството на Борисов май се изчерпва. Пред БНТ той вече заяви - " Аз не съм юрист, така че ще изчакам колегите в Брюксел да се произнесат.” Дали правителството няма да инкасира поредната „техническа” грешка? За финал за всеки случай пак да си кажем – „2010-та е”. За да не забравяме, че 1984-та отмина.

А, да, и на този, който ми следи трафика, искам да кажа – мазният кючек, изтеглен между Slayer и Overkill, беше грешка. Техническа грешка.

Без цензура | 16-01-2010, 15:51 | СВЕТЛАНА ГАНЧЕВА, БНТ МОРЕ

След първата работна седмица на новата година да проверим какво сме запомнили от старата. И да прогнозираме с какво от него ще се срещаме отново.

За нас като варненци 2010-та започна с пролетно настроение, толкова пролетно, че успяхме да забравим народните поверия, че по това време на берекет е студът. Което едва ли ще да помогне срещу призрака на още бродещата криза.

Малко остана да започнем 2010-та и с едно прокурорско бебе – 14-годишна майка записаха във варненските регистри, а това, откъдето и да го погледнеш, не е повод за радост и подаръци. Дано поне бебето да има повече късмет.

След две години на върха Варна запази народната любов, но експертите я лишиха от титлата „най-добър град за живеене”. Вероятно са се повлияли от периодично избухвалите протести срещу липсата на места в детските градини, споровете за съдбата на Морската градина и запушеното заради ремонтите за цяло лято движение. То пък плавно преля в зимно запушване на движението заради изкърпването на дупките. И ако след летните ремонти настъпи известно пешеходно облекчение, зимното кърпене само ни кара да си спомняме колко пъти вече сме виждали същата процедура на същите места.

Колкото до Морската градина, след подписки, контраподписки, митинги, протести и заплахи, обществените борци за справедливост се разцепиха, новата година започна с договор между инвеститора и отцепниците, а ние трябва да се чувстваме спокойни, че ще ни пускат без пари до морето, макар държавата да е забравила да го поиска от собствениците, и дори ще ни построят параклис. Може би под пластмасовите палми.

2009-та ще запомним още с Давид Черни и тоалетната. Испанската инсталация тази година не предизвика никакви проблеми, може би, защото испанците не са идвали да почиват по нашето Черноморие.

Не можем да подминем и авангардната идея на Сергей Станишев да си внесем управляващи от Европа. Ето това със сигурност няма да ни се случи при новия министър председател, който е на път да се нагърби вече официално с първия пост и в партията, а дори обмислял и гръцки вариант, в който да поеме и поста външен министър. Поне ако вярваме на информацията, която се просмуква изпод вратата на партийната стая.

Да не пропуснем и праведния гняв от присъствието на музикалната грешница Мадона. Датата 14 май дава прекрасен нов повод на свръхактивния митрополит Николай пак да повесели света – AC/DC си позволяват да пеят в София в деня на Свети мъченик Исидор и Свети мъченик Йоан Български, та няма начин да не е грешно присъствието ни на стадиона и тогава.

Иначе за нас като българи 2009-та мина под знака на няколко явления – кризата, Бойко Борисов и новото правителство, без да забравяме  свинския грип.

На седми юни България повтори на изборите едно упражнение, с което ние във Варна отдавна сме свикнали – излезе и гласува „против”. После го повтори на следващия месец. След още шест вече се чуват питания точно това ли беше, за което гласувахме, но е малко късно.
Въпреки уверенията, че живеем на острова на финансовото блаженство, през последните 12 месеца повече от 88 хиляди българи останаха без работа, свиването на икономиката е повече от 5 процента, а по пътя си надолу към нормалните цени имотите загубиха около една трета от стойността си.

А на държавната сурвакница за 2010-та висят още такива късмети – още безработни, още неразплатени задължения между фирмите и дори между фирми и държавата, по-скъп ток, по-скъп бензин, по-скъпи цигари, по-високи осигуровки на едноличните търговци. Важното е, че домашната ракия беше спасена от акциз, за да можем да преглъщаме по-лесно постната бюджетна пица.

Постното, между другото, се настани на трапезата ни много преди пица-вариантът на недоимъка да влезе през главния вход на Парламента и да предизвика обилно слюноотделяне в част от електората, защото за него и постната пица вече е станала лукс.

През 2009-та отвличаха вниманието ни от това освен с предизборни обещания и следизборни обвинения, че други са изяли „кифтаците”, и с шумни акции. Ако още помните, през миналата година през съда мина зърненото дело от виденово време, опитаха се да обвинят Мария Мургина, братя Галеви, Цветелин Кънчев, Емилия Масларова и Маргините, скандалът от кадруването на черничкия Красьо в съдебната система получи етикета „оздравителен процес”, по вестниците прошумоля докладът на съвестния гражданин Алексей Петров. Доклад, който очевидно е имал способността да се премества сам насам-натам из пространството и да се появява на подходящите места.
Докато държавата обещаваше да разчисти балканския вариант на Готъм сити, „лошите” загърбиха витаещия във въздуха батмански образ и организираха серия обири и отвличания. Като начало. Държавата пък започна сериала „Наглите”, от който засега имаме много пушилка, малцина в ареста и предимно новини за самопризнания.

Най-наглите продължиха и след новогодишните фойерверки с убийство насред центъра на София. Дали това беше остра форма на литературна критика или окончателно изравняване на сметките, още се спори, но с леката ръка на жълтата преса България се сдоби за пред света с още един мъченик на свободното слово, а излъганите от покойния останаха да пият по една студена вода. Кой друг с какво друго е поливал стрелбата едва ли ще разберем. Важното е, че бяха задържани част от дежурните виновни. Единият още липсва, но сигурно е някъде тук – според трогателната вяра на  вътрешния министър Малкият Маргин не може да е извън страната, защото... му е забранено да я напуска.
Но пък докато се занимавахме с тази дъвка, малцина вече питат – какво стана с търсенето на виновните за газовия студ точно преди година? Какво стана с ревизията на заменките? Със сечта в горите? Кога ще изтекат онези „три-четири” месеца, след които „разбойниците” вече ще са там, където им е мястото? И какво става шести месец с „първото нещо, което ще се промени след вота” – изборният закон?     Вместо това втората половина на 2009-та мина под знака на тангото – заради стъпките напред-назад по теми като управителя на БНБ, новите посланици и еврокомисаря. И заради усещането за жена, внесено от дамите, които огласиха високия дансинг на властта с отчетливо тракане на токчета.

Като Румяна Желева, която засега е комисар по бедствията, освен ако в Брюксел не повярват, че е българската гангстерска невеста, пратена в спокойния европейски дом. Като Ирина Бокова, която успя да оглави ЮНЕСКО, като Йорданка Фъндъкова, която като кмет на София вече успя да си спечели толкова почитатели, че дори има Фейсбук група с поетичното име „Сняг се сипе на фъндъци”.

И като Цецка Цачева, която тези дни се опита да сложи голяма точка в спора за повсеместното подслушване, като официално и тържествено обяви, че няма нищо против да й ровят в електронната поща. Нямала какво да крие.

Като се направи, че не разбира, а може би и наистина не разбира, че идеята на повсеместното електронно нюхане не е непременно някой да знае всичко за всички нас. Идеята е да имаме едно голямо на ум и да се оглеждаме за Големия брат. Който, освен равенствата „Войната е мир” и „Свободата е робство”, има и още едно - „Невежеството е сила”.

Така че – спомнете си 14 януари 2009-та – тогава едни хора протестираха срещу този особен вид невежество, който ни прави равнодушни към личните ни свободи и достойнство, убива млади хора и периодично ни връща ако не в 1984-та, то поне преди началото на прословутия ни преход. На 14 януари тази година пак ще има протест пред Парламента. Дали пак ще ни бият?

Все пак 2009-та не беше изцяло лоша. През нея Илия Троянов и Стефан Командарев, например, огласиха, че "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде". И започнаха похода си за обиране на награди и аплодисменти. Ръкопляскахме и ние. 

Защото усетихме, че светът наистина е голям. И нещо определено дебне. Отнякъде. Дали обаче е спасение?

Без цензура | 09-01-2010, 07:00 | СВЕТЛАНА ГАНЧЕВА, БНТ МОРЕ