Защото  светът става все по-потискащ. Медии от всякъде ни атакуват с апокалиптични прогнози за края на света, със страшни версии, че кризата се задълбочава, че обедняваме, оскотяваме, обезсмисляме се, губим позиции на пазара на труда, губим възможност за здравни осигуровки, губим реда си пред кабинета на личния лекар, губим запазеното си място в обществото... На държавно ниво губим имидж пред Европа.

Случва се така, че мозъчната атака, която ни прилагат, изцяло разкашква адекватното ни усещане за реалността. Дори непрекъснато да вечеряме сьомга с броколи и моцарела, забравяме този факт, уплашено взиращи се в коментарите за всеобщия икономически крах, в информациите от фондовите борси, в репортажите за затворени предприятия и в неизлечимата логорея на обществениците, решени на всяка цена да ни убедят, че нещата вървят от зле към по-зле, за да имат повод на финала героично да се потупат в гърдите, че са ни спасили от крах. Накрая, горчиво преглъщаме сьомгата и, забравили опита от собственото си материално битие, ставаме от масата, повярвали във фикцията, че всичко е лошо, по-лошо, най-лошо и че бедите дебнат отвсякъде. А когато човек повярва в лошите описания и забрави, че собственият му живот е значително по-хубав от тях, тогава положението става неспасяемо. Тогава имаме нужда от много смях. По възможност да е от някаква достъпна за сетивата ни история, защото прекалено ценителските неща ни принуждават да мислим, а ние нямаме нито време, нито желание, нито вече навик да правим това. Просто предпочитаме да седнем някъде, да зяпнем като малки гарджета и да поглъщаме храната, каквато ни я натикат в човките.

Хората харесват моноспектакъла на Камен Донев, защото имат нужда от два часа непрекъснат смях, без антракти, без разконцентриране, без допълнителни житейски размисли между сюжетите.

Преди да гледам „Възгледите” чух отвсякъде, че е невероятно, че е катарзис, смехотерапия, удоволствие. Така беше. Но не толкова митологично, колкото ми го представиха. Мисля, че се смях извънредно много до голяма степен поради желанието си да се смея. С което не отричам нито таланта, нито качествата на актьора и на направеното от него, нито великолепните му импровизации, нито зашеметяващите попадения, нито танците, нито музикалния му талант... Не! Просто искам да кажа, че онова, което провокира смях и ни кара да се чувстваме освежени, до голяма степен зависи от обстоятелствата, от качеството на живота, който водим, и от нивото, на което се намираме. Ако духовно сме полегнали на партера, просто няма как да разчетем посланието, което някой ни предава от десетия етаж.

Почти в самото начало на спектакъла научаваме следното:
„Но и това, което се ражда в града, пак може да се каже, че е народно творчество, защото хората в града обикновено са от селата. Това се вижда най-добре през почивните дни, когато те отиват в селата, а хората от селата в събота и неделя посещават града, за да продават това, което отглеждат в самите села, и да си закупят от града онова, което съответно в селата липсва”.

И ние се заливаме от смях. Защото ни разказват всичко, което сме видели преди да влезем в театралния салон. Утехата, че обстоятелствата не са разкашкали окончателно мозъците и сетивата ни е, че не на всички им е толкова смешно.

До тук  за драмата на обстоятелствата  и за условията, които не създават предпоставки да отгледаме духовни гиганти в себе си! Иначе спектакълът си стува. А за таланата на Камен Донев няма защо да повтарям вече казаното от други преди мен.