Един от най-доходоносните бизнеси в последните 20 години

Един от най-доходоносните бизнеси в последните 20 години се оказва източването на дебитни и кредитни карти.

С времето предпочитаните дестинации се менят, но една остава табу и до днес. В бранша многократно е обсъждано, че мястото, където кракът им няма да стъпи, е Северна Корея, защото най-малкото, което ще ги сполети, е разстрел.

За схемата като цяло се знае от доста време, но ето какво разказа от кухнята за „Новинар” Мартин, както условно ще наречем нашия събеседник.
Той научава за бизнеса от свои познати, които вече са бъркали в кацата с меда и го въвеждат в схемата. Показват му снимки на устройствата, с които ще работи, както и начина, по който се използват. „Обучението” не е много обстойно, защото целта е да не си много наясно какво се случва, за да си по-лесно управляем, разказва той.

Мартин заминава за първи път през 2008 г. за Русия с по-опитен от него крадец. Освен че му е обяснено къде трябва да отиде и какво да направи, на Мартин са обещани и баснословни суми, с които той казва, че никога не се сдобиваш, но парите така или иначе са много, така че никой не се чувства измамен.

Както във всяка професия и тук се започва от най-ниското ниво в йерархията - записването на информация от картите, каквото прави първоначално и Мартин.

Той разказва, че всеки тръгва на свои разноски, защото „никой не иска да инвестира в теб, преди да започнеш да изкарваш пари”. Как и с какво ще стигнеш, къде ще спиш и какво ще правиш през свободното си време, не засяга никого.

В повечето случаи „събирачът” тръгва за избраната дестинация заедно с оборудването си, както прави и Мартин, защото то така или иначе се произвежда в България. В много по-редки случаи устройствата се изпращат на място, най-често по шофьори на камиони. Пристигайки на място, Мартин започва да събира данни от колкото се може повече карти.

Преди да ни разкаже как точно става това, ни обяснява какво всъщност представляват устройствата, с които се прави. Необходимите джаджи за сваляне на информация са две: миниатюрна камера или клавиатура, благодарение на която се сдобиваме с пин кода на дадена карта и четец, наречен скиминг устройство, което записва същинската информация от картата, а именно частта, свързана с парите.

То се слага в банкомата, там, където поставяме картата, си и записва звук, който после се трансформира в цифри. „Може да се сравни с уокмен. Както главата на уокмена чете лентата с музика, така скимиращото устройство чете лентата на картата, на която е информацията й”, обяснява Мартин.

След като имаме този запис, той се прехвърля на съвсем обикновена бяла карта, която се продава съвсем легално (карта като в хотел например). Направената вече бяла карта се синхронизира с пина, който другото устройство е записало, и вече има напълно готов дубликат на истинската карта, който е готов за източване.

По думите на Мартин клавиатурата пасва като калъфче за телефон и ако не знаеш, че е там, няма как да я забележиш, а ако използваш камера, тя се залепва с двойнозалепващо се тиксо под формата на лайсна и изглежда като част от банкомата. Разликата между двете устройства е в това, че батериите на камерата издържат около 8 часа, след което трябва да се заредят, а с клавиатурата нямаш подобен проблем, но е по-скъпа.

„За такова нещо обаче никой не жали пари, защото те се избиват с една карта”, разказва Мартин. На черния пазар един такъв комплект струва около 1000 евро, като един екип винаги тръгва с поне два, за по-голяма сигурност.

Следващата стъпка е записаната информация да се изпрати на хакери, които да направят картите - дубликати или т. нар. пластики. „Информацията ни се съхранява на обикновени файлове на компютъра. Те се изпращат по скайп или имейл, но са заключени с парола, която само хората от дадената групировка знаем”, твърди Мартин. След свалянето устройството се трие и е готово за следващия ден. Хакерите правят цялата тази информация да е годна за използване, качват я на белите карти и я пращат на други хора, които ще теглят парите. Тези хора се наричат „кешери”.

Бандите имат свой жаргон. Банките се наричат „институцията”, а банкомата – „машината”.

Най-общо групировката може да бъде разделена на три отделни звена - първото, което те изпраща и снабдява с необходимата информация, как се прави и къде да отидеш, второто събира информацията за картите и третото прави картите и тегли парите - кешерите.

Всичко в системата на обира е много добре обмислено и планирано още преди тръгването. „Знаем кога, къде се взимат пенсии, заплати и т. н. Празниците са предпочитани дати като летните курорти през лятото. Проучвания се правят непрекъснато както за местата, така и за особеностите на институциите и машините, които също се променят. Всяка новост се пази в тайна от другите групировки, за да носи печалба само на нас”, обяснява Мартин.

Работи се най-вече в Европа, въпреки че няма необрано място в света. „В Европа се работи над 20 години, но за разлика от началото сега се правят чипове на картите, които се явяват защита. Заради тези чипове направените карти не могат да се източват в Европа, защото когато тръгнеш да теглиш, банкоматът ти иска информацията от този чип, а тя не може да се разчете от нас. Това кара кешерите да излизат извън Европа - азиатските страни, Африка, Америка.

Там системата е по-стара и не изисква тази информация, за да тръгне. Трудностите са в това, че когато събереш информацията, трябва да знаеш къде да я източиш. Например карта от Франция не можеш да изтеглиш в Италия, трябва да отидеш до Америка”, разяснява нашият събеседник. Нещата обаче постоянно се променят. Не е нужно карта на една банка да се тегли на банкомат на същата банка, но се знае на кои банкомати най-добре „вървят”. Мартин ни обяснява, че става дума за карти единици и карти двойки. Първите са от тези без чип, които вървят навсякъде, а вторите са с чип и трябва да се точат извън Европа.

„Доскоро една от най-предпочитаните дестинации беше Испания, защото имаше много пари, а наказанието, което те очакваше, ако те заловят, беше около месец затвор”, уверява ни Мартин.

По думите му независимо на коя държава се спреш всеки знае едно - „в България не се пипа”. Допреди 1-2 години това е било неписан закон. Според Мартин това е, защото докато не крадеш от държавата си, никой не те закача. В момента, в който започнеш, могат да те проследят и да те хванат. „Всяка организация работи с различни устройства, които се разпознават и ако работиш тук и веднъж те надушат, при повторно залавяне навън ще знаят кой си”, обобщава крадецът.

Противно на всички класации, в които сме на последно място, в това начинание водим стремглаво. Според Мартин България и Румъния са най-добри в занаята.

„Ние светим като червени крушки на световната карта. Дори, когато си вадиш карта в чужбина, те питат, дали ще посещаваш тези две страни, защото тук не могат да се теглят пари от някои чужди карти”, почти гордо обяснява Мартин.

Той разказва и че е станал свидетел на комични случки. Веднъж камерата му се отлепила и паднала върху клавиатурата. „Нищо неподозиращият гражданин, при когото се случи, вместо да сигнализира за станалото, най-грижливо я върна на мястото й, така че да записва добре до края на деня”, усмихва се Мартин.

Практиката му показва, че за 20 дни се изкарват около 1 млн. евро, които покриват всички разходи и се разпределят между хората в групировката. 30% задължително отиват при кешерите, а останалите 70% се делят по равно между организатора и хората, копирали информацията от картите.