И винаги ми е доскучавало - мохабетите по нощите са били или за “незабравими” дружески запивки или за сексуални подвизи или за арт-магарии всякакви.

 Бил съм в доста ателиета на художници. Някои като баровски апартаменти, други направо имения с цялата дворна и басейнова инфраструктура. И винаги ми е доскучавало - мохабетите по нощите са били или за “незабравими” дружески запивки или за сексуални подвизи или за арт-магарии всякакви.

В ателието т.е. мазето на Рангел Стоилов-Бачо обаче не е така. Той е скулптор, резбар, гайдар, кавалджия и автор на няколко книги с афоризми и поезия. И още няколко определения – неподвластен, неподкупен, честен до глупост, дъновист. Зъзнем на по чаша евтино вино заобиколени от неговите пластики. Защото Бачо кара на едната пенсия, но не продава изкуството си на безценица. И мохабета винаги завива към сериозното. Та, ако някой иска да прочете проникновения за същността на на изкуството, да остане, ако не – знае къда да кликне...А иначе всичко започва най прозаично:

- Абе, ти откъде се пръкна?

- Роден съм на връх Илинден през 1936 година в Татар-Пазарджишкото село Саладиново. Понастоящем то се казва Огняново, на имено на загиналия партизанин Огнян. Уж дойде демокрация, а никой не посмя да възстанови старото име на селото. Причината да се родя там е прадядо ми Тилчо /Стоил/, който е от панагюрско потекло. Участник в Априлското възстание, при потушането му той побягнал по течението на река Луда Яна и се спрял на мястото, където тя се влива в Марица. Задомил се и основал нашия род там. Така или иначе селото се докосва до древната история на тези земи. В непосредствена близост до него са още неразкритите руини на древно тракийско селище, за което навремето проф. Александър Фол изказваше предположение, че може би е митичната столица на племето Беси. Така че аз съм и малко бес-ен столичанин.

- Кога за първи път ти се пръкна тръпката към изкуството, много е гадно да си различен по онова време?

- Не знам орисниците ми какво са ми наричали, та съм кърмен цели три години с майчино мляко. Може би да стана юнак или велик-ан. Определено обаче са объркали времето на моето зачатие. Още в трети клас, макар и недобре осъзнато, се прояви желанието за проявление на това, което можех да правя т.е. обичах да рисувам. Първият ми “пробив” стана след една среща в училище с внука на Васил Левски, който ни разказа истории от живота на Дякона. Силно впечатлен от тях прерисувах картината на Борис Ангелушев “Обесването на Васил Левски”. Получих и изживях вълнуващо овациите на учителите и съучениците ми. След това ме направиха редактор на училищния стен-вестник. Рисувах портрети, илюстрации, карикатури. В ушите ми звучеше постоянно всеобщото убеждение на всички – Ти ще станеш художник! Това възпламеняваше желанието и амбициите ми. Дарбата ми обаче трябваше да мине проверката на тежки житейски изпитания. Тогава беше започнало “мирното” социалистическо строителство. Насилствено коопериране, национализация, глад, мизерия, репресии. Баща ми не издържа и излезе от ТКЗС-то. Прибраха го в Държавна сигурност. Излезе с инфаркт. Ние, децата и майка ми, оряхме, сеехме, копаехме, жънехме. Тежко! Властта ни беше дамгосала със страшното по онова време – “врагове на народната власт”. Където и да отидех тази дамга вървеше с мен. В семеството нямаше пари. След завършването на седми клас трябваше да се хвана на работа. Преминах през трудовата “академия” – работник, чирак, майстор шлосер, заварчик и бояджия. Едновременно с това учех във вечерната гимназия в Пловдив. През цялото време обаче желанието ми да рисувам не ме напускаше и подхранваше упоритостта ми да вървя по своя път. Исках да кандидатсвам в Художествената академия. Пет години подред не ме допускаха. Чак след като написах писмо-молба до ЦК на БКП и Народното събрание ми беше разрешено да следвам. Мечтаех живописта, записах дърворезба при проф. Асен Василев и едновременно вземах изптите по скулптура при проф. Величко Минеков.

- В крайна сметка , ти ли избра резбата и скулптурата или те теб?

- Съпротивлението на материала – дървото, камъка, метала, глината отговаряше на физическата ми експресивност за създаване на триизмерна форма в пространството. Двуизмерното пространство е естетически духовно, триизмерното пространство е космически духовно. То съдържа и двуизмерното, плоскостта в себе си. Всяка форма е изградена от плоскости и линии. Като начало тръгвам от взаимоотношенията на духа и материята. Духът опложда, материята ражда. Генералната идея на Вселенския разум е творението като движение на енергиите на духа и материята, което аз наричам космическа музика. От тук всичко се ражда. Това е моят Бог. Тази музика на проявлението съществува във всяка форма, във всеки материал. Тя въздейства на сетивата ми, тя ме настройва към инвенции и аз я превръщам във движение на форми, линии и фигури. Дърворезбата ми даде музиката. Самото композиране на формите заедно със зарезите, гравировките и светлосенките е хармониране на минорни и мажорни тоналности, които изграждат ансанбъла на произведението. Фигуралната пластика ми даде философията. В нея има мъка и страдание. Тя не е условна, а адекватна на пространството и трябва да му бъде естетично подчинена. В нея вибрира реалната форма на живота. Във всеки материал трябва да се търси вътрешното пластично движение и възможностите му за хармониране с идеята т.е. трябва да се търси душата на материала, за да я съешиш със своята душа, тогава творбата искренна и въздействаща. Колкото и плътни да са материалите те имат празно пространство, в което прозира същността – душата. Тя пулсира, движи се. Понякога аз изгребвам част от плътта на формата, за да осигуря простор на душата и да я усетя по-добре. Празно пространство няма. То винаги е запълнено. Ако няма плът, в него има дух. Това наричам присъствие на отсъствието. Там, където има празно пространство звучи шепота на мълчанието. Всички души имат тъждественост с Прависшата душа, както в живата, така и в неживата природа. Човекът е съвкупност от всички космични принципи и състояния. Битието на човека е съществуване и съзнание, мислене и творчество. По отношение на линиите във формите и тяхното енергийно натоварване откривам, че кривата линия отговаря на материята, на земята, на земния живот, на утробността. Процесите в нея са сложни, амплитудни, мъчителни, раждащи. Натоварена е магнетично. И от другата страна – правата линия е натоварена електрично, пробивно, безкомпромисно. Тя е линия на духовното, която е категорично уточнена права, идваща като лъч небесна светлина, за да оплоди земята. Това е поляризация на мъжкото и женското начало, стремящи се да се съединят в единно цяло отново и отново. Успешно поляризирани в произведението раждат естетичното. Аналогично в изкуството – идеята като вид енергия поляризира душата и създава отношения между полюсите в нея от една страна и между мисълта и чувството, от друга страна. Така идеята се насища с образи. Не можем да отделим чисто духовното от материалното. Духовността не е стерилна. Тя е вертикално въплатена в хоризонталното тяло на материята. Образите-материя трябва да носят състояния, от които да струи енергията на идеята.

- Кога остарява един пич във вашия свят?

- Говорим за пространство и време в изкуството. Времето и пространството са отношения между съществуването и съществото. Ако преминем към други измерения, ще открием имагинерната същност на великото измерение на Бога – ЛЮБОВТА. Тази любов в своята абстрактност изключва всякакви пространства, времена и плътности, но те са просмукани от нея в своето съществуване. Любовта е вътрешната божествена светлина на ума. Тя е творческо предизвикателство, което не позволява старостта да обсеби човека. Той трябва непрестанно да чете, да изучава, да пее, да трансформира, поляризира и хармонизира положителните и отрицателните енергии. Духът е вечно млад, защото е вечен. Докато той присъства творчески в човека на изкуството – няма старост. Изгуби ли се – вече е грохнал.