Под тепетата започнали жестоки репресии като отказът от приемане на православието се придружавал със затвор и конфискация на имущество.

При последното преброяване около 1500 пловдивски граждани са се записали като арменци. Само. По-тъжно звучи единствено сляпата уличка “Павликянска”, в центъра, близо до университетета. Къде са пловдивските арменци? Не знам. За арменците – павликяни е по сигурно – където по нашите земи има католически общности, то те, в по-голямата си част, са техни потомци.

За “еретиците” павликяни, храбрите воини, които /заедно с богомилите/, са се считали за истинските християни, днес поназнайват само специалистите. В Тракия и особено в Пловдив те са били от основните части на населението с особено значение. Толкова основно, че се е размивало в продължение на близо 1000 години.

Началото на това размиване започва с почти непознатата исторически житейска драма на един от най-големите им водачи Травъл /не е ясно дали това е точното име/. Той се ражда в средата на ХІ век в древния и тогава Филипопол. Животът му започва като сбъдната американска мечта – пловдивското арменче, та макар и от павликяните, проявява завидни воински качества и за нула време прави кариера до личен адютант на византийския император Алексий І Комнин, който оставил име на военен стратег. В продължение на близо 8 години Травъл го съпровожда във военните кампании по всички граници на империята. Явно “шефът” го е харесвал, щото го оженва за една придворните дами и му осигурява подобаващ стандарт.

Драматичният обрат настъпва през 1081 г. когато през Албания и Македония нахлуват италиански нормани. В императорската армия срещу тях се включва и спец отряд от близо 3000 павликяни - наемници. Войната се затяга в продължение на година с променлив успех. През есента на 1082 г., след като понесли многобройни жертви, павликяните си поискали платата и като получили отказ, теглили една майна на началниците и си тръгнали за вкъщи. Това от своя страна вбесило императора и той барабар с православния клир “изведнъж” се сетил, че те са еретици, които трябва да “отнесат парсата” за неуспехите.

Под тепетата започнали жестоки репресии като отказът от приемане на православието се придружавал със затвор и конфискация на имущество. В Константинопол Травъл не се колебал дълго - зарязал знатната си съпруга и двореца и се върнал в родния Филипополис. Останал потресен от безчинствата, той постъпил като военоначалник – събрал и организирал разпръснатите наемници единоверци и начело на малка, но страховита армия се отправил към Средна гора. Осигурил си подръжката на печенезите и бунтовно настроени местни владетели отвъд Стара планина /по това време българско царство нямало/. Така се обособила една независима територия, в която павликяните заживяли според своите разбирания и вяра.

 Това продължило само две години, защото отмъстителният Алексий не можел да прости измяната на протежето си. Първият му опит да смаже “ богомерзките” еретици завършил катастрофално. Срещу доскорошния си любимец императорът изпратил друг свой довереник – командващия сухопътните сили Григорий Бакуриани /основателят на Бачковския манастир/. Предполага се, че двамата противници са се познавали и даже били приятели. Както се знае обаче на бойното поле приятелство няма, а Травъл доказал, че не е паркетен лъв от двореца.

 Бакуриани загинал безславно, защото високомерно подценил по-малобройните павликянски воини. На следващата година Алексий подел нова наказателна акция този път начело с коварния арабин Татикий, който се подсигурил с прастария номер – златото. Двете войски стояли една срещу друга два дни в игра на нерви, когато внезапно съюзниците печенези си вдигнали чукалата. Травъл разбрал, че този път няма шанс и заповядал изтегляне отвъд Балкана. Ромеите се отказали от преследване, защото открай време изпитвали ужас от преминаването на старопланинските проходи.

За по сетнешната съдба на Травъл и неговите хора историята мълчи. Смята се че, в търсене на поредната родина арменците павликяни се побългарили като само някои названия /град Павликени, примерно/ маркикат местата, където създали свои общности. По-късно православната църква, напатила се от твърдоглавието на еретиците, злорадо ги преотстъпила на своя враг Ватикана. На принципа на моркова и тоягата католиците до голяма степен успели да се наложат. “Моркова” в случая била фигурата на апостол Павел, с чието име се наричали неговите последователи и вярвали, че пазят неговия завет. Процесът обаче продължил векове, защото, както свидетелстват, пътешественици, остовени макар и за малко без надзор “нещастниците веднага се обръщали към безбожната си вяра”.

Прелюбопитно и поучително е да се порови човек в историята на павликянската и богомилската “ереси”, които до последно настоявали, че са продължители на истинското, народно, християнство от времената на неговото създаване. Но за това във втората част.