Българското търпение е двусмислена добродетел, скрива конформизъм и морално равнодушие.

- Д-р Михайлов, варненският митрополит Кирил беше избран за наместник-председател на Светия синод, той ще ръководи и Софийската епархия. Как ще коментирате този избор и ще се отрази ли той на избора на патриарх?

- Този избор означава дисквалификация на митрополит Николай, което радва. Но митрополит Кирил излиза в силна позиция, което пък плаши.
Междувременно стана ясно, че пловдивският митрополит оспорва уставността на избора. Борбата за бялото було навлиза в остра фаза. Това се нарича съспенс.

- Водачът на бившия “алтернативен” синод Инокентий е подал молба за регистрация на нова православна църква. След кончината на патриарх Максим жив ли е разколът в Българската православна църква?

- Може и да оживее. Имат юридически шансове, ще съберат клир, ще се намерят и пасоми. “Автентична десница” копнее за религиозно представителство. Европа ще ги подкрепи. Ако се случи, това ще бъде едно реваншистки мотивирано, имотно ориентирано, корпоративно безобразие.

- След 41 години патриарх Максим начело на БПЦ, какво ще наследи следващият? Покойният вече патриарх и управлението му може ли да бъдат оценени еднозначно?

- Може, но няма да е справедливо. Силата на патриарха беше в компромиса, а компромисът има цена. В края на Живковия период мъдростта на компромиса заприлича на колаборационизъм с разпадащата се власт. Да опресним паметта си. Действаха по инерцията на верноподаническия навик, без никакво въображение за моралната задача и за това, което предстои.

Сякаш бяха загубили чувство за реалност. Лъжеха официално, че в България има религиозна свобода, мистически разцвет. Лъжеха на фона на процесите в Източна Европа, на продишването на милиони. Разминаха се с историята. При това положение не беше трудно да насъскат тълпите срещу “църквата на мълчанието”, “полковниците в расо” и “червения патриарх”.

Българският култ към “оцеляването” има морална цена. Живеем с разноските на това “оцеляване”, плащаме скъпо, вероятно прескъпо, но това е нашият “стил”, секретът на прословутото оцеляване. Силата на покойния патриарх беше в монашеската му добродетел, в неговата кротост и в търпението, бих казал в историческото му търпение. Но търпението не е всичко в преломен исторически момент, нужно е и морално ръководство, реакция на съвестта. Българското търпение е двусмислена добродетел, скрива конформизъм и морално равнодушие.

- Патриарх Максим прекара БПЦ през трудни периоди - първо тоталитарна атеистична власт, разкол в началото на демокрацията... Как и доколко успя да съхрани църквата и вярата, битките попречиха ли на изпълнението на основна мисия на църквата - да е близо до хората?

- Няма страшно, църквата и полицията имат висок рейтинг, независимо от всичко. Отвъдното и палката респектират. Имаме едно наум, изглежда.
Българинът вярва смътно и недисциплинирано. В масовото възприятие църквата има битово-церемониално предназначение.

Църквата кръщава, венчава и опява. Ръси президента със светена вода. Освещава естествения ход на живота. Снабдява населението с чудеса и утешава. “Кръстова гора лекува кръвно и безплодие”, твърди нашето популярно благочестие. Нашето “православие” е сън на разума, леност на волята и тържество на петте сетива.

Църквата не е далеч от хората, а близо до тях, прекалено близо. Нашата църква е повече “православна”, отколкото християнска и повече българска, отколкото православна. Непоклатна е, защото е при корена, при архетипа. Дядо Максим олицетвори силата на тази непоклатност и нещо от слабостта на “българския духовен модел”. Идейна слабост, ритуализъм, етическа небрежност.

Алиансът на висшия клир с бившите комунисти е ефект на разкола, но и сродство по избор, лявоконсервативен почвенически съюз. Разколът беше манипулиран, но и предизвестен. Сблъскаха се светове.

- От какъв нов духовен водач се нуждае БПЦ днес, за да чуваме по-рядко, че е “фасадна институция” след 45 г. комунизъм? За да остане разколът минало, какво трябва да се промени в порядките на църквата? Къде е мястото в живота на хората?

- Никаква църковна реформа не може да промени обстоятелството, че живеем в религиозно равнодушен свят. Ние сме религиозно лекомислени хора. И атеизмът ни е лекомислен. Консумативната разглезеност влияе упадъчно на всички вери и на всички безверия, приспособява ги за масова употреба.

Религията е поносима само в нейната социална и утешителна функция, драматичните обертонове дразнят. Отвъдното е отвлечена възможност, слух, адът и раят са за ислямистите. Вечността е страната, от която идва Дядо Мраз. Вечен север. Възкресението на телата се постига в спа центрове. Важно е да се реализираш.

Този мирогледен стандарт не може да се коригира с църковни реформи и уставни нововъведения. Фасадността на институцията, за която говорите, е изводима от фасадността на вярата. Амбициозна църковна реформа, предприета от лекомислени хора, назовани реформатори, рискува да задълбочи кризата и да нанесе още по-големи щети.

Фантазирането на православна “реформация” е ликвидационен копнеж, засекретена мечта за смяна на вероизповеданието. На другия полюс на илюзиите е изкушението да се имитира руският модел на съюз с държавната власт и едрия бизнес. Но победата по този път е чисто поражение - отблъскваща, монументална симулация.

- Уставът на БПЦ стеснява ролята на миряните в избора на патриарха. Прекъсната изглежда връзката между епископи, свещеници и миряни. Трябва ли нещо да се промени и как?

- Свещенството изгражда стабилността на църковната институция. Епископите са отвлечена власт, номенклатура. Призивът да се ангажират с паството ми се струва рискован. Не е ясно кое е по-добро - да слязат “долу” или да останат “горе”.

Разстоянията са важни, “братствата” - трудни. Не вярвам в осъществимостта на идеалния църковен ред. Бих се радвал просто на ред. БПЦ няма да понесе амбициозна реформа, за подобно мероприятие са потребни личности и контекст. И двете условия липсват, особено първото. Миряни искат участие в управлението на църквата, искат гласът им да бъде чут.

Това не е лошо, но не е ясно чий е този глас, дали на “миряните”, или на амбициозни хора с неясен мандат и преиграна публична религиозност. Духовното самозванство е опасно състояние, на аскетически език то се нарича “прелест”, самомнение. От него произлизат само безредия и благочестиви крамоли на “принципна” основа.

- Кои зависимости са по-опасни за църквата и бъдещето - от бизнес, от политика, от бившата Държавна сигурност?

- Трудно е за богатия да влезе в царството Божие, но никак не е трудно да влезе в Светия синод. Това се разбра напоследък. Църквата е богата, а това трогва бизнеса. Развинтва предприемаческата му фантазия. Една част от този “благочестив” бизнес е генетически свързан с Русия, с нейните геополитически домогвания.

БПЦ никога няма да обикне Запада така, както обича Изтока, това е аксиома на църковния опит. Църквата е “зависима” преди всичко от собствените си културни и исторически обвързаности, тя не може да се абстрахира от това, което е.

Догматически православието е вселенско вероизповедание, но културно гравитира на Изток. Изборът на патриарх, вероятно, ще потвърди тази обвързаност. Ще наддават и с геополитически аргументи. Бизнесът, политиката и Държавна сигурност са аспекти на българската участ, елементи от сложното щастие да бъдеш българин. Идеята да си спестим тази зависимост ми се струва леко наивна.

- Достатъчно ли е патриархът да не е агент на ДС? Само един от митрополитите отговаря на това условие, има поне 5 г. на поста си и е над 50 г. - Гавриил. Това ли би бил най-добрият избор в този смисъл? Въобще какъв трябва да е следващият патриарх и как да бъде избран, нужно ли е да има промени в процедурата на избор и оттам да започне “отварянето” на църквата?

- Битката е между лобита. Което надделее, ще избере патриарх. Към короната са се устремили най-амбициозните и най-неподходящите. Пловдив и Варна. Трябва да изберат някой от по-кротките, без досие. Патриарх доносник ще бъде насилие. Тези, които се сражават публично в момента, са катастрофа. Но човек предполага, а Бог разполага. Дано бъдем помилвани.

- Политици, бивши или настоящи, се изказват по въпроса какъв да е патриархът, дори шефът на НИМ Божидар Димитров си позволи да “номинира” пловдивския владика Николай?

- Добре е да се знае какво иска Божидар Димитров, за да се попречи да стане.