“ За да твориш, трябва да презираш другите, трябва да повярваш единствено в собственото си светоусещане...Да твориш значи, че ти се освобождаваш от мъките и приемаш обичта...Аз имам смелостта открито да заявя истината, която нося за гениалността си, защото тя има покритие в изкуството...”

Годината е 1986-та. Пред столичната зала “България” се събират художници от цялата страна за откриването на конгреса на СБХ. По някое време откъм мавзолея на Георги Димитров се задава един скитник, бос, с навити крачоли на старите дънки и избеляла карирана риза. През рамо е преметнал домашно тъкана торба, от която вади къшеи хляб и дъвче. Приближава с усмивка и извиква с апломб:

-За изкуството питайте гениалните! Ето ме пред вас!

Скитникът се нарича Димитър Казаков, но подписва картините си като Нерон. За мнозина от колегите му сценката е добре позната, а тези които не го познават се посбутват – Това ли е Нерон, световно известния? А той наистина е световно известен. Факт, който подлудява стройно изградената пирамида на авторитетите в изобразителното изкуство, на върха на която законодателства Светлин Русев. Казаков одавна е обявен за луд, самовлюбен маниак и безпардонен скандалджия. Кофата катран в медовината на соцреализма.

Безкрайната мизерия и безкрайното желание да рисува непрекъснато бележат недългия живот на един от най-скъпо продаваните днес български художници. “Помня, че майка ми не ни пращаше у съседите. Срамуваше се заради неугледните ни и окъсани дрехи, от които не можехме да се оттървем. Цяла зима ядехме боб и кисело зеле, вечер лягахме рано, за да прескочим вечерята. Това създаде условия за едни големи комплекси за малоценност. Но аз направих от себе си световен художник. Някои казват: Той има самочувствие! Но никой не пита, че това самочувствие е изградено върху чувството за малоценност и потиснатостта...” – признава в една от редките си изповеди художникът. Само че, у дрипавото селянче от Крал Бунар, Великотърновско цъка като бомба със закъснител една голяма дарба, която ще ще му даде воля и упоритост да се самоусършенства и образова. Въпреки, че е сам срещу всички. Борбата му с академизма в Художестваната академия трае близо 10 години. Късат го, той презаписва, пак го късат, пак презаписва. Никога обаче не се пречупва да рисува по каноните на соц-естетиката. Опитите да бъде смачкан предизвикват у него обратна реакция – изгражда си броня от непредсказуема безпардонност и грубост стигаща до цинизъм. Нарочен е и за луд заради склонността му да изнася речи на публични места, в които на висок глас изрича неудобни истини. Естествено за картините му трудно се намира място в изложбените зали. Пренебрежението го кара да предприема нестандартни подходи, за да се включи представителна експозиция. Очевидци пропомнят показателен пример: На “Шипка” 6 Светлин Русев и свитата му журират картини за национална изложба. Русев върви от платно на платно и сочи с пръст – този да, този не. В същото време отвън прикрит зад витрината дебне Казаков с папка картини. В момента, в който велможата се отдалечава, нашият човек се промъква на пръсти и бързо пъха творбите си в купчината на одобрените. На другия ден те са експонирани и естествено скандалът е огромен. Тук трябва да отбележим и пловдивското фиаско на Нерон. Започнал работа в ателието по реставрация в Стария град, той се влюбва в града и започва да крои планове да заживее в него, като създаде собствена галерия съвмесно с брат си Никола. Да, ама не. Един ден в ателието влиза местният корифей на художниците Димитър Киров. Верен на нрава си Казаков неочаквано му подава лист и молив – Я нарисувай нещо да ти видя изкуството! Свикналият с ласкателства Киров онемява. А Нерон продължава – Щом не можеш, гледай сега да ти покажа...Не е трудно да се досетим, че престоят на хлевоустия в Пловдив се оказва по-къс от предвиденото. Галерията на братята Казакови става факт, но в Трявна.

В същото време картините на Нерон предизвикват фурор и възторзи от Манхатън до Токио. След като инстиитуция като Лувъра откупува две негови творби, той е обявен в Париж за “императора на българското изкуство”/сп. “Арт Магазен”, юни 1981г./. Известният режисьор Жан- Мари Дро пристига на крака, за да заснеме пълнометражен филм за чудния българин. Във Виена изложбата му е открита лично от австрийския канцлер Рудолф Киршлегер. Японската императорска колекция също се обогатява с тракийските видения на Казаков. Изброяването може да продължи дълго. Какво е признанието в страна като България? Ето част от писмото на Казаков до председателя на СБХ Христо Нейков: “ Христо, знае се, че все няма ателиета, ама срам за националното достойнство ще да е да няма къде да умре един Казаков. Да няма едно топло стайче с вода за миене и осветление. При унизителни условия гних години наред по шопските ниви, в бараките незаконни...Виж там някое ателиенце поне за мрене...Нима аз съм виновен, че работих като вол за държавната хазна, която СБХ често използва за гледане на музеи в чужбина – валута дето влиза изработена в бараките ми кални, мокри, без вода и ток...”.

Леля Ванга е може би единственото същество, към което Казаков изпитва преклонениние до степен на обожествяване. В един момент решава да я увековечи в паметник с мраморна чешма на Рупите. Прави макет и с трепет го носи в къщата й. Пророчицата обаче отсича: “Болен си, Димитре! Не мож го направи тоя паметник. Остави го...Самотник си ти като мене и в самота ще си умреш, човеко!” И това се случва точно както го е предрекла на 16 януари 1992г. в мизерното подобие на ателие в Божурище. Двадесет години оттогава. “Великият инквизитор” Светлин Русев си е жив и здрав. Даже откри последната изложба на Нерон и пред телевизионните камери обясняваше с мъдри думи какво национално богатство е творчеството му. И нито намек за някакво разкаяние.