Назаем от СофияУтре.бг

С Джон имах няколко срещи - първата в Пловдив, когато имаше концерт в Античния театър с Пловдивската филхармония

И в Цермат, където организира един от най-силните музикални фестивали през последните пет години. Още със запознанството ни, той каза: "Ок, ще направим този филм, а имате ли време и търпение да чуете цялата история?".
Така започна всичко, а на раздяла си обещахме филмът да има продължение.

Джон, имаше ли шанс да се занимаваш с нещо друго, освен с музика?

Пробвах да бъда актьор, но не се оказа сполучливо. Истината е, че сцената винаги ме е влечала. Не знаех как точно можех да реализирам тази своя мечта. Музиката е голямата ми страст, но като тийнейджър нямах добро самочувствие като музикант. Затова предпочетох актьорството. Музиката се появи по-късно като възможност да съм на сцената, в студиото.

Защо не стана актьор?

Не съм го искал достатъчно, пък и да ти призная, май не ме влечеше много. По-скоро се възползвах от сцената като начин да ме забележат момичетата, които харесвах по това време. Музиката обаче ми даде всичко.

И успех сред момичетата, нали?

Да, разбира се. Да си рокмузикант в годините, в които започвах кариерата си, беше велико преживяване. Рокендролът завладяваше младите. Какво по естествено от това след концерт да попаднеш в добра дамска компания. Много момчета станаха страхотни музиканти от амбиция да се докажат пред момичетата. /смях/

Джон, има ли нещо, което остана скрито от почитателите на "Дийп пърпъл"?

Вероятно малцина знаят как с Ричи Блекмор се почувствахме близки в мига, в който се видяхме. Така и обаче не станахме най-добрите приятели през годините. С времето станах много по-близък например с Роджър Глоувър и Иън Пейс. С тях наистина преживях много силни моменти на радост и на огорчения, на любов и предателства. Докато с Ричи Блекмор бяхме приятели, но имаше известна дистанция между нас. Близостта ни се проявяваше в музиката. Скоро двамата осъзнахме, че ни свързва нещо значимо.

Какво беше то?

 Музиката, рока, експериментите….Все неща , свързани с работата, не с жените.

Кой е най-яркият ти спомен от онова време?

Един от най-силните ми спомени е от 1969, когато, скоро след присъединяването на Иън Гилън и Глоувър към групата ние осъзнахме, макар и без да го изричаме, че сме започнали да вълнуваме публиката. Помня, че заминахме за Мюнхен няколко седмици след идването на Иън и Роджър. Там трябваше да свирим за една вечер в клуб. Когато стигнахме до него, опашката от хора достигаше следващата пряка. На опашката имаше повече хора, отколкото можеха да влязат. От клуба ни попитаха дали можем да свирим и на следващата вечер. Ние се съгласихме. И отново имаше такава опашка. Така свирихме и на третата и четвъртата вечер. Усетихме се, че сме направили нещо както трябва…

Биографите на Пърпъл пишат, че успехът е създавал напрежение между вас, вътре в групата?

Цялото интервю с легендарния  Джон Лорд четете в СофияУтре!