За Атанасовден има много тълкувания и легенди.

В народните вярвания Свети Атанас е представен като властелин на снеговете и ледовете. Счита се, че от този ден нататък зимата започва да си отива. Облечен с копринена риза, той отива в планината на своя бял кон и се провиква: "Иди си, зимо, идвай, лято!" Затова и празникът е известен като "Среди зима".

Атанасовден, както и Антоновден, се почита като патронен празник от ковачи, железари, ножари и налбанти, а заедно с това и като празник за умилостивяване на чумата, шарката и други болести. За омилостивяване на шарките се пекат питки, които се надупчват с вилица, за да не се "надупчат" децата от шарка. Жените спазват същите забрани, които характеризират Антоновден. На Атанасовден в Тракия се заколва черно пиле или кокошка, което се приготвя с ориз и се раздава на съседи и близки против болести. Перата се запазват, защото се вярва, че притежават лечебна сила. В някои райони на страната моми и ергени излизат на поляните, връзват люлки, пеят, играят хора.

Този ден християнската православна църква посвещава на св. Атанасий Велики, роден през 295 г. На 23-годишна възраст той е ръкоположен за дякон и участва в Никейския Вселенски събор. Пет години след това Атанасий придобива епископски сан. Като архиепископ на гр. Александрия той се включва активно в борбата срещу арианската ерес в християнството. Умира на 2 май 373 г.

Българите наричат зимния Атанасовден „Сред зима”, тъй като народното поверие гласи, че след празника зимата си отива, защото св. Атанас се качвал на своя бял кон, обличал бяла копринена риза и се провиквал от Балкана: „Иди си зимо, идвай лято!”
Ето защо в някои селища на Западна България в ранно утро на Атанасовден хората излизат по високите могили да посрещнат слънчевия изгрев и настъпващата пролет. В района на град Етрополе те палят огньове и ги прескачат за здраве. На връщане жените и децата берат кокичета и кукуряк и се кичат с тях за благополучие и дълголетие.

В знак на затоплящото се време мъжете в Плевенско се залавят на хоро, съблечени по ризи. А в Самоковско вярват, че в деня на своя празник Свети Атанас забожда главата си в земята”, като по този начин я затопля.

Българската легенда представя Антон и Атанас като братя-ковачи. Преди много години, когато ковашките клещи още не били изобретени, братята работели в ковачницата си. Желязото прегаряло в пещта и тогава св. Атанас бръкнал и го хванал с голи ръце. Но после погледнал към кучето, което лаело със свити отпред лапички и мигом бил осенен от идеята да измайстори клещите по подобие на кучешките крачета. От тогава и останал обичаят двамата светци да се тачат като покровители на ковашкия занаят.

В техните дни ковашките еснафи жертват овни или бикове в чест на своите патрони и организират тържествени големи трапези.
Във връзката Антоновден-Атанасовден се долавя християнизираният, но древен близначен мит. В народните схващания братята са представени като покровители и защитници на налбантите и железарите: оттук св. Атанас е патрон на ковашкия еснаф, а и на побратимяването. Вероятно в основата са залегнали езически представи за небесните ковачи-богове. Не случайно точно тези светци “затоплят земята” и “я обръщат към лято”.
Зимният Атанасовден има и свой летен антипод - свети Атанас летни (5 юли).

Легендата за Атанасовден като “Среди зима”

“До средзима ни глад, ни студ има”, гласи стара българска поговорка.
Народът смятал Атанасовден за средата на зимата. Но до тогава зимата сякаш едва е започнала. Студовете все още не са сковали земята, а запасите от дърва за отопление и храна за хората и животните все още са достатъчни. Щом превали “Среди зима” селяните започвали да преглеждат колко зимнина им е останала и ще стигне ли до пролетта. Защото “Ако зимата с уста не те ухапе, с опашката ще те шибне”. Тази поговорка предупреждава, че ако началото на зимата е било по-меко, предстои по-мразовит и труден завършек на зимния сезон. За селяните зимата е “мъртъв” сезон, макар и изпълнен с много празници. Освен поредицата Коледно-Новогодишни празници, зимата е била и сезонът на сватбите. Но въпреки веселията и свободното време, земеделците чакали с нетърпение да си отидат студът и снегът. Защото зиме дори у дома, край огнището в селската къща “отпред пече, а отзад сече” – т.е. дори да се грее на огъня, човек усеща с гърба си студа отвън. Затова българинът казва “Огънят зиме е по-сладък и от меда”. А наложи ли се да излезе по двора или из селото, българинът гледал не коя дреха е по-хубава, а коя е по-топла. Някога зимата била по-снеговита и ледовита отколкото днес. Но всеки земеделец се радвал, когато сняг затрупа къщите и полето. Защото е научил, че снежната зима предвещава плодородна година. А добрата реколта ще донесе и благополучието на всички открай време.
Според народното вярване, Св. Атанас е господар на зимните вихрушки, снегове и студовете. Но той има власт и над зимното слънце. И тези негови “владения” определят зимното време. То е “като малко дете”, според народната поговорка: ту плаче, ту се смее, сега вали, сега слънце грее. А в една сватбена народна песен дори се разказва “Два снега валят, /две слънца греят/ два снега топят/ две реки текат” – това е поетичен образ за двамата младоженци. Сравняването им със сняг и зима е истинска рядкост в българския фолклор. В народните песни трудно ще откриете зимни сюжети и образи. И те често са предвестие за настъпващата пролет и за очаквано лято. Така в пролетните песни са споменати дебелите преспи като зимно покривало за вечно зеления здравец. Или пък в обредна песен за пролетния празник Сирни Заговезни се разказва как зимни ветрове бият по три планини и топят снега от обширните пасища. Месеците януари и февруари са били наричани някога Сечко – Голям и Малък, защото зимният студ сякаш “сече” лицата. “Дърво и камък се пукат от студ” – е традиционният български израз за голям студ. Но друга народна сентенция успокоява, че вече се вижда краят на зимата: “Сечи, Сечко, не сечи, пак на лято миришеш”. А в песен се пее “сега е зиме – завет трябва/ лете иде – сянка трябва”. С това предчувствие за лятото е свързано и основното народно поверие за Атанасовден – 18 януари. Тогава Св. Атанас съблича дебелия си кожух и облича тънка копринена риза. После се изкачва в планината и се провиква: “Иди си зимо, да дойде лятото”. Щом го чуят, зимата се приготвя да си върви, а лятото се готви да дойде отново при хората. Затова има и поговорка “Атанас дойде, лятото дойде”, макар да е още “среди зима”.