Последният съветник на Тодор Живко в интервю за ПловдивУтре

Костадин Чакъров е последният съветник на Тодор Живков. Той е пловдивчанин. Говорим си за недалечното минало, за Държавна сигурност, за дисидентите, за бившия президент Желю Желев, за Блага Димитрова, за проф. Иван Николов. Любопитни и неизвестни събития около “първите хора” преди 1989 г., пък и след това.

Г-н Чакъров, казвате, че хора като Желю Желев днес биха имали тежка участ?

И най-демократичната държава би се разправила жестоко с дейци от типа на Желю Желев. Ако разполагаше дори само с четвърт от информацията, която имаше нашата държава за действията на т.нар. дисиденти, която и да е държава щеше да се разправи с хора като Желев. При това средствата за тази разправа щяха да бъдат далеч от закона – автомобилна злополука, хранително отравяне, немотивирано наркоманно клане и т.н.

Но това не се случи. С какво се занимаваше Желю Желев във времето на неговото дисидентстване?

По онова време Желю си получаваше кротко заплатата в Института по култура в една секция с Евгения Живкова – внучката на Тодор Живков.

Тогава Желю Желев беше ли следен от Държавна сигурност?

Оперативният работник, който наблюдаваше действията на  Желев, предложи да се пристъпи към неговата вербовка за активен сътрудник на ДС. Тази идея дълго време се обсъждаше, но накрая надделя неписаното, но задължително правило – да не се вербуват агенти около членовете на семейството на  Живков, защото информацията на сътрудниците можеше да засегне и тях.

Кои други дисиденти Вие лично познавате и има ли неизвестна информация около тях?

Българите знаят малко за дисидентите от онова време. По-точно, българите имат “удобната” информация. Истината е друга: в България нямаше ярки представители на антиживковата политика, нямаше опозиционни лидери. След 1989 г. всички бяха новоизлюпени “бунтари” или “дисиденти с лачени чепици”. Например, за да се настърви като дисидент поетесата Блага Димитрова, първо чужди, а после и в наши кръгове започна да се подхвърля твърдението, че ако към нейния “творчески портрет” се прибави и политически портрет на мъченица, тя можела да получи Нобелова награда за литература. Може би тази жена затова именно освирепя.

Защо мислите , че Блага Димитрова в един момент освирепява?

Малко преди 10 ноември Блага Димитрова пишеше коленопреклонни стихове,  посветени на каскета на Вълко Червенков, гордо размахан от мавзолея на Георги Димитров. Блага Димитрова забрави виетнамските си походи и акции срещу “американския империализъм”. Тя забрави, че имаше имунитет – Тодор Живков бе забранил на МВР да се занимава с нея, каквото и да прави тя.

Вие познавахте ли лично хора от Клуба за гласност и преустройство? Те бяха ли наблюдавани от ДС?

Разбира се, че бяха наблюдавани. Един от основателите на софийския клуб беше професор Иван Николов. Това беше един много добър и емоционален човек, но бе с непредсказуеми действия и поведение. Той беше активен борец, бивш директор на Института за социално управление при ЦК на БКП. Спомням си, че когато в страната гостува един негов колега – професор – член на Американската асоциация по управление, нашият професор направи голям гаф. Без да подозира, че стаята на госта в хотела е заредена с “бръмбари” (а тогава държавата се пазеше и никой не се лигавеше със секретните й служби), нашият професор се заклел на американеца, че ще сътрудничи, ще предоставя материали, срещу което поискал обучение и специално внимание за сина си.

Какво се случи с професора?

Започна разработката “Ренегат”. Тя имаше за цел да се огледа по-внимателно проф. Иван Николов. След около половин година Тодор Живков спря разработката и на професора не му се случи нищо.

Тодор Живков му прости?

Той се отнасяше снизходително към професор Николов. Наричаше го “оня, който се предлагаше на американците”. През 1989 г.професорът беше пенсиониран по възраст, но си запази заплатата от 600 лв. В резервния щат на ЦК на БКП.

Софийският Клуб за гласност и преустройство е известен с безбройните си разкази, превърнали се почти в легенди, за неговите създатели и участници? Нима имате намерение да развенчаете митовете?

Някои “дребни” факти са малко известни. Преди да се учреди Клубът в една от аудиториите на Софийския университет, проф. Иван Николов, чрез един от своите сътрудници направи сондаж чрез съветското посолство в София до Москва, за да установи дали ще бъдат защитени оттам, ако има репресивни действия от страна на държавата. Москва тогава запази дискретност, не ни информира, а косвено уверила в своята лоялност, съпричастност и защита на организаторите на Клуба.

Твърдите, че Желю Желев е работил в компанията на активни борци и съветски разузнавачи?

Да, Желю Желев се озова в такава компания. В този клуб беше акад. Шелудко, Христо Радевски – съветник на ВълкоЧервенков – главният проводник на Сталиновата културна политика. Той беше получил всички почести и отличия на държавата като “пролетарски” поет, но остана амбициозен и зъл човек. В Клуба за гласност и преустройство имаше и бивши шпиони, и апаратчици…Всички тях ги обединяваше едно– мирисът на власт, която се задаваше вече наблизо. Те търсеха своята биологическа и  кадрова ниша в тази власт. Но една част от тях вече си пикаеха в обувките (по биологични причини), а друга част от тях бяха бездарни кариеристи.  Много скоро българската общественост щеше да види тяхната пълна безпомощност и инфантилност. Но тогава те бяха герои.  Самата партия тогава ги направи великомъченици. Вероятно без да иска. Вместо да се работи открито и въз основа на действителните им качества, се предприеха репресивни действия срещу тях – изключване от партията или други административни наказания.

Вие вземате със задна дата някаква по-привлекателна поза пред днешния ден?

Аз имах позиция още тогава. И тя беше известна на Тодор Живков и на Йордан Йотов. Говорих по този въпрос и с Иван Панев, който ми беше приятел от Пловдив. Панев беше известен с твърдата си позиция за борба с неформалите.

Казвате, че Комунистическата партия през 1989 г. вече е била загубила вкуса си за политическа борба?

Да. По-лесно беше напред да се избута ДС, която в случая беше безпомощна.

Разкажете ни някоя неизвестна история около Клуба за гласност и преустройство.

От този клуб ми остана един почти комичен спомен. От пропуска на ЦК позвъни самият проф. Иван Николов. Дойде уплашен, тъй като го викнал министърът на вътрешните работи Димитър Стоянов и му казал, че ходи по ръба на закона. Николов му отговорил, че този клуб е създаден за борба с консервативните сили в обществото, а на мен лично ми предложи за председател на клуба да бъде избран самият Тодор Живков. Заяви ми дословно: “Няма да позволя разни мръсници като Желю да използват клуба”. Отговорих му, че те трябва да дадат гласност и изява на своите виждания и предложих да започнат да публикуват по страниците на централния печат какво да се прави в България.

Споделихте ли с Тодор Живков за този разговор?

Разказах на Живков за разговора с  Иван Николов и за предложението му и той ми разреши да се срещна с членовете на Клуба и да им представя последните разработки на Политбюро. Аз бях въодушевен. Май въодушевен беше и Николов – че може да се избегне конфликт и да се работи нормално. След срещата с мен, обаче, Иван Николов отишъл в кафе-сладкарницата във фоайето на хотел “България”, където го чакали Желю Желев, Блага Димитрова и други дейци от Клуба. Там Иван Николов се преобразил в “героическа” поза. Говорил “как им дал да разберат на ония от ЦК”.Само ви припомням, че в тази компания имало и “сачма”, т.е. агент на Шесто управление, който докладваше за всичко, което ставаше там. Жалка история.

 Но “съчмите” непрестанно докладват, а последствия няма. Какво още научихте от агентите тогава?

Научих, че проф. Иван Николов има повече апартаменти, като един от тях  беше придобил от ЦК чрез  документ с невярно съдържание. Започна следствие и съд, който около 10 ноември се замота, тъй като се прие, че това дело има “политически” характер…

Имаше ли изход, за да се избегне сблъсъкът с неформалните организации  тогава и какъв беше той?

Да. На всички тези организации трябваше да им се предложи да участват в изпълнителната власт. Но не само с концепции и идеи, а с реални постове и действия. Например, защо не се даде на неформалните организации и техните участници да приемат програма и да експериментират идеите си в заводи,  обединения,  общини, области, министерства и ведомства?

Но вие преди малко казахте, че там е имало много кариеристи. А кариеристите не са работари…

Точно това казвам – много бързо така щеше да се разбере, че това не са хора на черната ежедневна работа, а една“кафанска” опозиция, която си пие водката отстрани, псува и надува бузи като “титани на мисълта” и “бащи на демокрацията”.

Нима твърдите,  че болшинството от българските дисиденти са били банда негодници?

Оказа се, че ние сме си имали работа с обикновени мошеници, които се криеха зад гръмки фрази за реформа. А каква реформа направиха, днес всеки вижда.