Голямото раздрусване извади на показ някои позабравени истини. Увлечени в кризата и всекидневните грижи загърбихме отношенията помежду си.

Земетресението беше толкова силно, че извади на улицата половината страна. В три след полунощ направо подскочих в леглото. Ключове, пари, документи, яке, маратонките и вече тичам по стълбите надолу.

Цели девет етажа се моля да не удари отново. Навън съм. Мамка му, точно сега ли заваля. Оглеждам се наоколо. Млади, стари, деца се срещат пред блоковете. Напомня ми на 1977 година. Говорим за преживения ужас и се успокояваме взаимно. От колите се чуват радиостанции. Кафе, чай, вода и сандвичи в ранното утро на 22 май се разменят с надеждата трусовете да спрат. Две момичета от входа, с които се закачаме в кратките мигове на асаньорно катеренe и слизане, загърбват префърцунените физиономии и си говорят с мен. Мой приятел от Лондон ми се обади докато омайвам  девойките. Видял по CNN, че 6 по Рихтер ни е треснало. Зарадвах се, нали не бях го чувал от месеци. Междудругото, девойките са класика, черна и руса. Страхотни красавици. Надувките им няколко часа по-рано не струват и пукната пара в 4,30 сутринта. И пак дум, дум, дум – афтър шок 4,7 по Рихтер. Получавам sms от Бургас. "Как е в София?" - пита любопитна местна кифла. "Друсаме се яко", отговарям. "И аз съм се надрусала здраво", ме информира кухата лейка. Оставям я да си споделя с други великата простотия, която е направила. Бърз поглед встрани и сцената ме удивлява. Съседи от петия и шестия етаж се сдобряват, след повече от година скандали, кой кого наводнява и преебава.  Междувременно група достолепни старци застанали до тях спорят разгорещено:

"Абе, нашите социалисти не са като европейските социалисти. Станишев, уж знае чужди езици, ама нещо не го докарва като европейците".

Мъжага на около петдесет години опитва упорито да събере съкооперторите. Иска да се разберат най-сетне за топломерите.

Оставям новите си приятелки и тръгвам за вода до кварталното магазинче. О, ужас! Опашката е титанична. Подслушвам разговорите на стресираните съкварталци. "Добре, че малко ни клати. Ако беше по-дълго, сега щяхме да сме на качамак. Еба ти новото строителство", негодува рошав чичка. Млад симпатяга, прегърнал приятелката си я успокоява: "Да не пука, мойто пате. Страшното мина, повярвай ми". Не виждам да я е успокоил много, защото "патето" го заряза на опашката и излезе навън. Взимам си водата, а продавачката ми пожелава приятен ден, усмихната и ведра. И как не, като оборатът й за няколко часа е равен на седмичните приходи.  

Вървя бавно към паркинга, който "бай дъ уей" се е превърнал в Хайд парк.

"Дай една цигара, пич", вади ме от унеса дрезгав глас. Вдигам очи и виждам познат от нашата улица. Давам му цигара и огънче.

"Преди десет дни ги спрях. Влизам в час. Нали от първи юни няма да пафкаме по кръчмите. Ама и тия са едни тъпи копелета. Забрани, забрани... Щели да намалят пушачите. Сори, току-що ме загубиха".

Звъня на близките ми в Пловдив. Разлюляло ги е прилично. Все пак са на четиринадесетия етаж. Стоят и не мърдат, чакат да отмине. Вече съм пред колата. Ох, пак тресна. Аман от афтър шокове. Осъзнавам, че Бог ни е намигнал. Няма жертви, няма тежки разрушения. Съчувствам искрено на италианците от Модена. Там натраво ги събори. Страхотен град, изключителна архитектура. Звъни ми приятелка, с която се изпокарах преди два дни. Вдигам и се разбираме да се видим след малко.  Междувременно осъзнавам истината. Хората общуват. Споделят впечатленията си. Завързват нови познанства. Любителите на черния хумор си определят среща за следващата нощ по същото време на същото място. Направо трогателно. На една бензиностанция в южната част на София дори си спретнават афтър парти след афтър шока.

Голямото раздрусване извади на показ някои позабравени истини. Увлечени в кризата и всекидневните грижи загърбихме отношенията помежду си. Интернет се превърна във втората ни природа. Само, че природата каза тежката си дума гръмовно. Но чудото стана. През едно майско утро бяхме различни. Ето така Перник уби Фейсбук. За един миг дори.