Майстор Румяна Стоянова: Аз съм човек, който като каже „искам”, няма „не мога”! (СНИМКИ)

Това не е история за нея, а нейната история-на една жена, която си обичa и уважава занаята. Здраво стъпила на земята, с много силен характер, със свежо чувство за хумор и невероятно естествено присъствие. Срещнах я на Самоводската чаршия в Търново - в нейното ателие за дърворезба. И така, докато  майстореше поредното си произведение, започна разговорът ми с Румяна Стоянова-за занаята, за майсторлъка и за бъдещето:
- Живея в Търново от 1987г. Завършила съм художествената гимназия в Троян и от 16 години се занимавам с дърворезба и пирография. При дървото има специфика. Докато при глината можеш да сбъркаш и пак започнеш наново, то при дървото има много инструменти, с които се работи-за всяка една форма трябва да имаш подходящо длето. Лично аз имам около 200, макар в обращение да са ми 60-70. С зависимост от това какво правя, добре е да има само един набор от инструменти, защото инструментът върши половината работа, а другата половина са авторският труд и идеята, но без добър инструмент и добре съхранени и наточени длета не можем да направим нищо.
- При Вас как започна всичко - защо дърворезба?
- Както казах, завършила съм художествената гимназия и съм работила с глина, а по скулптура - с всякакъв материал, но специално с дърво не бях работила. Омъжих се за резбар и така покрай него се запалих по дървото, после ми стана интересно, след това добре се бях порязала по ръцете, защото дървото не може да се реже в една посока, както глината,а както казваме на професионален жаргон-не бива да се реже срещу жилката на дървото, трябва да се усеща материалът. На мен ми трябваше време да усетя дървото като материал и някои технически по-скоро неща да науча-как се обработва, защото наистина е много различно от глината и всичко друго, което бях опитвала и ми беше трудно, при което мъжът ми казваше : „Руми, защо не си държиш четките и да си рисуваш, защото така има вероятност постоянно да ходиш с обинтовани пръсти”. Обаче аз съм човек, който като каже „искам”, няма „не мога”. И така в един момент, полека-лека, започнах първо с по-малки неща, после той почина преди 10 години в автомобилна катастрофа, наложи ми се в движение-да, аз се бях научила да дялкам, но не можех да си точа инструментите, не можех да сменят ножа, не можех да режа с лъкчето на ръка…Мъжката работа той си я беше оставял за себе си, но животът учи…Като се случи такова нещо, се научаваш да сменяш ножове, да знаеш кой нож за какво се използва-за право, за криво рязане,че и с лъкчето. Научих се да си точа инструментите. Аз отначало като пуснех шмиргела и изпадах в ужас, като го видех как се върти и така трябваше страха от шмиргела да си преодолея, но сега вече 11-та година съвсем сама работя и може да се каже, че от някои неща разбирам повече и от някои мъже.
- С какъв вид дърво обичате да работите?
- Предимно използвам липата, защото е по-мека и в същото време е бяла и може да се използват различни видове байцове, за да се предаде малко по-цветно петно на резбата. Чинийките, на които пирографирам също са от липа, но за някои дребни ажурни неща-череша и орех. За съдовете-череша, орех и ясен. В България имаме много хубави дървета, подходящи за моя занаят.
- Кои са най-активните клиенти-българите или чужденците?
- Българинът е най-добрият клиент, няма смисъл да се заблуждаваме. Факт е обаче,че е трудно в последните години за всички, но българите съм забелязала, че влизайки, знаят какво търсят и дори да го нямам на момента, го поръчват по каталог.
- Участвала ли сте във фестивали на занаятите?
-Да, с колежката, която работи керамика и с колегата, който работи сребро имаме няколко поредни участия на коледен базар в Байон,Франция. Пак тримата сме участвали в нещо уникално, което, дай Боже, да успеем някога и в България да направим, защото наистина е невероятно и аз тогава се почувствах наистина оценена. Как да кажа-тук не си уважаваме много занаятчиите и хората на изкуството. Такова уважение тук не съм виждала-такова, каквото видях в Унгария. Август месец на хълма Буда в техния дворец се събират около 600 занаятчии от цяла Унгария-безплатно ги кани тяхната занаятчийска организация, като поканиха и нас. Всички бяха  с традиционни носии по региони и всички работиха на място техния си занаят. Това наистина е нещо уникално, като на ден минаваха между 15-20 000 души да ги видят. И въпреки че имаше цена на входа, тези хора бяха там, за да си видят занаятчиите, да си поговорят, да си направят контакт с тях –това е нещо уникално! Така че по-скоро имам международни участия-в България съм си стояла тук в ателието.
- Мислите ли, че и в България може да се направи нещо подобно и ако да-как?
-С никого не съм споделяла, но смятам, че в Търново би могло да се случи, защото ние имаме същата база-ето го Царевец. Може в двора на Царевец да се поканят занаятчии от цяла България и от чужбина. За 5 дни не е невъзможно, ако му се направи добра реклама, а и Царевец си има вход. Например, ние тогава в Будапеща спяхме в общежития на университет. Нашите общежития на университета в Търново са свободни през лятото –могат да се настанят там тези хора, но това само съм си го мислила и може да стане-Търново е много посещаван град. Смятам, че не е невъзможно.
- Има ли приемственост при занаятите у нас ?
- Има приемственост, но все по-малко хора от младите се захващат. Виждат колко трудно се оцелява, защото нашата работа е ръчна, все повече навлизат машинните китайски и тайландски неща. Ние работим някога лятото над 10 часа, събота и неделя не почиваме. Младите хора, без да ги обиждам, искат (и ги разбирам) да си имат почивните дни, да могат да си вземат парите за труда, а ние както се казва- със занаят не си станал богат, но не си и умрял от глад. Нещо трябва да се промени кардинално, за да могат да се стимулират младите хора, за да искат да продължат занаятите. Аз, например, работих с един възрастен бъчвар от Троянския Балкан, който почина. Нямаме бъчвари в региона. А той ми правеше буретата, аз ги пирографирах или дялках гроздове по тях. Доста занаяти си заминават…
- А Вие самата защо продължавате да се занимавате с дърворезба?
- Защото от малка си бях решила - в детската градина играех балет, втори клас свирих на мандолина в руски мандолинен оркестър и накрая си бях изрисувала всички тетрадки с принцеси. Тогава майка ми каза: „За да не рисуваш по тетрадките си, иди в Пионерския дом на кръжок по рисуване - поне там да се нарисуваш.” И аз там разбрах какво искам да правя. Това си е нещо, което го нося в себе си. Да вярно-трудно е, но пък съм си щастлива, защото мога да правя и работя това, което ми харесва. И в един момент, когато направя това, което съм го имала като идея в главата и като го видя - то е като раждането на дете-като го хванеш вече забравяш болката, че си се порязал, че си бил уморен и те болят очите -не е важно. И като дойдат хората, ги каня да видят-ама ние няма да купуваме, казват. Добре, и аз не купувам навсякъде, като вляза, но да кажат: „Момиче, имаш златни ръце” или „ Колко е хубаво!”- това ми стига. Значи съм оставила нещо хубаво след себе си, което ще доставя радост на хората!