Носителят на "Златен Свети Георги" най-тъгува за младите, а каръците - обича

Вълнува ме фактът, че човек в България се чувства все по-сам – и не говоря само за реализация, казва Ивайло Христов в интервю пред Виолета Цветкова за Труд, цитирано от Площад СЛАВЕЙКОВ. Преди дни режисьорът спечели голямата награда – "Златен Свети Георги“ – на Московския филмов фестивал със своя филм "Каръци“. Неговата тема днес е за "вътрешните емигранти“ у нас, родените около и след 1989-а.

"Вътрешното емигрантство у нас продължава – казва Христов. – Младите хора, които все още са в училище, нямат кой знае какво бъдеще. В едно епизодче от "Каръци” едно детенце пита героинята на Елена Телбис: "Ти певица ли си?” Да, отвръща й тя. "Ами като си певица, защо живееш тук?”, недоумява то, а героинята допълва: "Само докато завърша, после заминавам. Първо за София, после – в чужбина.” Това са гарите… През по-голямата част от деня съм сред млади хора и не мога да кажа, че не ме боли. Напротив – на всеки 24 май, когато раздаваме дипломите в НАТФИЗ, на мен някак си ми е… тъпо.“

Режисьорът твърди, че се чувства зле не защото изпраща поредния випуск, а защото не знае къде ще отидат младите – подготвени хора, пълни с енергия и любов, но без място за реализация. Според него това наистина е изключителен проблем и поради тази причина терминал 2 е изход.

Христов обяснява още, че наскоро в Щатите е видял млади хора на много високи позиции в обществото и в работата. В България пък, според него, пример за такъв човек е новият директор на НДК Мирослав Боршош – "млад човек, смислен – дойде и моментално започна да прави това, което трябва“.

"Е, толкова ли в тази страна няма други млади, смислени хора, които да се назначат на правилните позиции и да правят правилните неща?! – пита проф. Христов. – Не знам поради каква причина в продължение на 25 години съм свидетел на преход, на който не му се вижда нито краят, нито посоката. Ето затова на 24 май ми е мъчно за тях. Затова разказвам за тях.“

Оглупяването на една нация, смята режисьорът, е най-страшният ни проблем. За него са виновни всички правителства от 1989-а година насам, а последствията ще се лекуват с векове. За "затишието пред буря“ са говорили и други мъдри хора – писатели, режисьори, артисти, предупреждавали какво се задава. Но никой не ги е слушал.

"Тези хора, интелектуалците, за това са призвани. Това не са случайно големи писатели, режисьори, художници, музиканти. Един художник е голям не защото може да рисува, а защото е личност. Писателят е голям, не защото може да пише, а защото е мислещ човек, чувствителен, високоинтелигентен. Но като погледнете състава на парламента през годините, ще видите, че там интелектуалци няма. Или ако е имало, те са били под един процент… и са си тръгнали.“

Ивайло Христов очаква отново предрешени избори, на които ще избираме хора, които само трябва да си подпишат договорите. На въпрос какво трябва да има в програмата на един кмет, за да гласува за него, режисьорът отвръща, че програмите вече ги пишат под индиго, затова до тях трябва да стои готовата подпечатана оставка – само да чака подпис.

Преподавателят коментира и критичната тема в българския театър днес – вълната от театри, които са заплашени от закриване заради реформата. Христов признава, че никога не е очаквал тази реформа да донесе нещо добро – нещо повече, дори е казвал ясно, че това няма да се случи по две прости причини.

"Първо, няма ясна реална визия на държавата какво иска да направи с културата си – казва той. – А що се отнася до театрите, как ще правиш реформа, преди да имаш закон за театъра?! Реформираш нещо, следващият министър идва и казва това не е реформа, ще правим друга… А има куп чисто финансови механизми, които биха могли да помогнат. Примерно Законът за меценатството, който в България абсолютно не работи; фонд "Култура”, фонд "Театър”, фонд "Кино” – за това се говори от години, но не се случва.“

Според Христов в България няма пазар, затова културата трябва да се финансира от държавата. Как да изкара Сливенският театър парите си, като градът от 100 хиляди вече има 30 хиляди жители, пита режисьорът.

Ивайло Христов споделя още, че има слабост към каръците – чувствителни и интелигентни хора.

"Познавам ги, интересни са ми и затова разказвам за тях“, отсича той.

Разказва, че е снимал "Каръци“ в черно и бяло, защото това води към документалност, насочва вниманието на зрителя върху актьора без да се отвлича от природна локация и т.н., а и носи друга естетика.

Христов си обяснява успеха на Московския фестивал със засилената поява на български филми на престижния кинофорум.
"При всички случаи говори добре за киното в България – казва режисьорът за "антикаръшкия“ старт на своя филм. – Още повече, че преди това там бяха и "Дзифт” на Явор Гърдев, и "Кецове” на Валери Йорданов, и "Обърната елха” на Иван Черкелов, и моят "Стъпки в пясъка” – тоест появяването на всички тези български заглавия доведе и до получаването на тази награда.“