О, каква интересна идея прочетох: приятели ще се женят виртуално. 345 харесвания и 88 споделяния.

Събиране с компания. Моите добри приятели.

Емоции, забавление, разтуха – разтоварва и зарежда. Понякога дълго след като са си отишли стоя сам в стаята и се усмихвам я на виц, я на някоя друга тема, с която сме се веселили. И обикновено, минат не минат няколко дни, отново ми се иска да сме заедно.

Така и направих, когато реших да покажа снимки от последното си пътешествие извън България, да разкажа случки, впечатления.

„Да, бе, да, бе, да – ние ги гледахме във фейсбук” – беше отговорът, който опропасти опитите ми да говоря, да се паля и коментирам. Все пак понатиснах малко, решавайки, че си е друго лично от мен да чуят историята, да им бъда нещо като гид, докато показвам снимките на компютъра. Нищо подобно. Моите другарчета не само бяха видели албумите в профила ми, те бяха направили своите предложения, споделяния и коментари. Което ще рече, че си бяха изхабили емоциите, съпреживели с мен пътешествието и изобщо не виждаха смисъл точно в този момент да играят театър. Направих последен опит да извадя от неприкосновените си запаси заключения и анализи с цел да ги впечатля все пак с нещо различно от обичаното кликане във фейсбук. Но те смъртоносно ме изненадаха с обяснението, че много добре познавали моя профил и било съвсем нормално да направя точно такива коментари. „Да, бе, да, бе, да” – и всичко приключи.

После някой понечи виц да каже. Повечето го знаеха, защото са абонирани за хумористични профили, които бълват супер продукция във фейсбук. Знаеха за изложби, кина, форуми. Даже рождените си дни не забравяхме. Именни дни, честитки за годишнини, поздрави за лека нощ и добро утро и дори за нови прически и нова свежа снимка за профила.  

Нещо се беше случило с моите приятели. Нямаше го вече личния контакт. Спряхме да се търсим толкова често. Понякога по цели месеци се задоволявахме с по едно обаждане: Как си, що си? Да, бе, да, бе, да – знам за новата ти кола/работа/приятелка. О, видял си, че съм я коментирал...

И така домът ми опустя. Не ми правеха впечатление малките паячета в ъглите на т. нар. гостна. А казват, че като видиш паяче вкъщи – гости ще посрещаш. Звънецът на вратата ми е пресипнал от скука. Чехлите, които давам на гостите, стоят в малко чувалче, завързани. Чашите за питиета събират прах в шкафа. За сметка на това приятелите са ме включили в различни групи. Коментираме нови книги, разменяме идеи за пътешествия, разглеждаме албуми от детството, защото някой се е сетил да сканира албумче от детската си градина през седемдесетте. Поздравяваме се с любими парчета (усилвам ги силно, танцувам си сам), предлагаме си взаимно приятели.

Винаги ми е било на устата да протестирам. Дори правих планове да скрия компютъра за месец. Да видим дали пък някой няма да се сети да позвъни на вратата ми. Надявах се в най-смелите си мечти, че дори другарче от чужбина ще се натъжи за компанията ми и току-виж изкарало звънеца на дома ми от вечния му сън. Да седнем, да го изненадам с нова рецепта за паламуд, да си поговорим за минало, бъдеще и настояще.

За съжаление цивилизацията така ни възпита, че при всяка подобна проява на бунт, биваш осъден на изостаналост, ретроградие и тъпотия. Фейсбук е модерният начин да се общува. На пръв поглед. Това по-скоро е началната фаза на овълчване. Защото всеки път, когато другарчетата ми подхвърлят кокалче, аз го захапвам, въртя го в устата си, предъвквам го и започвам да отделям коментари, харесвания и препратки. Дори се чувам как от време на време ръмжа от удоволствие, завирам нос в историите им, чета алчно, смея се. А в това време едно паяче се провесва от тавана и току е застанало до лицето ми. Приех го като другарче. И точно в този момент ме заболя като си помислих колко е тихо вкъщи.

Има ли избор? Колкото повече се населва планетата ни, толкова болезненото чувство на самота ще ни разяжда. Защо всичко трябваше да става така бързо – техника, комуникации, общуване? Всеки иска да покаже себе си на всички. Предлагат се приятелства като разменна монета за забавление. Знаеш всичко за всеки. А теб те одобряват според това, което ти покажеш. А на улицата срещаш само умислени, тъжни хора. Бързо се гневят, страдание има изписано на лицата им. Докато не седнат на компютъра. Ей така веднъж се бях загледал в едно момиче на рецепция. Страхотно излъчване, весело настроение, очи не можеше да откъсне от монитора, където я чакаха фейсбук приятелите. Наложи се да ми обърне внимание. Бях досаден, мразеше ме служебно и лично. Обслужи ме със студенината на счетоводителка от каменната кариера. И в момента, в който се обърнах, я чух да трака с по клавиатурата. „А, бе, тука един досадник ме занимава...”

Прибрах се вкъщи и първото, което направих, бе да включа компютъра. Отворих си бутилка вино. Нямах време да си правя нещо за ядене. Чакаха ме дузина коментара, няколко съобщение и три нови предложения за приятелство. Беше ми студено, но дистанционното за климатика май го бях оставил в другата стая. Как да станеш, когато мои приятели преди три минути бяха качили снимки на проходилото им дете. Други пък се връщаха от екскурзия в Египет – 63 снимки в албум. Страхотно са си изкарали. Казах им го.

Наливах си от бутилката. Виното свършваше бързо. Наложи се да приема членство в група за нови идеи в областта на... Последна чаша. Взех си нова бутилка. Продължих да се ровя във фейсбук. О, каква интересна идея прочетох: приятели ще се женят виртуално. 345 харесвания и 88 споделяния. Главата ми е замаяна. Не се отказвам. Търся с очи паячето. Погледът ми се върти и единствено пред монитора мога да го събера. Един говори за новата си работа. Друг се снимал със Силвестър Сталоун. Видях и новата къща на приятели. Харесах кухнята им...
Накрая не издържах. Заспал съм на масата. Вдигнах глава след няколко часа. Бях премръзнал. Болеше ме глава. Щеше да мине време и да се съвзема. Точно в този момент обаче ми хрумна, че е крайно време да създам група на самотните алкохолици във фейсбук. Ей такива като мен, дето другаруват с толкова много народ, а няма с кого да споделят бутилка вино.

Включих компютъра.