Дипломатът Жоржета Пехливанова разказва за съдбата на сънародниците ни зад решетките във Венецуела

Жоржета Пехливанова е български дипломат. Родена е в Самоков. Завършва Софийския университет, специализира в Сорбона - Париж, Школа но ООН - Женева, Испанска дипломатическа академия, има докторска степен за научна разработка за испанския преход. Познавач на проблематиката на страните от Латинска Америка и Испания, където е работила в българските мисии в Испания, Аржентина, Парагвай, Пълномощен министър във Венецуела, Колумбия, Еквадор и Суринам. Познава лично и е работила с испанския крал, с испанските политици Фелипе Гонсалес, Марселино Ореха, Фернандес Ордонес, Долорес Ибаррури, проф. Тиерно Галван, интелектуалците Пикасо, Дали, Камило Хосе Села, Рафаел Алберти, Уго Чавес, Фидел Кастро и много други. Автор е на книги и анализи по теми на външната политика.

За ПловдивУтре Жоржета Пехливанова разказва какво е положението в латиноамериканските затвори, колко българи лежат там, за какви престъпления са осъдени и как българските дипломати им помагат.

Г-жо Пехливанова, какво почуствахте, когато за първи път попаднахте в латиноамерикански затвор?

Изпитах неописуем страх, въпреки дипломатическия ми имунитет. Изпитах непозната за мен несигурност. Не можех да предскажа събитията, които ме очакваха при срещите и разговорите си тук.

Имахте ли информация от европейските Ви колеги за затворите в Латинска Америка?

Да, имах сведения за отвлечени дипломати, за стрелба по дипломати. Но осъзнавах, че това са рисковете на професията. Моето верую беше, а и сега е, че там, където има един българин, е България и аз трябва да намеря начин да му помогна.

Как изглежда един латиноамерикански затвор?

Спомням си затвора в Лос Текес. Затворът там се намира на тясна и стръмна уличка. Изход от уличката нямаше. Пред мен се изправи огромна желязна врата с надпис “Затвор” и с малко прозорче. От страни имаше високи триметрови стени с още един метър бодлива тел отгоре. Това беше мъжкият затвор, известен като един от най-суровите във Венецуела. Вратата се отваряше след продължително почукване от униформен служител. Наредих се на опашката, редом до тълпящите се мъже, жени и деца. Чакащите се отдръпнаха и ми направиха път, разбирайки по колата, че съм чужденка. Почуках, почаках, отвориха ми, регистрираха ме, после ме поеха други полицаи и преминах през охраняем двор, ограден с бодлива тел, по която тече ток.

Има ли много българи, които излежават присъди в Латинска Америка и по какви обвинения?

Има достатъчно много българи. Те изтърпяват наказания главно за наркотрафик. Не си мислете, че това са само мъже. Има и много жени.

Разкажете ни за срещите си с българските затворници там.

Историите са много. Спомням си за изключително суровите условия. В женското отделение за чужденки, а това беше една барака, се срещнах с българка с 8-годишна присъда за пренасяне на наркотици. Тя беше на 58 години. В България била пенсионерка-инвалид, защото имала слабо сърце. Оплака ми се от лошата хигиена, слабата храна и лошата вода. Жените в стаята бяха 17-18, наредени една до друга на цимента. От една седмица на българката бяха предоставили някакъв дюшек, защото сънародничката ни беше разположена точно до тоалетната и мръсната вода се стичаше по пода и гърба й. В разговора ни се оказа, че съпругът й е в същия затвор, но в мъжката му част. Той имал 4-годишна присъда. Семейството по онова време беше от 9 месеца в затвора.

Какво е положението в мъжките затвори?

Мъжете са главно без присъди и чакат над 7 месеца. Храната е лоша, спят без завивки на цимента, не работят. В разговорите ми с тях не се оплакваха от малтретиране от охраната. Лошото е, че в голяма част от затворите всички изтърпяващи наказания са заедно – без категоризиране по степен и вид на вина и престъпление. А това ги излага на чести опасности. Българите в латиноамериканските затвори като цяло се държат добре, не са агресивни, изпълнителни са. Почти никой от тях не беше осъждан в България.

А сънародниците ни съжаляват ли за престъпленията, които са извършили?

Всички, които бяха арестувани за наркотрафик, се чувстваха виновни. Спомням си срещата ми с един българин на 58 години. Беше арестуван за контрабанда на наркотици в Каракас. Веднага бях уведомена за ареста му от бригадния генерал и помолих за разрешение да го посетя в ареста. Срещнах се с този човек в предварителния арест в полицейския участък, който се намираше в района на Международното летище “Майкетия” – Каракас. Доведоха сънародника ни в салона и разговаряхме през решетките. Попитах го дали е търсил контакт с Посолството по време на ареста, но той отрече, понеже вината била негова. Твърдеше, че не е упражняван натиск върху него от венецуелска страна при задържането му.

Каква е неговата история?

На летище Каракас бил задържан с 5 кг. наркотик. Направил го, защото му обещали 5000 евро. Каза ми, че съжалява за постъпката си, но бил принуден да го направи, защото нямал никакви пари. Беше осъден на 8 години.

Как му помогнахте?

Казах му, че трябва да се въоръжи с търпение и да приеме реално ситуацията, в която е изпаднал. Той поиска преводач за съдебното дело, тъй като не владееше езика. Сподели също, че от 15 дни не е спал, защото е пътувал много, а килията е твърде тясна и с много хора, които по цяла нощ са в движение.

Има ли арестувани младежи за наркотрафик в Латинска Америка?

Да, за жалост има. Спомням си за един 22-годишен българин от София. Беше много уплашен и притеснен. След като му се представих, започна да плаче. Опитах се да го успокоя и сърцето ми се късаше, макар да знаех, че е виновен в тежко престъпление. Каза ми, че откакто го арестували, не е ял нищо, защото се страхува и има болки в стомаха от глад. В чантата си носех сгъната пица и му я дадох. Убедих го, че трябва да се храни, за да може да издържи на изпитанието. Казах му, че трябва да се въоръжи с търпение, тъй като престъплението му е тежко и трябва да намери сили да превъзмогне положението, в което се е озовал.

А неговата история каква беше?

Момчето ми каза, че не е мислил, че може да го сполети тази съдба. В София нямал никаква работа и помагал на приятел в частна работилница. Не поиска да ми каже адреса на близките си. Само каза, че носи името на майка си и има по-малък брат. Пристигнал във Венецуела да донесе пари на някакво лице. Сподели ми, че са го принудили с бой да замине за Каракас. Каза ми, че дори не знае испански.

Истината е, че България има невероятни проблеми със затворниците си в Латинска Америка. Това е много тежка страница. И затова, когато говоря за екзотиката на Латинска Америка, винаги казвам: не се съблазнявайте, млади хора! Идете, разгледайте, отвореше широко очите и душите си за екзотиката на Латинска Америка, но не тръгвайте с бял прах в джоба си. Ако го направите, почти сигурно е, че ще завършите в затвор.