Иво Димчев е уникален във всяка своя акция независимо дали танцува, пее, рисува или само присъства като статично тяло в пространството.

Самородният му талант е трупал опит и познания навсякъде, където академичността остава на заден план за сметка на импулсивното фантазиране. Участието му на МТФ „Варненско лято” през годините е преминало под знака на съвременната хореография, буто-магията, актьорска игра в два театрални проекта, свързани с драматургията на Иван Вирипаев и Сара Кейн. В последното издание на „Варненско лято” 2010 той участва със собствен спектакъл „Някои предпочитания”, чиято премиера бе в Берлин през 2009 на фестивала „Танц през август”.
„Някои предпочитания” се доближава до практиката на пърформънса (Иво Димчев диалогизира играта си с публиката, влияе й без предупреждение).  В „Някои предпочитания” той е човекът-оркестър, лицето-конвулсия, която внезапно застива или ни пробужда с острите си изражения. Спектакълът не е заключен в строга форма, той е един отговор на въпроса, с който актьорът се обръща към зрителя: „Кажете сега, дали тази песен, която ви изпълних е песен или танц?” Ако му отговориш: „И двете.”, въпросът отново бива изстрелян към публиката, а позналият правилното решение на гатанката получава специално от актьора по време на акцията му Ди Ви Ди със спектакъла „Някои предпочитания”.

Хомо луденсът Иво Димчев разказва в оголената до стерилност по отношение на сценография среда много истории-фрагменти, които се пресичат в изречения в стил „ДАДА”, повторения от звукови ефекти, игра с микрофон и две перуки. Тялото му се превръща в говореща мъпетска глава, а след миг актьорът е вече тенор, достоен заместник на класическите популярни имена от операта. Какво е общото между Марая Кери и Кени Роджърс според „Някои предпочитания”? И двамата живея в Щатите, и двамата са известни изпълнители, които се къпят в славата си, макар, че днес визуално не изглеждат приказно, и двамата са вълнували Иво, когато е бил дете. Днес, въпреки тяхната сладникава конвенционалност те отново вълнуват възрастния Иво - пиететът към спомените от миналото има и свое продължение: на сцената се рецитират лирични стихове от Кени Роджърс, припяват се миксирани с „ Като девица” на Мадона и ето нов елитарен продукт на попкорна, в който живеем, според някои предпочитания...

Някъде между музиката на Вагнер и бялата порцеланова котка, пръв приятел на играещия човек, закупена от едно пазарче в Амстердам се случва усмивката. Усмивката на Иво Димчев, която сякаш иска да ти напомни, че е хубаво да си автор и на собствени предпочитания - извън контекста на добрия тон, благоприличието и дефиницията за „нормалност”.  С някои предпочитания ставаш личност, Бог на собствения си живот.