Така както емблемата на Нефтохимик – големият Велиян Парушев казваше, че още от Айтос на столичните тимове започва да им трепери под лъжичката

Футболистите и треньорите на Нефтохимик се появиха на мача с Калиакра със зелени коси. Това за някои бе изненада, но не и за верните почитатели на тима, които помнят силните мачове срещу Левски и ЦСКА, когато „зелените” така бяха взели страха на „червени” и „сини”, че на гостите оставаше единственото задължение…да вадят топките от мрежите си. Много пъти.

Така както емблемата на Нефтохимик – големият Велиян Парушев казваше, че още от Айтос на столичните тимове започва да им трепери под лъжичката. След тези незабравими мачове Бургас изпадаше в еуфория. За дълго. Много дълго.

Днес обаче действителността е друга. Около едва хиляда зрители на стадиона. Полупразни трибуни и една голяма агитка, която подкрепя отбора от първия до последния съдийски сигнал. Къде отидоха бургаските фенове, които пълнеха трибуните?

Въпрос, на който почти никой не се наема да отговори. Може би трудните времена, загубената вяра, отчаянието от безизходицата, в която е изпаднала държавата… Нали и Пловдив е България. И София.

Но спортът и футболът са нещо друго. Да, не можем да се сравняваме стадионите у нас с тези в Германия и Англия – където билетите са изкупени още от лятото до края на сезоните. Където има по 70 – 80 000 членове на клубовете, които дори не могат да отидат на мачовете на отборите си. Или пък 500 000 заявки от Борусия Дортмунд за билети за финала в Шампионската лига. Но пък тези фенове са горди, че помагат. Със своя членски внос. Не ние нямаме това съзнание… И не само във футбола. Затова сме и на опашката на Европа.

Но все пак, за да не сме съвсем песимистични, зелените коси на футболистите днес ни подсетиха, че тези момчета искат и вярват в доброто бъдеще на футбола и на Нефтохимик. И ако някой е узрял за това, трябва да ги подкрепи.

Днес това бяха едва хиляда в повече от 200 хилядния най-добър град за живеене в България.