"Целият свят се прекланя пред мен, а аз се прекланям пред учителя Петър Дънов от България", Алберт Айнщайн.

“Целият свят се прекланя пред мен, а аз се прекланям пред учителя Петър Дънов от България.” Това признанине на Алберт Айнщайн обикаля света на крилете на неговия авторитет и кара хиляди хора от Америка до Япония да се заинтересоват от загадъчния българин и неговото учение.

Великият физик не е единствен. Към него се присъединява и папа Йоан ХХІІІ, който преди Втората световна война като кардинал Ронкали е посланик на Ватикана в София. А класикът Лев Толстой предприема последното пътешествие в живота си към България през 1910г. с цел среща с Петър Дънов. Списъкът може да бъде продължен още дълго.

Всичко започва на 11 юли 1864г., когато в семейството на поп Константин Дъновски от с. Хатърджа, Варненско се ражда третото му дете, което той нарича Петър. Веднага си проличава, че детето не е като останалите. Слабичкото и болнаво дете до шестата си година не проговаря и всички го мислят за нямо. Вместо да играе с другите дечурлига предпочита да се усамотява сред природата, като седи с часове втренчено в някакаква невидима точка. Загриженият родител решава, че църковното поприще ще е най-подходящо за странния му син. Поради липса на българско, той го записва в американското протестантско училище в Свищов. Че пътят на бъдещия философ и учител е предопределен си проличава след Освобождението. Тогава излиза военен закон, според който на всеки 25000 наборника чрез жребий един се освобождава от военна служба. Този един в случая се оказва Петър.

Същото се случва и когато свищовското училище получава покана да изпрати стипендиант в САЩ – заминава младият Дънов. В Ню Джърси и Бостън българинът завършва теология и известно време учи медицина. По онова време Съединените щати са царството на множество езотерични и окултни общества. За любознателния Дънов това шанс да обогати знанията си и в тази насока. Завръща се в България през 1895г. и отново предпочита уединението и медитацията. Дотук нищо особено. Голямата промяна става на 7 март 1897г., когато слисаният баща наблюдава как някаква необикновена светлина се влива в тялото на сина му.

Според езотеричната наука в този момент се е извършило тайнството Посвещение, което означава, че е настъпило пълно препрограмиране, физическо и психическо, на личността Петър и е започнала мисията на нов духовен учител, необвързана с фамилно или национално родословие. Факт е, че след този акт придобива ясновидски и лечителски дарби. Новопосветеният избира да се нарича Беинса Дуно, име взето от древен праезик, което означава приблизително “идваща светлина”. Защото, както по-късно ще учи последователите си – “... светлината е жива, тя има съзнание,... атомите също имат съзнание, което еволюира в зависимост от прехода им в органична или неорганична материя. От своя страна съзнанието може да се движи с различни скорости, включително и по-големи от тези на светлината...Не търсете Христос в земния план на физичното поле, нито в един човек, Христос може да се появи в много хора едновременно, стига душите им да са подготвени...” Тезиси, които му костват отлъчване от православната църква, а движението му е обявено за злокобна секта.

По-интересното по отношение на българската история преди и по време на Втората световна война е, че “сектантът” Дънов взима дейно, макар и завоалирано участие в нея. Неговият човек във властта е Любомир Лулчев, доверен съветник на цар Борис ІІІ, посветен в езотеризма, сам надарен с прогностични способности, той се прекланя изцяло пред Учителя. Когато под натиска на Хитлер депортирането на българските евреи е подготвено и влаковите композиции са готови да тръгнат за газовите камери в Полша, царят се скрива в дън гора. В дните преди решаващия момент Учителят вика своя довереник и му нарежда строго – “Намери царя и му кажи, че ако изпрати дори един евреин в концлагерите, от него и фамилията му помен няма да остане!” След екшън перипетии Лулчев намира Борис и му предава едно към едно посланието.

Изплашен до смърт царят се връща в София по най-бързия начин и в последните часове преди началото на депортацията отменя указа. Помагат му, разбира се, и акцията на депутата Димитър Пешев и усилията на митрополит Стефан и самото българско население. При това той помни и друго – в началото на 1943-та лично води Хитлер при Ванга и пророчицата в типичния си безцеремонен стил заявява на фюрера: “Защо си дошъл сега, когато реки от кръв заливат твоите войници, изпратени в чужда земя? Ти тая война ще я загубиш!” Борис знае, че Беинса Дуно е предрекъл същото.

Както твърдят учениците на Дънов в съдбата му няма нищо случайно. Дори, че случайно или не, в един момент той се оказва съквартирант с бъдещия пролетарски вожд и държавен глава Георги Димитров. Адресът е “Опълченска” № 66 в София. Къщата е близнак с два отделни входа, но на практика двамата ги дели една стена. В едната стая са нелегалните терористи, в другата смирените окултисти. Има една знаменателна случка документирана от учениците на Дънов – сгащен от полицията, Димитров се преоблича и скрива сред поклониците на съседа си, дошли за поредната сказка. След като по неволя е чул беседата, той пита Учителя: “ Кога ще дойде това ваше царство божие? - След 660 години – е отговорът. Героят от Лайпциг се засмива – А нашето ще е сега! И се изнизва без да чуе отговора след себе си – И плодовете му ще бъдат ранозрейки!

В крайна сметка бъдещият комунистически властник запазва респект и уважение към “вятърничавия проповедник”. Доказателството ще дойде през зимата на 1944г., когато Учителят умира. Последното му желание било да бъде погребан на “Изгрева”, мястото в Борисовата градина, където провеждал беседите си. Новата власт и църквата отказали. Това принудило един от най-близките му сътрудници д-р Иван Жеков да прати спешна телеграма-молба до Георги Димитров, който по това време пребивавал в Москва. “...Вероятно помните Учителя Петър Дънов, който ви спаси от полицията...Той сега предаде Богу дух. Молим да разрешите да бъде погребан на “Изгрева”, където живееше...”

След няколко дни получили утвърдителен отговор – “Нека учениците на Петър Дънов погребат тялото на учителя си където пожелаят”. Което и става. По-късно мястото е предложено на японското посолство, но японците като разбрали за кого става въпрос панически отказали. За сметка на това руснаците приели и си издигнали конак на мястото на школата на Учителя. Единствено гроба му оставили извън територията си.