Вижте откъси от книгата “По пътя на маите - в търсене на една изгубена цивилизация” от Георги Лозев

Пловдивчанинът с много лица Георги Лозев представя втората си книга “По пътя на маите - в търсене на една изгубена цивилизация” (изд. СИЕЛА) в едноименната книжарница на издателството в Mall Plovdiv от 18, 30 часа.

Рокер, геолог, легионер, пътешественик, писател - Лозев се завръща в България за да представи в София и Пловдив последното си издание. Книгата е пътуване с мотор от Никарагуа до Гватемала в търсене на тайните на този древен народ, чиито корени се губят в миналото, но чиято култура е оцеляла и стигнала до нас чрез странните йероглифи по паметниците на Копан и Киригуа. Георги обикаля Мексико с автобус от Акапулко до Вера Круз, минавайки през Монте Албан, Ел Тахин и Теотиуакан.

Георги Лозев е заклет пътешественик и председател на рокерския клуб “Los pistones”. Всяка свободна минута яхва мотора си и отпрашва из джунглите на Централна Америка. Лозев нашумя преди години още с първата си книга «Аз, легионерът».

Биографичен роман, в който пловдивчанинът разказва за 3-те години в прочутия Френски легион. За Легиона казва, че го е научил да бъде толерантен. Да приема хората такива, каквито са , без значение от цвета на кожата им или религията, която изповядват. Лозев предостави специално за читателите на „София Утре” два откъса от последната си книга.

xxxxxxxxxxxxxxxxxxxxxxxx

От няколко години живеех в Никарагуа и единственото, което бях чувал за маите бе, че не са успели да покорят племената, обитавали някога територията им.

Можем само да предполагаме дали не са успели или са се страхували от невероятната верига от двадесет и пет вулкана,  пресичаща страната в близост до тихоокеанското крайбрежие. Всъщност много малко са сигурните факти за маите, повечето са просто теории и хипотези. Учените дори нямат еднозначен отговор защо изчезват безследно и изоставят градовете си. И до днес има запазени йероглифи, символи и диалекти, използвани от тях, но всеки път като попитам някой местен какво се е случило с маите, получавам един и същ отговор: “Само Господ знае!“
 Централна Америка е изключително интересно място и въпреки че испанските конкистадори са се опитали да унищожат и потъпчат местната култура, в духа на хората се е съхранило нещо, което нито мечът, нито кръстът са успели да пречупят. Тези, които живеят извън големите градове, са запазили връзката си с природата и уважението към Майката земя. Те осъзнават по-добре от нас, “цивилизованите“, че сме зависими преди всичко от въздуха, който дишаме, от водата, която тече в реките и от храната, с която ни дарява плодородната земя. Тяхната мъдрост е проста и ясна, но ние,  заслепени от техническото развитие, считаме тези хора за “необразованото и изостанало население на третия свят”. Вместо да научим нещо от тях, им налагаме нашите виждания и ги гледаме отвисоко.
Прекарах първите си години в Никарагуа, постоянно критикувайки местните и невероятното им спокойствие и безотговорност, но постепенно разбрах, че аз съм този, който греши. Бях дошъл да нарушавам ежедневието им и да критикувам вечния отговор “Mañana” -  всичко ти обещаваха за утре, а утре пак за утре и така докато някой ден, точно преди да загубиш вярата си в следващия, утре най-сетне ставаше днес. За да оцелея при тези условия на работа, трябваше да се науча да запазвам спокойствие и да владея тактиката “маняна“. С времето започнах да приемам, дори да разбирам бита на тези хора, които за да живеят добре днес, оставяха колкото се може повече работа за утре.
Друг типичен отговор, с който трябваше да свикна с времето, бе “Si Dios Quiere”, което съответства на нашето “Ако е рекъл Господ“. Използва се за всичко. Например, уговаряйки точния час за бизнес среща: “Утре в два следобед в моя офис.“, винаги получавах потвърждение с “Si Dios Quiere”. И винаги, когато давах инструкции на работник: “Искам те утре в седем сутринта на работа!“, отговорът бе “Разбира се, но само ако е рекъл Господ“. В първите месеци на пребиваването ми в Манагуа, този отговор ме дразнеше и провокираше до такава степен, че се взимах за Господ и понякога отговарях: “Не ако иска Господ, а ако Аз реша!!!“. С годините, започнах да помъдрявам и да осъзнавам божията сила, тъй като често падаше силен тропически дъжд и превръщаше улиците в реки, с което проваляше моите планове и решенията ми трябваше да отстъпят пред тези на Господ. Дори няма да споменавам ураганите, земетресенията и вулканите, които са постоянна заплаха в региона.
“Нецивилизованите хора от третия свят“ осъзнават, че не са господари на Вселената, а са просто част от нея, част от Хунаб Ку - върховния бог на маите.

xxxxxxxxxxxxxxxxxxxxxxxxxxxxxx

Продължихме напред и се озовахме на футболното игрище, на което някога са се провеждали доста оспорвани мачове. Спомних си думите на нашия водач от сутринта: „Футболните мачове също са били вид ритуал. Играели са Луната срещу Слънцето или Денят срещу Нощта. Победата на даден отбор е била считана за поличба, докато победителите са били пожертвани с идеята да застанат до Бога Слънце. Те са били горди от факта, че преминават в друго измерение като победители.” Зачудих се дали наистина да бъдат принесени в жертва ги е изпълвало с гордост и доколко ритуалите не са били манипулирани от върховния жрец.
- Да направим ли едно мачле? – предложих на Гошето.
- Да, да... за да ни резнат главите после.
- Не бъди песимист, може и да ни се размине.
- Представяш ли си, как вместо медали на шампионите им одират кожата или им отсичат главите.
- Не се знае точно каква е била процедурата.
- Но със сигурност е имала трагичен край.
- Трагичен край според нашите разбирания – настоях аз, -  за тях може и да е бил щастлив. Тяхната логика и начин на живот определено са били по-различни от нашите.
- Кой знае с какво са ги опиянявали, за да се стигне до тези разбирания.
Представих си как два отбора от най-силните мъже в царството пристигат в Копан, за да застанат един срещу друг и да дадат всичко от себе си не просто за победата или за да покажат превъзходство над противника, а за да пролеят своята кръв в името на Вселената. Според мен те са били убедени в смисъла на тази саможертва и точно затова единствено победителите са имали честта да дадат своя живот, за да може слънцето да изгрее отново на следващия ден. С пролятата кръв са напоявали майката земя, сигурни, че саможертвата им е необходима, за да се запази равновесието във Вселената. Футболът на маите, наричан - „ игра на топка” е бил по-скоро уникална церемония, а не състезание между два отбора. Преминах през игрището и сякаш усетих учестеното дишане на играчите или може би просто полъха на вятъра. Пулсът ми се ускори и почувствах еуфорията на игрите. Видях някъде в подсъзнанието си как падат главите на гордите победители, а кръвта от телата им потича по улеите, издълбани в скалата. Победените стояха настрани, обречени да живеят до края на дните си със срам от загубата. Срам от това, че не бяха достойни да умрат в името на близките си. Те щяха да се завърнат по родните си места, тъй като бяха запазили живота си, но едва ли щяха да намерят радост и щастие, защото бяха загубили честта си. Душите на победителите поемаха към отвъдното, за да се слеят с Хунаб Ку. По клоните на Якс Че стигаха до небето и там се пренасяха в друго измерение.
Този тип жертвоприношение може би е най-труден за разбиране от нас съвременните хора.  Ако наистина победителите са умирали доброволно, то със сигурност са били убедени в смисъла на саможертвата си. След дълги размишления стигнах до извода, че на отбора победител са гледали като на този, който чрез „играта на топка” е бил избран от боговете и е имал честта да се присъедини към тях, преминавайки през кървавия ритуал, ръководен лично от върховния жрец.