Горещото музикално лято посреща в средата на месец юли още една премиера от модуса „Опера в Летния театър”.

Този път Оперно-филхармонично дружество Варна и Дворецът на културата и спорта представят романтичното произведение на Виктор Юго „Ернани”, обезсмъртено в музика от Джузепе Верди. Историческите събития от 1519 г. в испанската провинция Арагона, интерпретирани в литература и по-късно в ноти, пресъздават трагизма на една любов, в която няма печеливши. Героите от „Ернани” са в плен на страст, омраза, чест, фанатизъм. Първата среща на публиката с „ Ернани” на сцената е във Венеция през 1844 г.(9 март).

Варненската публика се среща за трети път с произведението от Верди. Предишните премиери на операта се случват през 1960 г. и 1989 г.  Режисьор на третата премиера (16 и 17 юли 2010 г.) е Кузман Попов. Според Кузман Попов злото като събирателен образ от негативите на: ревност, желание за мъст, стремеж към причиняване на болка и пр. черни страсти може да се победи, ако се вгледаме в себе си и се научим да контролираме личната воля: „не позволявай на злото да изскочи от пазвата ти, утре то ще  се пръкне из нечия друга пазва, за да застигне теб!”

Солистите в „Ернани” превръщат премиерното заглавие в кулминация на ММФ „ Варненско лято” 2010: ролята на Гомес да Силва изпълнява Орлин Анастасов – световноизвестен бас и първи солист на Миланската скала, образа на Ернани пресъздава перфектният тенор Бойко Цветанов – солист на Цюрихската опера, баритонът Венцеслав Анастасов - желан гост на големите оперни сцени е Дон Карлос, а в ролята на Елвира ще видим сопраните Линка Стоянова (16 юли) и Елена Баръмова (17 юли). Големите трима – братята Орлин и Венцеслав Анастасови и Бойко Цветанов ще пеят и в двете премиерни вечери.

Талантът на българските гласове и невероятният свят на Верди вещаят незабравими мигове. А дали българската оперна школа е от световна величина-достатъчно е  да се потопим в атмосферата на Летния театър в очакване на чудото!

Архив Варна | 10-07-2010, 08:36 | ЕЛИЦА МАТЕЕВА

Варненката Веселина Тръпчева предлага своя изкусителна колекция от платна пред ценителите на изобразителното изкуство.

Веселина признава, че докато е създавала своите светове, се е опитвала те да притежават особено сантиментално излъчване. За целта някои от тях са с изрисувана в  розов цвят повърхност.

След като родената във Варна художничка приключва обучението си в България (завършила е Националната гимназия за изящни изкуства „Илия Петров” и Националната академия за изящни изкуства в София – специалност „Графика”), тя придобива бакалавърска степен по изящни изкуства, специалност „Живопис” от Savannah College of Art and Design Savannah GA през 1998 г. и магистърска степен по изящни изкуства от Parsons School of Design New York NY 2000г. Постепенно се установява да живее в САЩ, където съчетава творчеството си с преподавателска дейност. Отвъд Океана Веселина носи своята обогатена представа за света с нова сетивност, там са съпругът й, малкият наследник Кристофър. Веселина излага творбите си за втори път в гостоприемното пространство на Галерия 8.

Първата й изява в същата галерия е била преди 15 години. Броени дни след завръщането си в родния град, неговите улици и къщи сякаш й нашепват тайни за съкровища, скрити в познатото. Освен в изложбата, която ще се открие на 10 юли от 18.00.ч, почитателите на изобразителното изкуство могат да се запознаят с последните творчески вълнения на Веселина и на интернет страницата на The Drawing Center thedrawingcenter.org – кураторската страница на отличени нейни картини в САЩ и на The Irving Sandler Artists File at Artists Space (artistsspace.org) New York.

Спомени от детството, еротика и сложна душевност се вливат в светлината на цветовете.

Варна Лайф | 09-07-2010, 09:05 | ЕЛИЦА МАТЕЕВА

Иво Димчев е уникален във всяка своя акция независимо дали танцува, пее, рисува или само присъства като статично тяло в пространството.

Самородният му талант е трупал опит и познания навсякъде, където академичността остава на заден план за сметка на импулсивното фантазиране. Участието му на МТФ „Варненско лято” през годините е преминало под знака на съвременната хореография, буто-магията, актьорска игра в два театрални проекта, свързани с драматургията на Иван Вирипаев и Сара Кейн. В последното издание на „Варненско лято” 2010 той участва със собствен спектакъл „Някои предпочитания”, чиято премиера бе в Берлин през 2009 на фестивала „Танц през август”.
„Някои предпочитания” се доближава до практиката на пърформънса (Иво Димчев диалогизира играта си с публиката, влияе й без предупреждение).  В „Някои предпочитания” той е човекът-оркестър, лицето-конвулсия, която внезапно застива или ни пробужда с острите си изражения. Спектакълът не е заключен в строга форма, той е един отговор на въпроса, с който актьорът се обръща към зрителя: „Кажете сега, дали тази песен, която ви изпълних е песен или танц?” Ако му отговориш: „И двете.”, въпросът отново бива изстрелян към публиката, а позналият правилното решение на гатанката получава специално от актьора по време на акцията му Ди Ви Ди със спектакъла „Някои предпочитания”.

Хомо луденсът Иво Димчев разказва в оголената до стерилност по отношение на сценография среда много истории-фрагменти, които се пресичат в изречения в стил „ДАДА”, повторения от звукови ефекти, игра с микрофон и две перуки. Тялото му се превръща в говореща мъпетска глава, а след миг актьорът е вече тенор, достоен заместник на класическите популярни имена от операта. Какво е общото между Марая Кери и Кени Роджърс според „Някои предпочитания”? И двамата живея в Щатите, и двамата са известни изпълнители, които се къпят в славата си, макар, че днес визуално не изглеждат приказно, и двамата са вълнували Иво, когато е бил дете. Днес, въпреки тяхната сладникава конвенционалност те отново вълнуват възрастния Иво - пиететът към спомените от миналото има и свое продължение: на сцената се рецитират лирични стихове от Кени Роджърс, припяват се миксирани с „ Като девица” на Мадона и ето нов елитарен продукт на попкорна, в който живеем, според някои предпочитания...

Някъде между музиката на Вагнер и бялата порцеланова котка, пръв приятел на играещия човек, закупена от едно пазарче в Амстердам се случва усмивката. Усмивката на Иво Димчев, която сякаш иска да ти напомни, че е хубаво да си автор и на собствени предпочитания - извън контекста на добрия тон, благоприличието и дефиницията за „нормалност”.  С някои предпочитания ставаш личност, Бог на собствения си живот.

Архив Варна | 07-06-2010, 20:19 | ЕЛИЦА МАТЕЕВА

Пиесата на Яна Борисова  „Приятнострашно” е като мека светлина, топла, уютна.

Архив Варна | 06-06-2010, 19:27 | ЕЛИЦА МАТЕЕВА

През шестия ден от фестивалното театрално лято на Варна родната публика се наслади на работата на младия румънски режисьор Раду Аферим.

Той все още не е преминал Христовата възраст, но според статистиката е поставил над 45 пиеси. Носител е на множество награди, като едни от най-престижните са: наградата на пресата на Офф-програмата на Авиньонския фестивал и Европейската културна награда за 2009, връчена му от КултурФорум Европа.

Режисьорът заедно с актьорския екип на Театър „Андрей Муресану”-Сфънту Георге, представиха пиесата на младата литовска  филмова режисьорка Лаура Синтия Черниаускайте „Лучия се пързаля по леда”. С тази пиеса Синтия пък печели наградата на форума за драматургично писане към фестивала „Театертрефен” в Берлин.

Предложената фактология е вид равносметка за онези български театрални институти, които би трябвало да подкрепят всяка свежа и нова творческа провокация в родния театър, но вместо това залагат на сигурни, познати стереотипи както в областта на поставяне на родни текстове, така и на изпитани, авторитетни режисьорски имена, някои от които отдавна вместо да изненадват публиката я отегчават с мъртвородени спектакли. Вероятно в Румъния театърът също има проблеми с кризата, но артистите работят с фантазия, с лекота, с умение да се учудваш по детски на всяка дума, жест, текст, послание.

Първото чудо в тази постановка е условното пространство на случването на историята - ледена пързалка. Актьорите се пързалят на кънки, танцуват, играят с микрофони и високоговорители свободно, сякаш са на дископарти, в което всичко е позволено. Основните персонажи Феликс и Лучия са част от сложната мозайка на познатото, на обкръжаващото ни чувство за самота и същевременно те не драматизират самотата си. Те я възприемат по детски - сюрреално, с лекота и малко тъга.

Лучия може би не обича Феликс, Феликс може би е имал трудно детство, майка му може би не е обичала баща му, но това „ може би” не лишава живота от красота, от забава, от фантазия. Някои от фрагментите в драматургията наподобяват усещането за наивен рисунък в стил картините на Едуард Хикс или Анри Русо - по сцената се разхождат гигантски риби, зеленчуци в найлонови пликове, пълни с вода, забавни авантюристи, загубени патици, сини чорапогащи, които са напоени с мириса на море, живи декоративни рибки се гонят в стъкленици...

Раду Аферим е изградил чист, опростен свят, в който хората са симпатични, дори когато не обичат и правят грешки или изоставят ближния си, като му изневеряват. Дискотечният и закачливият електронен саунд на спектакъла се вписват хармонично с живите картини, с комиксовите решения на част от конфликтите между персонажите. Сещам се, че подобни практики в етюдите ни като режисьори по време на следването ни в НАТФИЗ не се посрещаха положително, да, но в случая точно тази комиксова игра вдъхва на текста емоция, жизненоутвърждаваща и излъчваща позитивна енергия.

Драматургията на Лаура Черниаускайте не се стреми да оригиналничи, да флиртува с модерните модели на писане, очарованието й е в атмосферата: поезия на смислите, вплетени в динамичен, остроумен диалог с романтично светоусещане. Искреността в срещата между драматургичното и режисурата се дължи на възможността за интерпретация, в която всичко е позволено. Така се е постигнала хармония, в която актьорите, докато играят, се забавляват, а публиката излиза с усещането за радост от живота, дори когато той ни предлага полуфабрикати вместо реални чувства.

Архив Варна | 06-06-2010, 11:03 | ЕЛИЦА МАТЕЕВА

Спомням си първата ми  професионална среща с Ангелина преди три години, когато бяхме колеги в Младежки Театър „Николай Бинев”.

Тя ме попита деликатно какво мисля за спектакъла „Жажда”- дело на студенти от НАТФИЗ. По-късно този спектакъл бе включен в програмата „Младите в Младежкия”, за която се грижех близо две години. Същият бе номиниран за „ИКАР”. След това Ангелина бе разпределена в спектакъла „Заболяване на младостта” и направи от една поддържаща роля запомнящ се образ, детайлно изваян и поднесен на публиката. Като студент в НАТФИЗ съм гледала Ангелина Славова в постановки на един от най-изтънчените актьори в българския театър Николай Бинев. Тя се вмъква под кожата на всеки любопитен персонаж, независимо дали ще я наблюдаваме в представление за деца или възрастни и може би в това се крие очарованието на лекотата, с която създава топли, сетивни светове. Тази година Ангелина получи АСКЕЕР за главна женска роля като Олга в спектакъла „NORDOST” – приказка за разрушението. Спектакълът ни въвлича в едни от най-кошмарните 57 часа, разтърсили света. И отново всичко се развива в театър ( Театър „Дубровка” в Москва”) само че този път няма актьори, а реални човешки съдби, толкова реални, колкото смъртта на жертвите, попаднали в плен на чеченска терористична акция. Авторът на пиесата е актьор – Торстен Бухщайнер използва документалната основа и фактология, за да изгради три преплитащи се истории на три жени, които ще запомнят за цял живот представлението „NORDOST”. Зура е чеченска вдовица, Тамара е лекарка, а Олга е майка, съпруга и може би онзи образ, който дава дефиниция на понятието „смирение и опрощение”.

- Какво бе първото ти впечатление след срещата ти с драматургията на Торстен Бухщайнер?

- Ужас! Това как ще се направи?!? Дали ще мога активно да участвам в него. (Ангелина бе претърпяла преди известен период сериозна контузия и дълго време не можеше да бъде активна за нови проекти - б.а.)

- Тероризмът има различни измерения, той не е само форма на физическо посегателство, а и гравитира като емоционално подтисничество. Освен чрез тази художествена реалност „докосвал” ли те е тероризмът?

- Тероризмът е насилие над психиката с цел да всява всеобща паника. Именно на това извънконтролируемо масово объркване разчита. И аномалията е, че медиите, отразявайки терористичните актове с цел да осветлят причините и да предупредят хората и да им помогнат, всъщност без да искат се явяват в услуга на терористите: всяват бързо още по-голям страх, а страхът е основно оръжие на терора. Така с този нож с две остриета тероризмът ловко жонглира в животоопасната непредвидима „игра” със света. Гледах документални филми, четох много книги - информацията ме разтърси. Запознах се с родени в миналто противоречия, заредени с взривноразпространяващи се идеи и страх чрез най-съвременните средства за масова комуникация – например  безкрайните интернет възможности са един способ за внушение и влияние. Представете си тази масова атака, насочена към лабилната психика на човечеството-психиката е мишената за самоунищожението на живота... Не ми се мисли какво би станало, ако светът не е мъдър в единността си и в добрите си помисли.

- След този терористичен акт, година по-късно, когато летях от Москва за България, на летището ни събличаха по тениски и чорапки за проверка. Това за мен също бе като вид посегателство, граничещо с тероризма. Как се чувстваш след подобни проверки?

- Светът сега се учи на оцеляване и противодействие в тази нова, съвременна, с неписани правила игра на живот и смърт, наречена „тероризъм”. Допуска грешки. Дано не се окажат фатални... Разбира се, този вид проверки са унизителни, но предвид изобретателността на терористичния зъл гений, може би са нужни като форма за осигуряване на защита.

Алчността за пари е превърнала в ухо и джоб целия свят-не знаеш къде и кой слухти под привидна невзрачност, готов да продаде и погуби света за тридесет сребърника. Аз съм за човешкото право на свобода, което се проявява чрез отговорност да се спазват правилата. Всичко се съдържа в десетте Божи заповеди.

- Ти, Койна Русева, Искра Донова сте като един античен хор, разклонен в три посоки-всъщност всички сте едно голямо човешко, плачещо око... Как постигнахте това единство на сцената?

- Колко хубаво го казваш... Благодаря! Това „заЕДНО”, което сме в спектакъла е привилегията на професията ми, която обичам: да имаш възможност да преживяваш с такава осезаема мощ единството на партньорството по време на работа, е специален дар за добрия екип.

- Кога ще работим заедно, защото ти си великолепна - можеш да ми донесеш и на мен един АСКЕЕР?

- Ха-ха...Отново се сещам за тази взаимност, споделяна всеотдайно през целия репетиционен процес и по време на представленията на „NORDOST” сега. Не преувеличавам от години не съм имала такова вдъхновено и подкрепящо случване на нещата в екип! Затова този „ АСКЕЕР” е признание за общия ни труд: на Койна, Искра, Василена, Ели, Мартин и...на мен. Радвам се, че това личи. Хубаво е, че съм част от това ЦЯЛО. Пожелавам го и на теб!

Архив Варна | 06-06-2010, 10:09 | ЕЛИЦА МАТЕЕВА

Той е от поколението български режисьори, които интелигентно, ненатрапчиво наложиха стила си на работа с пиетет към театралните традиции, като ги реконструират в собствена територия на изследване, експеримент, послания.

Той е личност, която се стреми към актуално артикулиране на глобални проблеми, които определяме като общочовешки истини за политиката на съвременното общество. Той е работохолик, мислещ, можещ и отворен към провокации. Той е режисьор на „Козата или коя е Силвия?” – бележки към дефиницията за трагедия, спектакъл носител на приза на Обществото на независимите критици в България за 2009 и „Икар” - 2010 за главна мъжка роля (Михаил Билалов). Явор Гърдев е безкомпромисен в търсенето на адекватни драматургични текстове и начина за осъществяването им. Някои ще бъдат в шок заради сюжета на последната му постановка в НТ „Иван Вазов” - любовта на един преуспяващ мъж към една коза, а за други това ще е поредната вълнуваща интрига под диригентската палка на Гърдев. 4 и 5 юни, Основна сцена на ДТ „Ст. Бъчваров”, в рамките на МТФ „Варненско лято 2010” ще заложат бомба с часовников механизъм, благодарение на американския драматург Едуард Олби и „Козата или коя е Силвия?”.

Дописахте или съзадохте своя дефиниция към бележките за определянето на трагическото, в контекста на пиеса, в която сме свидетели на един парадокс? Последният пък напoдобява черна комедия.

Явор Гърдев: Пиесата е достатъчно добре написана, в тоя смисъл ние нищо не сме допълнили към дефиницията. Опитахме се да изведем онзи убедително изваян от автора смисъл на текста посредством спектакъла. Пиесата е аритметически точна, но тази аритметика много трудно се постига на сцена. Аксиомата на Олби умело използва жанра на трагедията и  добавя запазената марка на този ироничен и смешен диалог, който прави от трагедията трагикомедия. Олби задава трагическия сюжет като основен - нещо, което рядко се случва в съвременната драматургия. Описаната от Аристотел схема за трагедията е представена чрез нейните елементи: страх и състрадание и така се създава абсурдна ситуация. Тя сама по себе си е архетипна и едновременно по съвременен начин е и парадоксална. Изисква се особено внимание да се пързаляме по леда на текста, защото има възможност, ако не спасим опасното в него, зърното на спектакъла да се превърне в пошла комедия. Подзаглавието е важно, защото ориентира  към  един опит спрямо пиесата, според мен точно и крайно проведен.

Докъде стига  толерантността на нормалните хора срямо различните от тях? Какъв е пределът на пропускливост?

Явор Гърдев: Има предел и пиесата го тематизира. Пределът е значим и в политически план, защото той изследва границите на либералното общество изобщо, т.е. до каква степен заявяващото се като толерантно общество, може да прояви тази толерантност. В крайна сметка в самата логика на толерантността има краен и ограничаващ парадокс. Толерантността не е безкрайна и тя не може да бъде безкрайна. Колкото повече се отдалечава границата й, толкова повече проблеми се създават. Проблемът според Олби е белязан с чупливост и крехкост. Нетолерантните хора са нарочно подбрани като най-толерантните хора, но и толерантните от своя страна също имат такъв предел на поносимост към различното.

През какви фази на работа преминаха отношенията ви с американския драматург носител на награда „Тони” Едуард Олби?

Явор Гърдев: Преди стартирането на проекта имах две срещи с Олби в Ню Йорк. Първата бе познавателна, защото той много държи да знае кой е режисьорът, да е разговарял с него, той да му разкаже какво смята да изведе от пиесата му. Шест месеца по-късно срещата се повтори за потвърждаване на точните параметри и тогава вече се уговорихме, че в този проект неговото участие ще бъде разширено. Рядко, при условие че много негови пиеси се поставят по света, Олби решава да участва в тяхната реализация, но тук той реши да се включи. Олби дойде за началото и края на репетициите в България. При първите четения той провери как е осъществен преводът на текста му и разясни много елементи от драматургията на актьорите в контекста на едно Нюйоркско общество, които ние не можем да разберем. Макар и универсална, пиесата притежава тънкости, които се нуждаеха от обяснение. Той ни запозна с реални прототипи на персонажите. Той трябваше да одобри екипа на актьорите, настояваше да се срещне с тях лично. Аз подадох разпределението и той пожела да ги види – така че първата седмица от срещата ни с него бе и изпитателен период за екипа. Втората фаза бе в режим на последни репетиции, когато Олби пристигна отново в България, той присъства на 4 репетиции, в които финално даде допълнителни съвети по посока на емоционалното изостряне на някои сцени.

Какво би подтикнало едно човешко същество вместо да се влюби в себеподното на себе си да постави в доминанта любовта си към животно, в случая към коза и да я предпочете пред жена, съпруга, любовница наприер?

Явор Гърдев: Основанията за това са неведоми, защото и човешката душа е неведома. Страстите възникват без определена причина. Неведомостта превръща човека в роб. Страстите го покоряват. Човек не може да контролира случването на страстите си. Ето защо Олби извежда подобна случка от нормативното клише и вместо друго човешко същество Олби поставя  едно животно. Тогава скандалът е голям и сме извадени от приличната ситуация. Ако човек е обхванат от такава огромна страст, тогава публиката е поставена в позиция да съчуства и разбира по аналогия страстта към човешкото същество и затова тук състрадава на персонажа. Това е част от формулата на Аристотел за трагическото: чрез страх и състрадание се почиства пречистването. Публиката състрадава, защото вижда страданието на персонажа. И точно в този момент попадаме в едно необяснимо състояние, което ни отвежда към непонятното и така се озоваваме в плен на страха. Човек се страхува от това, което не познава. Тези две емоции са активирани в пиесата по максимален начин и затова проблемът е трагически, макар че жанрът е трагикомедия.

Актьорите Михаил Билалов и Бойка Велкова в сцена от спектакъла „Козата или коя е Силвия?”

Архив Варна | 04-06-2010, 07:57 | ЕЛИЦА МАТЕЕВА

"Прекарвам по-голяма част от живота си в стаи, които непрекъснато се смаляват и на мен ми става все по-трудно да ги напускам.

Надявам се един ден да намеря стая, която да е толкова малка, че да ме обгърне така, че при напускането й сама да ме вземе със себе си.” Тази мисъл на Зюскинд сякаш обобщава творчеството и ексцентричността на автора на романа "Парфюмът - историята на един убиец". Едноактната му драма от 1980 г. „Контрабасът” е най-играната немскоезична пиеса през последните две десетилетия.  През 1987 г. Зюскинд пише новелата си „Гълъбът”, в която с точния разрез на хирург ни сблъсква с комплексите на съвременния човек. Всичко започва с обикновена утрин, в която един гълъб съвсем случайно пикира до една врата... Кацането се превръща в смъртна заплаха за скромен служител - охранител на банка...

Народният театър „Иван Вазов” ни представя за първи път театралната версия на режисьора Десислава Шпатова върху новелата на Зюскинд. Спектакълът „ Гълъбът” е  приключение, гръм, екзотична война на световете между Той и Тя. Спектакълът е опит от монологичния разказ на Той да се въведе още един персонаж - ЖЕНАТА. Великолепният дует Владимир Пенев и Снежина Петрова с много изобретателност ни представят липсващото цяло в комуникацията между двата пола. „Гълъбът” е като връхлитащ ураган, в който половете постоянно променят позицията си на доминанти.

В началото „Гълъбът” започва като една шега, в която Той споделя пред своя психотерапевт - публиката, своя проблем.  Сред публиката има необичаен зрител... Зрителят нахлува в пространството на Той и досущ като онзи терорист ГЪЛЪБЪТ всява хаос в подредения кротък бит на Мъжът.

Винаги  ми е допадала силната симбиоза в работата на Десислава Шпатова и актьорите Владимир Пенев и Снежина Петрова. Те се познават в детайли и почти са стигнали онзи статус, в който четат творческите си намерения чрез поглед, телепатически и по вълшебен начин телата им обземат сценичното пространство. В този спектакъл актьорите ни предлагат параметрите на един бит, който е като продължение на новелата на Зюскинд. От малките етюди, посветени на взаимоотношенията между хората, в контекста на един нетеатрален текст се е постигнала театрална среда - различна, увлекателна и с качествено чувство за хумор, което напоследък е дефицит в българските постановки.

„Гълъбът е всичко. Гълъбът е нищо”, споделя Десислава Шпатова в програмата на спектакъла. Гълъбът е една кулинарна носталгия (рецептите се осъществяват наживо) по изгубения Рай, тогава, когато Той и Тя не знаеха за греха, любовта и самотата. „Гълъбът” ви очаква на 3 юни, Художествена галрия-Варна, МТФ „Варненско лято”2010 г.

Архив Варна | 03-06-2010, 08:55 | ЕЛИЦА МАТЕЕВА

На 2 юни МТФ „Варненско лято” 2010 предлага два спектакъла, които макар и коренно различни като тематика и техника на театралния език, се пресичат в опита да въодушевляват техните създатели,

а вероятно крайният резултат от срещата им с публиката ще настрои сетивата ни към размисъл.

Родното предложение е на Театър Българска Армия, който почти в цялото си актьорско воинство ще ни запознае с една от първите пиеси на носителя на Аскеер за българска драматургия от 2005 Боян Папазов. Неговата пиеса „Да отвориш рана” до този момент е имала само една режисьорска интерпретация през 1978 г. Тогава постановката е дело на един от най-безкомпромисните в творчеството си  режисьори Пантелей Пантелеев - спектакълът е свален от сцената на театър „София”, поради уронващи престижа на историческата фактология причини. Инакомислието в представянето на оценките за Априлското въстание е страшеният дразнител за официалната управленческа доктрина. След повече от три десетилетия повторната среща на този текст с публиката е под диригентската палка на режисьора Иван Добчев. Как Добчев и екипът от актьори съумяват да надскочат историческия отзвук и да изследват „робския синдром, каляван пет века” варненската публика ще има възможността да разбере на Основна сцена ( 2, 3 юни).

„Да докоснеш пода с глава” е спектакъл на Компания „Мют” - Копенхаген, Дания.

Двамата хореографи Якоб Стейдж и Каспер Равнхой, подкрепяни от група талантливи последователи ни въвеждат в разнообразни танцови форми, в които акробатиката, експресията на физическия театър, в съчетание със специфични етно и електронни композиции с оригинален авторски почерк (музиката е на групата „ Valrаvn”) ще впечатлят търсачите на силни усещания, за които човешкото тяло е вселена от безкрайни възможности. От датата на създаването си през 1999 г, Компания „Мют” е осъществила множество турнета в: САЩ, Ирландия, Сирия, Египет, Франция, Русия и др.

Спомени за личностите от съвременната история на българското изкуство (литература, кино и театър) ще преминат като романтично споделяне с варненската публика чрез две срещи. Първата с начален час 16.00 е с автора на книгата „Невъзможни портрети” Антоанета Бачурова (сценарист на поредицата „ Умно село” - БНТ). Втората среща е с неотразимия актьор Йосиф Сърчаджиев - мястото е ДТ „Стоян Бъчваров”, фоайе – първи балкон, 2 юни, входът е свободен.

Архив Варна | 01-06-2010, 17:59 | ЕЛИЦА МАТЕЕВА

Наричат италианския магьосник на съвременния театрален език „най-дръзкият и изобретателен създател на образи“.

Архив Варна | 31-05-2010, 16:11 | ЕЛИЦА МАТЕЕВА

МТФ „ Варненско лято“2010 започва със загадъчната фантастична история „Фауст“ - сценична версия на режисьора Лилия Абаджиева.

Тя винаги се е опитвала по свой специфичен начин да коментира произведения, попаднали в златния фонд на класиката. В случая и Йохан Волфганг Гьоте не е пощаден. Словото му е съхранило онази поетика на философското, почти алхимично питане за смисъла на живота и вечността на духа. Словото му от сцената звучи леко ретро в сравнение с картините на Абаджиева и множеството лични фантазии, които тя заедно с актьорите от трупата на варненския театър допълват сложния дискурс за мястото на разума и любовта в един свят  отправил се сякаш стремглаво към своята гибел.

{gallery}Afish/2010-3105-faust{/gallery}   

„Фауст“ е повече спектакъл, в който се открояват духът на злото и неговият собственик Мефистофел (силна игра на Стоян Радев). В сравнение с духа на ада, търсещият истината за безсмъртието  Фауст ( Михаил Мутафов) наподобява уморен, пенсиониран научен работник, който вероятно не иска да си признае, че животът не е безкраен фестивал. И ето облогът между силите е сключен, Фауст приютява в новото си тяло всички земни наслади, страсти и подобно на Дориан Грей се превръща в един твърде отегчен (отегчителен) персонаж. Жертва на отегчение и страсти е  и любимата на Фауст - Гретхен ( гостуващата млада актриса Гергана Плетньова, пристъпва към своя персонаж с момински свян и лека неувереност). И така приказката се превръща в микс от трилър, мелодрама, лек хорър и други подобни.

Трупата на ДТ „Ст.Бъчваров“ отдава всичко от себе си, за да се впише в запазената марка на режисурата. Танц,бесовна гоненицата из арките на сценографията на Васил Абаджиев, голи тела в ритъма на техно саунд и романтични етюди на тема първата целувка под звуците на музиката от „Амели Пулен“ са част от интересните моменти, които биха били любими епизоди за една тийн публика. Тези картинни парчета са дори  по-интересни от трудната борба с езика на Гьоте. В този спектакъл като в руска салата има от всичко по малко: мултимедии, игра на сенки, евъргрийни - Абаджиева не изневерява на стила си, но пък и не предлага изненадващи открития. Шампанското от изразни средства накърнява ритъма на спектакъла, но пък действа визуално на онези, които за първи път се срещат с интерпретациите на Лилия Абаджиева. Всъщност малките епизоди показват кой от екипа може да впечатли с отдадеността си към творческата провокация и да се вмъкне в стила на режисурата. Пример за това е акрисата Биляна Стоева, която се впуска със страст под кожата на една псевдо Гретхен, в този завихрен копнеж се открояват и актьорите Веселина Михалкова, Даниела Викторова, Свилен Стоянов, Теодора Михайлова, Тони Карабашев и Владислав Виолинов.

„Фауст“ поставя стар, колкото раждането на света въпрос: какъв би бил животът ни без дух - празна колба, обитавана от примитивни блянове за съвършенство и блаженство. Вероятно и екипът ще открие своята истина, някъде там отвъд Ада и Рая.

Архив Варна | 31-05-2010, 11:52 | ЕЛИЦА МАТЕЕВА

В годината на своето пълнолетие, 18-то издание на Международния театрален фестивал „Варненско лято” предлага амбициозна и стилна селекция на български и чуждестранни театрални заглавия.

Според селекционера на изданието - театроведа Анна Топалджикова, избраните от нея български спектакли съдържат онази реалност, в която актьор и публика споделят интензивно енергията на театъра.

17 български театрални изкушения и девет чуждестранни театрални провокации са предвидени за периода от 31 май до 11 юни, в който  Варна ще се превърне в столица на съвременния, иновативен театрален език.

Акцентите в официалната селекция са: „ Вишнева градина” на Народния театър ”Иван Вазов”- последната изповед на режисьора Крикор Азарян, „Козата или Коя е Силвия?” – едно знаменателно завръщане на родна сцена на актьора Михаил Билалов, „За вредата от тютюна и други шеги”- театър „Сълза и смях” - спектакъл, в който специфичният изказ на режисьора Елена Панайотова ще съчетае словото със страстта по танца като медиатор, „Приятнострашно”- Театър 199 „Валентин Стойчев” е най-успешното родно драматургично явление в работата между висока проба българска драматургия ( Яна Борисова), режисура (Галин Стоев) и актьорско присъствие ( Снежина Петрова, Радена Вълканова, Стефан Вълдобрев, Вежен Велчовски, Владимир Пенев).

{gallery}Afish/2010-2705-teatar{/gallery}

Част от фестивалните заглавия са опит за интерпретация на драматургични текстове-документ от историческото ни минало като „ Да отвориш рана”- Театър „Българска армия”, „Нирвана”-ДКТ „Константин Величков”- Пазарджик. Театралният фестивал ще ни срещне и с драматургията на настоящия носител на Аскеер в категория  за нов драматургичен  български текст, а именно с „Апокалипсисът идва в 6 вечерта” от Георги Господинов - любопитна постановка на Маргарита Младенова и екипа на Малък градски театър „Зад канала”.

Почитателите на камерните представления ще имат възможност да се докоснат до света на монологичното в три представления „Гълъбът” от Патрик Зюскинд на Народния театър”Иван Вазов” - увлекателен и свеж поглед върху сложния свят на Зюскинд, „ NORDOST” от Торстен Бухщайнер на Младежки театър „Николай Бинев” – талантливото актьорско трио Ангелина Славова, Койна Русева и Искра Донова ни въвеждат в атмосфера, изпълнена с любов и болка, в която истината притежава повече от едно лице, а  „Some  Faves (Някои предпочитания)” на актьорa-оркестър Иво Димчев отново ще подейства като гръмотевица за пуританския дух на варненската публика.

Международната програма е наситена от силни, екзотични и с усета си за актуалност спектакли. Голота, експресия, свобода на театралния език е кодът към режисурата на световноизвестния Ромео Кастелучи и представлението му „Хей, момиче!”. Скандинавска музика и електронен саунд ще огласят спектакъла „Да стигнеш пода с глава” на Компания „Мют”- Копенхаген – Дания. Почитателите на съвременната хореография ще имат възможност да се насладят на „BONET”- Загреб, Хърватска, а гостите от Румъния, Театър „Андрей Муресану”, ще покажат спектакъла на един от най-интересните и млади румънски режисьори Раду Афарим „Лучия се пързаля по леда”. Фестивалът ще отбележи и няколко юбилея-артистите Наум Шопов, Йосиф Сърчаджиев и Румен Цонев ще празнуват своите годишнини заедно с варненската публика.

Подгответе се за фестивални вълнения, страсти и театрално вдъхновение-началото е с „ФАУСТ” и премиерата на театър „Стоян Бъчваров”-Варна.

Архив Варна | 27-05-2010, 18:44 | ЕЛИЦА МАТЕЕВА

(истории между 33 и 45 оборота)

В един зимен, съботен декемврийски следобед, приятели и съмишленици на сдружението за културен мениджмънт „Морско синьо”, сбрани на топло пред камина и питие си мечтаят за настъпващата 2010 г. Един от мечтателите - Добромир Тодоров ( вълшебник на звука и музикалните миксове в БНР- Радио Варна), предлага на членовете на сдружението акция, свързана със слушането на плочи. Винилът се слави с най-доброто качество на звука, а специфичният контакт между грамофонната игличка и виниловия носител сякаш ни връща във времето, когато хората споделяха света по-романтично и сантименталността не бе признак за слабост в душевния профил на съвременника ни.

Речено-сторено. Подходящото място е открито:  ул. „ Цариброд 19”  и гостоприемният домакин Жоро, който е почитател на стилната музика. Жоро притежава достойна за възхищение колекция от шарения свят на блуса. Началото на акцията се разраства в кампания „Да спасим винила”, а отделните вечери се обединяват под кодовото название „Грамофония”. За периода от два месеца „Графомания” събира слушателите на фънк, джаз, българската музика и световния рок. Последната вечер за този месец посветена на рока и личността на Рони Джеймс Дио бе събитие и за любителите на динамичната музика, дошли във Варна от Португалия и Италия. Рокаджийското издание за първи път се огласи и с музикални колекции, различни от позабравения БАЛКАНТОН. Колекционери споделиха своите винили от Източна Германия, Великобритания, Русия.

В „Грамофония” всеки може да постави на малък изпит и своята музикална култура - преди началото на музикалните вечери, водени от Добромир Тодоров, посетителите получават анкета с въпроси. При правилен отговор, отличилите си тръгват със заслужени награди. Вечерите са любопитни и с историите, които притежателите на плочи разказват-това са златни спомени от детството или пък появата на плочите в частна колекция. „ За спомен от кумичката. 3.11. 1974 г.” е надпис, който откривам върху обложката на винил с музика на „Саймън и Гарфанкъл”. Собственикът на този чуден винил, не познава „кумичката”, защото е се е сдобил с дадения артефакт от кофа за смет.

„Грамофония” събира стари плочи, всеки дарител е добре дошъл, като по този начин им подарява живот, а музиката от тях е незабравимо удоволствие. Скречът...също. И както се казва в един уникален хит - „ШОУТО ТРЯБВА ДА ПРОДЪЛЖИ!”.
{gallery}Afish/2010-05-20-Gramophonia{/gallery}

Варна Лайф | 22-05-2010, 13:19 | ЕЛИЦА МАТЕЕВА

По повод "Детски блус за мама и гоблен"***

Без цензура | 15-05-2010, 08:49 | ЕЛИЦА МАТЕЕВА