Човек трябва да бъде разумен и да знае къде точно са границите на здравословната любов към един чист идеал и откъде започва реалната злоупотреба с нечиста, користна цел

Младият ви, хубав син, който току-що е навършил 18 години и е все още е девствен, трябва да умре от насилствена и жестока смърт, но, ако ме облекат в зелена дреха с цветни пагони, ако ви го обясня не лично, а по телевизора, и ако за "аргументи" използвам две ключови емоции, каквито са любовта и страхът - страхът от чуждото и любовта към своето, плюс вярата ви в един идеал, какъвто е Родината, то тогава вие най-вероятно ще ми поверите своя 18-годишен син, за да правя с него каквото си пожелая, и аз най-вероятно ще го изпратя на жестока и насилствена смърт на бойното поле, за да докажа нещо на идеологическия си противник.

Един от най-опасните идеали е Родината

Само преди няколко години тя беше "татковина", т.е. усещаше се твърдата десница на бащицата. И бащицата беше готов да осъди децата ви на смърт в името на един идеал, в който вече не вярва никой. Щеше да изпрати децата ви на смърт срещу турците, чиито сериали поглъщаме сега. Или срещу "империалистите", чиито модни стоки обличаме и пред чиито поп икони се покланяме. Щеше да докаже нещо, с горещата кръв на децата ви, на идеологическия си противник. Щеше да го убеждава по този начин, че е прав. Че своето е по-хубаво от чуждото. Че нашето е по-ценно, защото си е наше! Толкова ценно, че си заслужава дори да те овъглят жив, за да го опазиш. И залогът за всичко това е злоупотребата с една опасна любов, каквато е любовта към родината. Идеалите се менят, но реалността си остава. Днес нещата не са се променили много. Само формите се изменят.

Не ме разбирайте погрешно - родолюбието е естествена човешка потребност като необходимостта от общуване и от принадлежност към едно по-голямо цяло. Проблемът е, че съществуват личности със съмнителен морал, за които между родолюбието като чист идеал и държавата като форма на принуда за постигането на съвсем егоистични цели винаги стои знак за равенство. И в десет от десет случая те ще се възползват от него.

Човек, меко казано, трябва да бъде разумен и да знае къде точно са границите на здравословната любов към един чист идеал и откъде започва съвсем реалната злоупотреба, като принуда, с нечиста, користна цел. Идеалите са за това - да не се бъркат с действителността. Проблемът е, че цял живот ни възпитават в идеали, а после ни се налага да живеем в реалния живот. А там между любовта към родината и държавната принуда стои знак за равенството. И винаги има кой да се възползва от това.

"Слава на труда!". Комунизмът отмина, но възхвалата на труда си остана. Сигурен съм, че ви е по-симпатичен бачкаторът, който едва свързва двата края, от рентиера, който печели два пъти повече, но без да си мърда пръста. Или от късметлията в казиното. Или от собственика на казиното. Няма значение. Важното е, че трудът се "цени". Мен също от малък са ме лъгали, че трудът е добродетел - похвално занимание, което сякаш се насърчава от обществото. Лъгали са ме, че е хубаво парите да се изкарват с труд и пот на челото. И стига това да не се наказваше от обществото, аз нямаше да имам нищо против красивата опашата лъжа. Отново привеждам примери.

Ако сте късметлии доходът ви да се формира едновременно от наем и от работна заплата, то неизбежно ще забележите, че 50-60% от трудовото ви възнаграждение се отнема от обществото под формата на данъци, такси и осигуровки, а от наема - доход, за който дори не сте си мръднали пръста, ви се отнемат само 10%, при това след приспадане на определени разходи, които ви се полагат. Интересно защо на работниците не им се полагат необлагаеми разходи? Същият принцип важи за доходите от хазарт, лихви, ренти, дивиденти, патенти, авторски права, лицензи и още много други, като общото между тях е, че изработеното с труд винаги се наказва, а полученото наготово винаги се поощрява. Нямам нищо против и това да е така. Възразявам само да празнуваме Деня на лъжата и на 1 май, защото, макар всички да вярват в опашатата лъжа, съвременното общество наказва труда по-строго дори от престъпността.

Затова умните родители учат децата си не как да работят, а как да станат успешни търговци, рентиери, лихвари и банкери. "Богат татко/беден татко" и "Конспирацията на богатите" от Кийосаки са две книги, които имат да ви разкажат още много по въпроса.

"Справедливост за всички"Друга опашата лъжа, в която сме свикнали да вярваме, е, че трябва да има, че изобщо някога е имало и че е възможно да има... справедливост. За всички при това! "Неприятната" новина е, че откакто свят светува, животът си е маса несправедлив: жестоки хищници с кръвясали муцуни разкъсват красиви и безопасни добичета; грижовни съпруги и майки са пренебрегвани заради арогантни зли кучки, които са обект на всеобщо обожание; кротки и услужливи момчета си лягат сами заради грубияни, които са по-предпочитани от тях дори когато са в затвора; двойкаджии от училище стават работодатели на децата на своите учители, а истинските Учители ги разпъват на кръста. Щеше да бъде много по-лесно да приемем нещата, ако не ни бяха възпитавали, че справедливостта съществува. Че хората са равни пред закона. Че имат еднакви права. Еднакви възможности. Това никога не е било и всеки ден се убеждаваме, че не е така. Справедливостта е още един чудесен идеал, с вярата и любовта с който се злоупотребява - за съвсем реални, егоистични цели.

Искаме примерно от журналистите да са безпристрастни. Но те са служители на частни компании, които по закон съществуват само и единствено с цел печалба, а хлябът на въпросните журналисти зависи единствено и само от печалбата на техния работодател. Следователно липсва всякаква логика да очакваме безпристрастност от хора, чийто доход, в т.ч. и храната на децата им, зависи от фирми, които по общоприетите закони, правила, норми, традиции и търговски обичаи са принудени да функционират в среда, където оцелява този, който получава най-много. Защо тогава се учудваме, че неговите служители защитават интересите на партията, организацията или личността, която плаща най-много? Или искаме примерно от политиците да са честни. Честен политик и безпристрастен журналист са оксиморони. Те не трябва да стоят в едно изречение. Нито граматиката, нито действителността го позволяват.

Аз нямам нищо против и това да е така. То си е част от живота. Имам против само да ме убеждават, че справедливостта изобщо е възможна. Че идеалите стоят по-високо от ресурсите в едно общество, което би продало и майка си за ресурси най-малкото защото бъдещето на децата му зависи от тях.

Накратко, нямам нищо против фикцията за "справедливост", в която всички сме повярвали. Аз обичам фантастиката. Имам против само да ме убеждават, че Люк Скайуокър не е герой на талантлив режисьор, а личност, която реално живее сред нас. Вярването в идеали, на които са ни възпитавали от чисто незнание, прави живота по-труден за живеене и по-мъчен за приемане. (Със съкращения)