Софийският градски транспорт е приключение, в което голяма част от нас се впускат всеки ден. Дори по няколко пъти. И въпреки че добре знаем какво мъчение често е то, нека се опитаме да погледнем от една по-различна и ведра перспектива.

На някои места си имат влакчета на ужасите. Ние пък си имаме градски транспорт. И гарантирам, че тръпката при нас е в пъти по-голяма от който и да е атракцион в Дисниленд.

Софийският градски транспорт е приключение, в което голяма част от нас се впускат всеки ден. Дори по няколко пъти.

И въпреки че добре знаем какво мъчение често е то, нека се опитаме да погледнем от една по-различна и ведра перспектива.
Защото понякога се налага да погледнем живота от хумористичната му страна, в противен случай няма да издържим.

Да започнем с висенето по спирките. Още не мога да разбера пространствено-времевите парадокси, що се отнася до градския транспорт. Неписаният закон гласи, че ако излезеш минута по-късно от дома си, то автобусът ще хлопне врати, секунди преди да успееш да се качиш. Излезеш ли по-рано, автобусът ще закъснее. И по ирония на съдбата, точно тогава ще се излива порой/градушка/сняг/киселинен дъжд, или температурите ще са като в Сахара, или пък просто ще бързаш.

Когато най-сетне въжделеното превозно средство се появи, се питаш дали всъщност не е било по-добре да си висиш на спирката. Защото превозното средство в повечето случаи е ламаринен ветеран, в който въздухът е лукс, а аромати на нечистотия, алкохол и запръжка се преплитат, галейки сетивата по болезнено натрапчив начин. Наоколо е мърляво, търкалят се какви ли не боклуци и стари билети. Седалките са в петна с неустановен произход, а на места знайни и незнайни гении са надраскали футболните си предпочитания, имената и любовните си тръпки. Но както гласи една латинска поговорка: "Nomina Stultorum Scribuntur Ubique Locorum" ("Имената на глупците висят по стените".)

Дотук с претенциите - вече сме в ламаринения ветеран и отчаяно се борим за своята неприкосновеност и лично пространство. Ако имаш щастието да намериш празна седалка, то до голяма степен можеш да си отдъхнеш. Така ще избегнеш ръчкането и настъпването, придружени от "Опа", вместо "Извинете", и няма да политаш в неизвестна посока, когато ватманът рязко набие спирачки заради поредния пишман шофьор.
Намирането на свободна седалка обаче хич не е лесна работа, защото обикновено са заети от пенсионери, плъзнали из града в ранни зори. Именно хората от третата възраст са един от най-интересните феномени в градския транспорт. Ако се вслушаш в думите им, то вероятно трябва да си наясно с няколко неща: по Татово време е било най-хубаво, младите не стават за нищо, а чушките са най-евтини на Женския пазар.
Има и голям шанс да станеш специалист в лечението на ишиас, лумбаго и червен вятър.

Да погледнем обаче пътуването с обществен транспорт от една друга страна - нравоучителната. В автобуса имаш възможността да чуеш изключителни разсъждения за всяка сфера на живота. Една конска доза размисли и страсти в ранната утрин за политика, футбол и нещата от "живия живот" (това словосъчетание винаги ме е убивало).
Започваш да се чудиш защо всъщност в България положението е толкова зле, след като има толкова сведущи по всички въпроси хора. Странна работа...

Продължаваме пътуването със скрибуцащия ламаринен ветеран. И е време за шоу. То настъпва, когато се качи контрола. Изведнъж в еднородната тълпа настъпва рязко раздвижване, породено от паниката, която хората с апарати всяват в превозното средство. Следва масово дупчене и късане на билети, проверки на карти, а на грешниците, пътували гратис, бива прочетено солидно конско, преди те да бъдат изведени под конвой навън. Интересен парадокс е, че лицата от ромски произход никога не са проверявани, макар често да се качват на тумби и да мъкнат със себе си огромни торби, железа, а веднъж с изненада видях и тракторна гума. Но така са богоизбраните.

Приключението е към края си, желаната спирка е вече близо, а въздух в превозното средство вече не е останал. Имаш чувството, че си се пропил с миризмата на автобус, въпреки че само преди час си взел душ. Междувременно си започнал да се чувстваш леко изморен от задръстванията, в които сте попаднали, както и от безспирните разговори на висок глас между някои от пътуващите. Замисляш се дали 50-те лева, които даваш месечно за карта, си заслужават. Не, не си. Но алтернативите не са много. Едната е да прекарваш часове наред в задръстване, залостен в автомобила си, който, на всичкото отгоре, да се чудиш къде да паркираш после. Другата е да пътуваш с такси, което обаче е вариант само ако имаш петролен кладенец в двора си, тъй като тези мили хора винаги ще опитат да те прекарат "за по-пряко" през Букурещ, преди да те оставят в "Младост". Велосипедът е вариант, стига да не се боиш, че някой джигит няма да връхлети върху теб със 120 км в час и/или 3 промила алкохол в кръвта.
Та градският транспорт изглежда най-малката от всички злини. Затова нека просто се усмихнем, преди да се качим, и да се замислим колко по-лоши и нерешими проблеми има в живота. И да се научим, че "Опа" не е синоним на "Извинете".