Така се появява “замъкът”, който с годините ще се превърне в една от емблемите на Пловдив. Архитектът с романтична нагласа сигурно дълго е обикалял и избирал мястото на своя дом – хем да е в центъра, хем да е самостоятелен, хем гледката да е е невероятна.

През 1925 г. в равния живот на коконите от богаташките къщи на Джамбаз тепе настъпва оживление – тръгва мълвата, че някакъв смахнат щял да строи къща върху скалата на самия връх на тепето. Мълвата се оказва истина – скоро идват дюлгери и каменоделци да оформят основите.

Съкварталците, разбира се, започват да мърморят – каква е тая глупост, няма начин постройката да не се сурне по скалата и да направи беля...Страстите утихват, когато се поява чудакът – около шестедесет годишен, но с изправена стойка, изискан костюм и благородни маниери.

Това е архитект Стефан Джаков, решил да изгради най-сетне собствен дом. А той не може да бъде какъв да е и къде да е – трябва да отговаря на мечтите му и да бъде достатъчно просторен за многолюдното му семейство – жена и пет деца. Така се появява “замъкът”, който с годините ще се превърне в една от емблемите на Пловдив. Архитектът с романтична нагласа сигурно дълго е обикалял и избирал мястото на своя дом – хем да е в центъра, хем да е самостоятелен, хем гледката да е е невероятна.

Дали е знал, че по същите причини там преди векове се издигал Преториумът – дворецът на императорският наместник в античния Филипопол? Не е известно. Факт е, че мечтата на някогашното карловско сираче се преплита с историята на Трихълмието. Стефан Джаков се ражда през 1867 г. и е първородния син на Иван Гайтанджията, прочут със своя майсторлък. Когато обаче по време на Априлското въстание турците разпознават по униформите на убитите бунтовници неговите гайтани, съдбата му е предрешена – увисва на бесилото.

Майката не издържа загубата, поболява се и също умира. Чичото Цанко поема грижите за Стефан и двете му по-малки братчета, но и това е до време. Завършилият местната прогимназия Стефан трябва да вземе живота си в свои ръце. Меракът му е да продължи да учи, но няма пари дори за по-свястни дрехи. По онова време единственото учебно заведение с пълен безплатен пансион е Военното училище в София и това е единственият изход за младежа. Така, през ранната есен на1883 г. 16-годишният Стефан поема от родното Карлово към столицата. Пеша, разбира се, или по-точно на “автостоп”, ако някой селянин се смили да го качи донякъде на каруцата. Пътува три дни като разчита на милостинята на ханджиите по крайпътните заведения.

Кадетът Джаков получава първото си бойно кръщение на 18 години в Сръбско-българската война от 1885 г. То му носи първия медал и златен кръст ІІ степен. Това не е единствената оценка за качествата му. През 1891 г. 24-годишният поручик е командирован в намиращото се близо до Виена градче Клостенбург, за да учи за военен инженер. Всяка градска отпуска младият офицер прекарва в разходки из австрийската столица и е запленен от архитектурата й. Така у сирака се ражда мечтата на живота му – да стане архитект и да строи домове. Връща се в България твърдо решен да я осъществи. Първата крачка е да спестява почти цялата си офицерска заплата.

Понасъбрал колкото за начало, през 1897 г. прекрачва прага на Мюнхенското висше техническо училище. Хвърля се с жар, нетърпение и военна самодисциплина да учи. Вече е тридесетгодишен и няма време да се отпусне в безгрижното студенство на по-младите си / а и далеч по-осигурени/ сънародници. Сънят наяве – покачен на стълба пред “офиса” окачва табела: “Архитектурно бюро – Стефан Джаков, архитект”. Което и става макар и едва през 1907 г. Малко преди това, все закъсняващият с времето Стефан решава, че е време и за семейство. Мъжкият му поглед се спира на младата красавица Олга, дъщеря на известния адвокат и депутат Иван Мандиков от Никопол. Дали е бил брак по сметка? Никой не може да каже, но като знаем характера и миналото на младоженеца, по-скоро си е било май една голяма любов. Фамилната статистика сочи, че чаровната Олга ражда пет сина, като първите трима са почти през година... Лятото на 1911-та. Пловдивските общинари се чудят какво да правят с руините на величествения през турско керванджийски полис “Куршум хан”.

Идеята е на мястото му да се построят градски многофунционални хали / днеска му викаме “мол”/. Както си му е редно е обявен национален конкурс, на който заявки дават всички асове в бранша. Младото “лъвче” Стефан Джаков дълго се колебае, но накрая изпраща и своя проект, който обаче първоначално е отхвърлен заради един ден закъснение от крайния срок /впоследствие е допуснат по датата на пощенското клеймо/. А журито, в крайна сметка го определя за победител. Замисълът на Джаков е комплексът да бъде реставриран, а огромният вътрешен двор да бъде покрит с една ажурна стъклено-метална конструкция. Днес Пловдив можеше да има нещо уникално, но...През есента на 1912 г. избухва Балканската война.

Майор Джаков е мобилизиран, а Общинският съвет оставя плановете си за по-добри времена, които по въпроса на проекта така и не идват. Две години по-късно е преценено, че е прекалено скъп за общинския бюджет и съответно изоставен. Архитекта Джаков обаче се завръща под тепетата веднага след войните през 1919-а. Причините – климатът, градът, хората и най-вече отсъствието на вълчата конкуренция в София. Не че строителството в Пловдив е по-малко. Клиентите са по-други – имат повече уважение към визията на архитекта и не налагат арогантно аматьорските си приумици и вкусове. То си личи по оцелелите сгради не само на архитект Джаков. Има една крилата фраза, че “архитектурата е застинала музика”. Ако се вгледаме в днешните новозастроени пловдивски квартали можем да я перефразираме така – архитектурата /им/ е застинала чалга”.