Културологът Бегаи-Макана казва, че иранското министерство на културата заслужава сериозна критика

В Културния фонд “Джамшид” премина конференция, посветена на темата “Конфискация на иранските дейци на културата”. За присвоените традиции, обичаи и дейци на културата говори културологът Мохамад Бегаи-Макан.

Той даде подробно определение на термина “конфискация”: понятието се използва, когато става дума за присвояване от дадена държава на вещ или недвижимост, която няма стопанин и затова никой не може да претендира върху нея, пише иранското издание «Хамватан Салам». По думите на изследователя, явен пример за подобна конфискация от близкото минало, бил договорът от 1919 г., сключен между тогавашния министър-председател на Иран Восуг од-Доуле с правителството на Великобритания и Русия.

Съгласно този договор, чест от северните ирански територии се оказали под властта на руснаците, а някои южни земи на Иран отишли при англичаните. Именно в този период много писатели и мислители започнали да протестират. Към числото на подобни деятели се отнася и Мирзаде Ешки, който в края на краищата отдал живота си в борбата за любимата родина. Бегаи-Макан, подчертавайки за конфискацията на културата в периода на арабското владение над Иран, отбелязва, че корените на западната философия се крият в иранското минало.

По думите на учения, идеите на Платон са заимствани от Заратустра, основателят на древноиранската религия зороастризъм. Писателят и изследователят отбеляза, че за последните три-четири десетилетия конфискацията на ирански обичаи и традиции е придобила нова форма, и заяви: “В продължение на няколко десетилетия ние бяхме свидетели дори на кражба на хора. Представители на малки държави, които преди половин век са се състояли от няколко селца, днес претендират за това, че Бабак Хорамдин, предводител на въстанието на иранците против Арабския халифат, и средновековният класик на персийската поезия Низами Гянджеви – са техни съотечественици.

Те им издигат паметник и издават сборник със стихове на Низами, продължава изданието. Ученият отбеляза, че по телевизията някои хора си позволяват открито да твърдят, че персийският език – това е адски език. Изследователят продължава: “Затова съседни държави, виждайки, че нашата страна се превърна в капитал, започват таен вълчи лов – нападат ни, за да ни разцепят на части”. Така, продължава писателят, “нашата западна съседка на юбилей на средновековния суфистки поет Моулави (Джалаладин Руми) прави конференция и кани 800 хиляди човека, а в същото време в гр. Коня, турски град, където е живял поетът, гърмят взривове.

Именно така културното ни наследство се превръща в пустиня, подобно на древната столица на Ахеменидските царе – Персеполис – разрушен от Александър Македонски и дълги векове останал захвърлен. Или храмът на зороастрийската богиня Анахит в иранския град Кангавар, който раздробиха на части за строителството на къщи”. Ученият отбеляза, че вторият по значимост деятел на иранската култура след Абулкасем Фирдуси, авторът на най-знаменития в Иран епос “Шахнаме”, е писателят и ученият Али Акбар Дехода, но няма да намерите нито една улица, уличка или дори ъгълче, наречени в негова чест.

По думите на Бегаи-Макана, иранското министерство на културата заслужава сериозна критика. Бегаи-Макан добавя: “в търсене на самоидентичност крадят дори географските ни наименования и искат да прекръстим Персийския залив. Споменаването на Персийския залив се съдържа в надписите на Кир Велики, в които този персийски цар, управлявал през VI в. до н.е., показва, че заливът е разположен в центъра на Иран.

“Днес тези държави с помощта на пари уловиха “Нешанъл Джиографик” и много други западни медии, за да употребяват за Персийския залив друго, фалшиво име. “Вашингтон поуст” вместо “Персийски залив” използва термина “залив”. Бегаи-Макан заяви още: “Ако отворите която и да е чуждестранна енциклопедия, то ще прочетете, че иранският учен и лекар Ибн Син (Авицена) е бил арабин, а той е персиец.

Една от причините за ситуацията Бегаи-Макан открива у самите иранци: “Донякъде ние самите пораждаме подобни проблеми. Тази култура могат да защитават само хора, които обичат иранската земя. Всички ние на думи обичаме Иран, но май при някои това е лицемерие. Затова мисля, че сме длъжни да се самоусъвършенстваме, докато не вградим в сърцата си любов към иранската култура. В противен случай няма ни най-малка надежда иранска самобитност да засияе с цветовете на дъгата”.