Отворено писмо до себе си

Това лято, започнало истински на 14ти юни, и продължаващо през октомври, а може би и през ноември, декември, през зимата, и през другото лято, и другата зима бях вкарана в различни рамки, парадигми, конструкти и дихотомии.

От мнозина бях описана с купища думи и думички, даже такива, за които покойната ми баба би казала, че не подхождат за речника на една дама или един джентълмен. Даже за речника на един другар не биха подхождали, колкото и да е беден той.

Бяхме описвани аз, и моите десетки хиляди съпротестиращи от “Независимост” – площад и състояние на духа, като млади, умни, красиви, лумпени, платени, зависими, соросоиди, голи, рептили, мразещи, дизайнери, креативни, нахални, престъпници, алкохолици, курви, олигарси, необразовани, свръхобразовани, мързеливи, капиталисти, анархисти, антихристи и прочие епитети.

Вчера обаче, за миг всички ние, а и още няколко милиона пребиваващи в тесните рамки на тази държава бяхме наречени не-успели. Не-успели дотолкова, доколкото светът е двуполюсен и в единия край сме ние, а в другия – те. Те, които са тъй успешни, че си имат собствени вестници, телевизии, контра-протестиращи, Народно събрание, правителство, партии, полиция, Конституционен съд, прокурор, съдии, пиари, социолози, певици, авиоотряди, футболни отбори, агитки, пласьори, рапъри, трафиканти на жени, Ванги, генерали, самата Конституция и всичко останало.

Успехът е да имаш държавата. Само че, не както пише в Конституцията, да я имаш заедно с всички останали граждани, а да си я имаш така, само за себе си. Да си я ползваш, да си я продаваш, да си я делиш и парцелираш, да си я посукваш, да си я местиш от една офшорка в друга и от единия крачол – в друг.

Пък може и да не е на твоя панталон, нали.

Успехът. Тази дума, която от вчера ме кара да се питам какво съм аз, извън факта, че съм една жена на 37 години и от тях 37 съм прекарала най-вече в тясното пространство, из което маршируваме всяка вечер от сто и кусур дни. Успяла, не-успяла, неуспяла?

И понеже вече освен на красиви и грозни, се делим и на успели и не толкова, т.е. на вас и на някакви лузъри, които, щото са смотаняци, очилари и не-тарикатчета, е трябвало сами да се бъхтят за висшо –ха-ха, сами да правят с ръцете си бизнес, да работят от сутрин и вечер, събота и неделя, да учат още и още, да помагат на родителите си, да гледат деца, да се опитват да живеят нормално и да пътуват по света, който толкова дълго време ни беше отнет и за капак да дават времето си про боно (това означава “за без пари”, да, има и такова нещо) за свои и нечии чужди права, за каузи и проблеми и да, пак да – за да върнат държавността в държавата и държавата на нас, неуспелите, извадих калема и теглих чертата.

Равносметката?

2 свята, единият – излишен, ако мога да перифразирам Смирненски.

24 години, а за някои и доста повече не спираме да се борим за държава, в която демокрацията не е фасадна, пазарът е свободен, словото е свободно, хората не са зависими – нито в селата, нито в малките градове, нито в големите, нито в администрацията, нито в частния бизнес. Държава, в която и бизнесът не е зависим, а монополите не се случват по олигархично-политически път. Държава, която не е зависима от руски самодържци. Държава, чийто военни съюзници не се притесняват да споделят с разузнаването ѝ класифицирана информация. Държава, в която има върховенство на закона, и една-единствена Конституция, не 2 – по една за 2те групи конституционни съдии, а може би и една 3та – на успелия човек. Държава, в която доброто ти име зависи от твоите чест, морал и постъпки, а не от решението на този или онзи собственик на медии и неговите демиурзи. Държава, която не прави хуманитарна криза от няколко хиляди бежанци, докато срастналите се с нея медии всяват страх и омраза. Държава, в която саморазправата не е издигната на пиедестал, стига да си иконописец, а жертвата ти – банкер-наркоман. Държава, в която хората не се лекуват с смс-и и дарения, не живеят в ужас от пенсионирането и не се страхуват от полицията. Държава, свободна от ченегесарско-олигархичния си мазен слой, който не пуска кислорода надолу. Държавата, за която всички ние бленуваме и за която излизаме на площада и в началото на 90те, и 97ма, и 2009та, и 2013та.

Другата държава, вашата, е излишна. Както и разбиранията ви за успех. Защото отвъд успеха, независимо в коя парадигма сте си го позиционирали, има неща като законност, морал, ценности, свобода. Да, свобода. Докато вие живеете увити в кевларени одеала, зад бронирани стъкла и 10 реда мутри, ние дишаме свободата, дори обградени от полицейски кордон.

Да, аз съм един успял човек, на 37. Донякъде, само донякъде, защото има още доста работа за довършване.

Източник: Магделина Генова, Блог на нервната акула