Впечатлен от духа и качествата на българина Пристли кръщава един от върховете на планината Еребус в близост до полюса на името му.

През съдбовната за България 1878 г. под тепетата се ражда една наистина свободна душа. Когато в дома на мастития търговец Иван Душков изплаква четвъртата му мъжка рожба, той кръщава младенеца естествено на царя освободител Александър. Трудно е да се предположи как си е представял бъдещето на сина си, но ако би живял достатъчно дълго сигурно е щял да бъде потресен от вятърничавостта и авантюризма на издънката си. Или може би не, защото самият Иван Душков едва отървава бесилото по време на Априлското въстание и с големи мъки успява да възстанови бизнеса си с платове стигащ чак до арабският свят.

Душков е братовчед на Найден Геров и двамата произлизат от знатният копривщенски род Хаджигерови, чиито корени се губят в началото на 18 в. Малкият Александър Душков едва ли се е различавал много от другите богатски хлапета по онова време. Първите “тревожни” признаци са от времето когато учи във Френския колеж. Вместо да заляга сериозно на учението като част от бизнес клана Душкови, тинейджърът се вживява в приключенските писания на Жул Верн, Майн Рид и други подобни. В следствие на което започва да мечтае за неподозирани по това време неща. И започва да се подготвя – организира си самотни експедиции по върховете на Родопите, Рила и Стара планина,а стаята му се изпълва с колекция от еделвайси.

Тук за първи път се появава братът Димитър, който прилежно учи ветеринарна медицина в Париж. Разбрал за алпинистките увлечения на Сашко, той му изпраща съответната екипировка. Сигурно си е мислел, че младежкото хоби на малкия е просто за “изпускане на парата”. Но не би. Съдбовният момент в живота на Александър настъпва, когато в началото на миналия век той и другия му брат Душко се озовават в Лондон. Идеята е да изучат тънкостите в прозводството на платове и съответно с “ноу-хау”-то да се върнат в семейния бизнес.

И сигурно така е щяло да стане, само че главата на фамилията си отива преждевременно. Без тежката бащинска опека и с прилични пари от от наследството Александър трябва да избира следващата крачка в живота си. И избира мечтата. Както е казал поетът “сърце юнашко не трае”, особено в мъгливото лондонско сити. Първата му спирка е Лисабон. И забележете – цани се като моряк в експедиция, която трябва да прекоси Атлантика и да стигне до изворите на Амазонка. Начинание, на което и днес малцина биха се решили.

Дали нашенецът е стигнал до началото на великата река? Трудно е да се твърди със сигурност. Забележителното при него е, че вместо да се върне, заедно с още неколцина луди глави поема на юг по древните пътища на ацтеки и маи през дивите чукари на Андите, за да се озове в Чили. Но не за дълго, защото земетресенията по онова време в района са като “добър ден”. И Александър продължава, този път в посока Австралия. Там съдбата го среща с прочутия изследовател Робърт Скот, който е решил да покори южния полюс в люта конкуренция с колегата си Амундсен.

Англичанинът има болезнени амбиции, но и един провал през 1902г., който е направил спонсорите му недоверчиви и стиснати. Та, с големи приказки и празна кесия той обикаля моряшките кръчми в Сидни, за да търси гламави да тръгнат с него. И намира един такъв – Александър Душков.

Новото превъплащение на филибелията е като гледач на 27 кучета разпределени в три впряга с шейни. И тук идва мистерията. Изследователи твърдят, че Сашо е използвал дипломата на брат си като ветеринарен доктор и неговото име. И действително в списъка на експедицията срещу длъжността “кучкар” е записан Димитри/Деметри/ Геров. Ясно е, че Александър е нямало как да се сдобие с дипломата на брат си. Остава другата вероятност – да се самоудостоил с нея. /Истината така и няма да се разбере, защото архива на семейството му с неговите писма е унищожен по време на бомбандировките над София/.

Но в крайна сметка какво значи една тапия пред възможността да стигнеш най-южната точка земното кълбо. Епопеята започва на 1 януари 1911г. от ледника Рос. Скот прави три базови лагера. Междувременно заради свирепите условия нашият човек е на път да остане без работа – много от кучетата и конете умират или пропадат в ледените бездни. На 18 януари Скот с още четирима стига полюса. На връщане обаче сразен от изтощение и вестта, че заклетия враг Амундсен го е изпреварил умира на метри от палатката си. Съдбата на другарите му е същата.

След няколко месеца от последния базов лагер заместникът на Скот Пристли заедно с Александър и още неколцина тръгват да търсят телата на загиналите. Намират ги и им устройват погребение според условията – от две ски сковават кръст, а от две шейни нещо като навес.

Впечатлен от духа и качествата на българина Пристли кръщава един от върховете на планината Еребус в близост до полюса на името му. Така нищо не подозиращият ветеринар Димитър е увековечен на ледения континент. А волният Александър изчезва в неизвестността. Има твърдения, че е умрял в Япония през 30-те години на миналия век, но дали е така никой не знае.