"Признателен съм на вниманието от страна на г-н Вежди Рашидов", лаконично коментира Рангел Вълчанов идеята на министъра на културата да го предложи за персонална пенсия.

Вежди Рашидов съобщи за това в интервю за "24 часа" във вторник.

Режисьорът Вълчанов се възстановява след операция и обеща да направим голям разговор за вестника ни по-късно. "Той е човек, който е дал най-доброто за своята нация, за нейната идентичност и самочувствие като народ, човек, който е получил признание като велик български творец", каза в интервюто Вежди Рашидов.

Роденият в софийското село Кривина Рангел Вълчанов е може би най-самобитният и най-колоритният наш режисьор. Докато е ученик в техническо училище, работи и в кожарска фабрика. Разболява се от ревматизъм, лежи дълго време в болница.

Обаче кандидатства в Държавното висше театрално училище (ДВТУ, днес НАТФИЗ) и го приемат. Е, как така?

“Ами така, с амбиция и селска нахаканост - каза ми Рангел в едно интервю през 2007 г. - Имаше много смешни случки, понеже нищо не бях чел, нищо не знаех и разчитах на въображението си и на младежката си щуротия. После се запознах с италианския неореализъм и това събуди филмовия режисьор у мен..."

Но преди да гледа филмите на Де Сика, Висконти, Пиетро Джерми и другите големи италиански режисьори, Рангел Вълчанов има шанса да срещне Захари Жандов. Той е неговият откривател и ангел пазител. Може би най-големият ни режисьор за онова време кани младия студент за ролята на Бойко във филма си "Тревога". Това е едва вторият филм в соцлетоброенето на одържавената българска кинематография. Заснет е по едноименната пиеса на Орлин Василев и излиза на екран през февруари 1951 г.

"Всъщност Жандов ми вдъхна любов към киното - каза ми още Рангел. - Всичко ми изглеждаше странно и екзотично - камери, осветление, декори, грим, агрегати бучат. А ние бедни, няма какво да се яде, няма с какво да се обличаме. Аз нямах никакво самочувствие, почти не бях гледал кино, учил-недоучил..."

Освен на киномайсторлък Рангел Вълчанов, изглежда, копира Жандов и като поведение.Режисьорът, наричан Шати, е столичен бохем, свири на китара, кара ски, известен ухажор е.

Казвали са ми, че по едно време в ДВТУ най-екстравагантната и забележителна артистична двойка са Рангел Вълчанов и Вили Цанков.

И винаги съм се чудел какво е можело да сближи почти неукия, но хитър шоп от Кривина Рангел и духовният аристократ и наследник на писател Вили. Изкуството, и по-специално киното и театърът, ще да са били.

От "Тревога" до дебюта си като режисьор с "На малкият остров" Рангел се снима като актьор в 7 филма. От участието си в "Две победи" му остава прякорът Ламби Бушона по името на героя му в първата българска комедия.

След Захари Жандов Рангел има друг голям шанс - да стартира и се утвърди като режисьор в тандем със сценаристи като Валери Петров - "На малкият остров" (1958), "Първи урок" (1960) и "Слънцето и сянката" (1962), и Богомил Райнов - "Инспекторът и нощта" (1963).

Дебютният му режисьорски филм е посрещнат много радушно от зрителите, но в ЦК на БКП имат сериозни забележки към него.

На едно заседание през април 1958 г. завеждащият отдел "Наука и образование" на ЦК Ганчо Ганев казва: "...Но докъде стигнахме ние? Дори в такива хубави филми като "На малкият остров" - филм с определена насоченост - през цялото време, въпреки че 43 души бягат в Съветския съюз, няма да чуете думите "комунист" и "партия"?!"

Когато снима "Слънцето и сянката", Рангел Вълчанов решава да заведе майка си на морето, където на плажа се развива по-голямата част от действието на филма. Иска да й покаже като какво е това нещо режисьор, заради което тя е късала от залъка си да го изучи. Жената вижда морето за първи път и възкликва: "Леле, майче! Таа вода да ми е на село, че има да поливам градината от сутрин до вечер!"

Най-личният и най-изповедният филм на Рангел Вълчанов безспорно е "Лачените обувки на незнайния воин". Той излиза на екран през 1979 г., но авторът предлага готовия си сценарий още в началото на 60-те години.

В него Рангел се е смалил до 7-годишно дете и оттам гледа на живота, като се опитва да отговори на вечните въпроси за детството, израстването, радостта и тъгата в живота, първото влюбване, смъртта и след това. Сценарият е отхвърлен от художествения съвет на Киноцентъра и Рангел не може да го заснеме цели 17 години.

През 1973 г. излиза "Амаркорд", също най-личният филм на Федерико Фелини. И големият италианец поднася своята изповед, тръгнала от детството и стигаща до края на живота, пак с изследване на вечните въпроси за любовта, ненавистта, отчуждението, копнежа, човешкото съчувствие.

Коментара оставям за вас. За себе си съм сигурен, че ако "Лачените обувки..." беше сниман през 60-те години, Вълчанов не само щеше да изпревари Фелини, но и филмът би бил съвсем друг.

Може би красиво наивен и девствен. В края на 70-те години и светът е по-друг, и България е по-различна, а самият режисьор е по-зрял и обигран.

След този филм Рангел сякаш се раздвоява. В игралното кино започва да експериментира, както само той може: "Последни желания", "За къде пътувате?", "...Немирната птица любов", "Фатална нежност" и др.

А пък в документалното кино търси различна гледна точка към живота и други възможни отговори на извечните човешки въпроси. Така се раждат "Индия, моя любов", "Гена Димитрова", "Спомени за бъдещето"...

Девет години прави филм за мореплавателя Николай Джамбазов. Всяка година снима как той строи яхтата си за околосветското пътешествие. И пред очите на камерата младежът мечтател Джамбазов се превръща в уверения мореплавател, който непременно ще изпълни мечтата на живота си. Което и става.

Две неща са необходими, за да се оцени истински качеството на един режисьор - зрителският интерес към филмите му и наградите, получени за тях. За съжаление у нас точна статистика никога не е водена, но всички филми на Рангел са били с пълни киносалони.

А за да изброим наградите му, ще е нужна още една вестникарска страница. Режисьорът е отличаван с награди и призове от кинофестивалите във Варна, Карлови Вари, Делхи и др. Награждаван е и за игралнитe си филми, и за документалните, и за режисура, за цялостно творчество...

И накрая нещо лично,  Рангеле, докато оздравяваш, ще ти призная, че през 1973 г. жестоко разкритикувах комедията ти "Бягство в Ропотамо". Бях кандидат студент във факултета по журналистика и на последния изпит ме накараха да коментирам последния филм, който съм гледал. Предния ден в кино "Славейков" бях на "Бягство в Ропотамо", на който си сценарист и режисьор, и като го почнах... Здраво място не оставих по него. И на комисията това много й хареса. Не знам защо.

Въздъхнах си чак през януари 1980 г., когато по "Всяка неделя" ти каза следното за "Бягство в Ропотамо": "...Един филм, за който хвърлих толкова много усилия. Разбира се, направих си изводи от критиката (филмовата, не моята - има си хас! - б.а.) и разбрах, че човек може да се пребори с този жанр само ако притежава специфичен талант. Но все още продължавам да мисля, че този филм не е загубен, че все пак има два-три епизода, от които мога да не се срамувам. Има една особена нега във филма, която ме е водила и не знам защо не прескача от екрана, не ми е ясно. Може би човек се омагьосва от собствената си заблуда. И загубва представа за своята работа..."

Вярно е, че ти не направи втори опит в чистата комедия, но пък чувството ти за хумор и импровизация, за "младежки щуротии" могат да влязат във всеки учебник по кино. Ако има такива учебници, разбира се...