Земетресение в Хаити, още по-силно в Чили. По същото време В Пакистан малко по-слаб трус – достатъчно да предизвика паника в населението. Европа – ураганът Синтия взе жертви. В България пред очите ни са преспите, докато в Бразилия горещините отмениха футболни мачове... Свлачища заради презастрояване, потопи, увеличена поява на торнадо...

Нямате ли чувството, че отнякъде всеки момент ще се появи Брус Уилис с онази усмивка тип: Кой ми кихна в лицето? Ще се метне на някой мотор и за два часа ще спаси света от глобалното затопляне и кръвожадни бандити. Когато текат финалните надписи вие вече ще се чудите къде да си хвърлите кутията с пуканки и на кого да върнете 3D очилата.

Новините по медиите звучат като история от филм, кадрите – бледнеят в известна степен пред постиженията на специалните ефекти. Липсва само главният герой. Това е негово величество Човекът. Всъщност той е представен – ужасен, изплашен, обезумял; веднъж като майка, друг път като тичащо сираче, трети път като мъж с прокъсани дрехи. Но това не е Човекът, когото търсим. Това са хората, които страдат.

Спомняте ли си птиците от научнопопулярните филми, които се качват на голямо животно като слон, хипопотам или носорог? Започват да пощят кожата и да я чистят от някои неприятни полипи, както и да респектират досадните насекоми. Животните принадлежат към природата. И ние, само дето умът ни хвърчи в облаците и явно искаме обезателно да си намерим друга планета. Разликата между човека и животното е променена от известно време. Ние възприемаме планетата си като банка, откъдето може да си теглим когато си поискаме авоари. Да ги изредим ли? Поне да се опитаме: злато, нефт, дървесина, вода... Едно е да ползваме благата за оцеляване, друго – за трупане на богатства, алчност и власт. 

Да се върнем отново към Чили и останалите бедствия. Не ви ли се струва, че хипопотамът, върху който вирее нашият човечарник, вече се мърда недоволно. Ние не просто пощим кората, а се опитваме да я пърлим, отделяйки пласта по пласт нейната търпимост. Вървейки по този път след известно време ще можем да кимнем примирени с глава, че не заслужаваме тази планета. Ще трябва да се задоволим с вегетираща комета с уранова опашка, която, за съжаление, се огрява веднъж на сто години от слънце. 

Да си припомним изследванията на японеца Масару Емото. Ако на чаша вода се повтаря: „Обичам те!” – структурата на кристала на самата вода се изменя до степен на произведение на изкуството. Ако й пуснете ругатни – снимката на кристала заприличва на рентгенова картина на раково заболяване. Малко по-късно излезе и документален филм, където бе развита идеята, че зачестилите урагани са опит на планетата да изчисти лошите кодирани послания в структурата си.

Можете да си представите колко крясъци и викове е акумулирала в себе си нашата майка Земя, за да зачестят, примерно, само ураганите. Да не говорим за честата поява на торнадо – фунията на този природен феномен е като тръба на бинокъл, с който могат да се съзрат отвисоко скритите човешки страсти и пороци: алчност, измама, убийства, безумия. Но ние, ще кажем сега, никога не сме ги насочвали към природата. Да, не е пряко. По-скоро е устремено към човека. Но нима той не е част от природата? Нима не къса домат и не коли агне, а след това отива в двора отзад и наторява земята? Все още не сме тръгнали да си доставяме храна от Марс и не ползваме Юпитер за писоар. Когато това стане, земята ще стане наистина ненужна. Дотогава, обаче, ние ще трябва да се съобразяваме с нея. 

В този момент природата се държи наистина като сърдита стопанка, която посред зима ни отказва топло одеяло, посред лято – чаша хладка вода; не ни постила легло, люлее ни земята, праща ни Катрина, Синтия и цяла върволица лоши феи... Природата е във фаза профилактика. Женските имена на ураганите са санитарките; земетресенията – това са електрошоковете, с които иска върне към живот умъртвените си крайници. Горещините – огънят винаги изтребва микробите. Студовете – те са като че ли единственият консерватор на добрите послания в нашата природа. Как можем да помогнем на планетата си? Не, не бързайте да повтаряте като от назубрен учебник, че ние сме съвършеното й произведение. Ако човекът е висша форма на развитие, то как да наречем наглостта му – код от друга планета или намеса в ДНК-то ни от цивилизация извън Слънчевата система?

Отговорът можете да намерите не само в проектите на екологичните организации. Замислете се какво ще стане, ако септичната яма в двора ви прелее и се запуши. Лехите с розички ще замиришат неприятно, райграсът ще полегне като задушена с гел коса на тийнейджър, а цветето, дето ви го донесе тъщата от екскурзия в Холандия – ще умре с поклон. Какво правим? Зарязваме къщата и отиваме да ползваме тоалетната на съседа? Не. Променяме начина си на живот. Тогава може да се надяваме на хубаво време и богата реколта. 

Мисля си, че обвинения от рода на: „Господ ни наказва!”; „Природата ще ни разкаже играта!” и „Апокалипсисът е близо” – са, меко казано, лицемерни. Говорим така от страх, че точно ние сме си виновни за съдбата и нямаме сила да си го признаем. Ето затова Господ, природата и всичко останало е добро оправдание ние, хората, отново да се изкараме жертви. От тази позиция ще ни е по-удобно да атакуваме пак природата. Колкото до Господ, конкретно, той вече ни заяви от Стария завет, че повече потоп на тази земя няма да има (Битие 9:11; 9:15). 

Ех, ако можеше природата да говори – това би бил по-хубавият вариант. Поне щяхме да се разберем с нея и да я попитаме кое точно я разгневи.