Пътят е дълъг и предлага не едно изпитание. За това трябва да се въоръжите с търпение, добра компания и да оставите тревогите и грижите назад.

Мелник – той е толкова отдалечен от Варна, че наподобява вечно светеща звезда в отдалечена галактика. Особено за онези, които не са били там. Намира се в другия край на страната, по диагонал. Стига се единствено с МПС. Няма влак, няма самолет, освен ако не ги комбинирате. Разстоянието от Варна – 700 км. Последното е статистика. Но тъй като започнах материала мечтаейки, мисля така и да продължа.

Два пъти съм бил в този приказен град, сгушил се откъм топлия край на Пирин. И винаги съм си тръгвал от там с няколко бутилки вино. Искаше ми се пренеса магията на това опиянение в моя свят. Споменът за вкуса, омаята и блаженството, изразяващо се в една постоянна усмивка, с която не лицето, а душичката ми изразяваше своето настроение – ето тези неща имах нужда да съхраня. И затова и двата пъти си мъкнех от еликсира на щастието.Първият път не се получи. Вторият – също. Когато пиеш от Мелнишкото вино извън Мелник, то сякаш променя вкуса си, отива в други нюанси. Е, не е ли то свързващото звено между нашите души и природата в това изумително градче, където сетивата ти едно през друго се надпреварват да ти доставят обогатени усещания за блаженство и покой? Кой знае. Сега го казвам. И вече си давам сметка, че виното най-омайва там, докато сбъдваш една своя мечта.

Не се учудвам, че там са се строили множество църкви и манастири. Духовните люде са усещали силата на това място. Пясъчните пирамиди са доказателство, че Господ съществува на земята. Говоря за онази негова черта, която той оставя като следа в творците. По негов образ и подобие.Погледнете само пейзажа – сухи дерета, очарователна растителност и множество малки върхове, които се крепят от корените на оцелели там горе дървета. А наоколо – лозя. Те пият от сока на тази земя и се хранят с малко разсеяните и по бохемски лежерни лъчи на слънцето. Това се усеща още от първата глътка на тази ферментирала страст.

Влизайки в Мелник не ме интересуваше каква ми е стаята, има ли телевизор, Bluetooth връзка и топла вода. Купих си вино. Градът запя. Хората се усмихваха. Слънцето общуваше с мислите ми. После се случи чудото: в мен потекоха реки, отпуснах се и тръгнах по течението. Знаех, че докато виното тече във вените ми, аз няма да стигна бряг. Ето защо пих още. Не, нямаше го онова съзнателно предупреждение, което може да пореже желанието ти за разтуха. Виното не е алкохол. То опива, замайва, отнася, но не като грешен порок, а като магичен еликсир.
На Великден Мелник не се променя съществено. Кръчмите са пълни, виното се среща на всяка табела. Вечерта, малко преди дванайсет, отчето отваря църквата. Кръчмите се опразват, шумът в Мелник за известно време затихва. Всичко покорно накланят глави. Странно, но като се огледах в църквата, повечето хора се люлееха. Не от духовен екстаз, а заради виното. А може и да греша. Но мълчаха и гледаха свещичката си. Тихо, смирени, опиянени. Мога да се закълна, че в душите на тези хора някой пееше. Убеден съм, защото и в себе си усещах настроение, преминаващо мащабите на моите представи. Не се чувствах виновен, че съм пил до козирката. Чувствах се щастлив, че надничах от нея в онова пространство, където гласът на Господ може да се чуе.

Много ми е интересно да разбера как усещат чужденците Мелник. Освен да го разгледат, някой трябва нещичко да им разкаже. За нашата душевност, за страстите ни и големите ни надежди. Те са се утаили във виното, отлежавали са в бъчвите и да са придобили вкус на дълго сдържана емоция и страст. Може би заради това виното на Мелник извън града има друг вкус. Там го пиеш от шепите на Божествеността, която е защитила от зли сили и съмнение мястото.

Имаше една англичанка, която непрекъснато ходеше напред-назад с тефтер в ръка. Разбрах, че в този тефтер няма да е описана истинската съдба на Мелник и България. Когато седна пред пещерата на Шестака с чаша в ръка, тя едва близна виното. Сякаш се страхуваше от него. Вярно, с престорена аристократичност започна да наблюдава пейзажа и да си води записки. Забрави за виното. Грешка – в Мелник е голяма грешка да пренебрегнешвиното. Именно във ферментацията му там се смесват соковете на нашата земя и духът на собствения ни фолклор. В Англия навярно тя ще разкаже за едно място на Балканите, където окултната ни жилка е произвела вманиаченост към употребата на иначе добра напитка. И ще добави на преситените с клишета островитяни, че Мелник е прилична дестинация. После видях и французи, и германци. Бяха тук, защото поредния печатарски гид им беше подшушнал за приказката, наречена Мелник.

Жалко. За Мелник трябва да се напише роман. И докато писателят го създава край него винаги трябва да има шише с вино. Мелник не заслужава брошурно описание. В него танцуват поне дузина музи. Разбираш го на втората каничка с вино. Може и на първата, зависи.

Нали знаете, че вулканите изригват вследствие на повишена земна активност. И ако те избухват в определена точка не означава, че точно там има съсредоточаване на земната енергия. Просто кората там е по-тънка или чувствителна. Богатата на сеизмични движения българска душевност и сила често пъти е избухвала и е правила на пух и прах врагове и история. И ако тя сега тлее, отпусната в мързел или стегната в грижи, то в Мелник коричката й е тънка и може да се отлепи само ако си наточиш вино. Ето къде е магията. Мястото е акумулирало толкова много страст, че тя чака само повод, да отприщи лавата на нашата сърдечност. Сигурно затова вярата ми, че пиянството там не е грях, се засилва след всяка записана тук дума.

Мелник може да се погледне и от друг ъгъл. На мнозина той може да се стори скучен и тъжен. Особено сега, когато кризата и там прецежда посещенията. Ако искате така подходете. Но никога няма да усетите силата на града. Защото именно в този момент, когато няма много хора, може да се надникне в тайните кътчета. Или просто да се качите на някои от пясъчните върхове, където стоят останки от манастири и църкви. Тишината е затрогваща, дори повече – вдъхновяваща.

Широка мелнишка лоза – всички поне сме чували за този сорт. Вирее в наричания най-малък град в България. „Последните ще бъдат първи” – каква хубава приказка за финал, където, сигурен съм, след първата чаша вино, малките неща стават големи, а незначителните – съдбовни.

Моята Широка Мелнишка Душа – един ден отново ще я потърся там.