В този смисъл, чест прави на Димитър Атанасов, че се е постарал и отнесъл съвестно към темата, вместо да отбие номера за две-три минути с втръснали дори и на даскалите брътвежи за “величието на националния идеал”, за “майка България и нейните велики чеда” и прочие.

Като чета коментарите около словото на писателя Димитър Атанасов пред паметника на Ботев, разбирам колко е дълбока кризата в българското образование. Ако тези изцепки са интелектуалният багаж на БСП и ВМРО-НИЕ, то -“Аферим,бабо, ашколсун!” /мотото на разказа “Една българка” от Иван Вазов/.

Бях на тържественото честване, чух словото, после го и прочетох и освен дължината не открих нищо смущаващо. Напротив – не се сещам за друг опит по този повод да се смени малоумната националистическа патетика с друга, по-широка и по-задълбочена, гледна точка. В този смисъл, чест прави на Димитър Атанасов, че се е постарал и отнесъл съвестно към темата, вместо да отбие номера за две-три минути с втръснали дори и на даскалите брътвежи за “величието на националния идеал”, за “майка България и нейните велики чеда” и прочие.

Сигурно точно това са очаквали от него критикарите, защото сигурно знанията им за Ботев се изчерпват с точно този набор от плоски клишета. Защото точно с тях са си изкарали тройките по литература в даскалото. Ама то, като се захванеш с “политиката”, за какво ти е повече.

И точно тук съзирам греха на българското образование от времето на соца – да подмениш живия човек с някаква измислена, конюктюрна представа за него. За да могат след това отрочетата, националисти, да поемат щафетата – да пълнят главите на следващите неграмотници с клишета в името...на себе си, разбира се. Или с други думи – “православните скотове” да направят от Ботев “идол на глупците”. А Христо го няма! Закачете на шиите си неговия глас:

МОЯТА МОЛИТВА

О, мой боже, правий боже!

Не ти, що си в небесата,

а ти, що си в мене, боже -

мен в сърцето и в душата...  

Не ти, комуто се кланят

калугери и попове

и комуто свещи палят

православните скотове;  

не ти, който си направил

от кал мъжът и жената,

а човекът си оставил

роб да бъде на земята;  

не ти, който си помазал

царе, папи, патриарси,

а в неволя си зарязал

мойте братя сиромаси;  

не ти, който учиш робът

да търпи и да се моли

и храниш го дор до гробът

само със надежди голи;  

не ти, боже на лъжците,

на безчестните тирани,

не ти, идол на глупците,

на човешките душмани!  

А ти, боже, на разумът,

защитниче на робите,

на когото щат празнуват

денят скоро народите!  

Вдъхни секиму, о, боже!

любов жива за свобода -

да се бори кой как може

с душманите на народа.  

Подкрепи и мен ръката,

та кога въстане робът,

в редовете на борбата

да си найда и аз гробът!  

Не оставяй да изстине

буйно сърце на чужбина,

и гласът ми да премине

тихо като през пустиня!...