"Вероятно малцина знаят как с Ричи Блекмор се почувствахме близки в мига, в който се видяхме. Така и обаче не станахме най-добрите приятели през годините. С времето станах много по-близък например с Роджър Глоувър и Иън Пейс. С тях наистина преживях много силни моменти на радост и на огорчения, на любов и предателства. Докато с Ричи Блекмор бяхме приятели, но имаше известна дистанция между нас. Близостта ни се проявяваше в музиката."

С Джон имах няколко срещи - първата в Пловдив, когато имаше концерт в Античния театър с Пловдивската филхармония

И в Цермат, където организира един от най-силните музикални фестивали през последните пет години. Още със запознанството ни, той каза: "Ок, ще направим този филм, а имате ли време и търпение да чуете цялата история?".
Така започна всичко, а на раздяла си обещахме филмът да има продължение.

Джон, имаше ли шанс да се занимаваш с нещо друго, освен с музика?

- Пробвах да бъда актьор, но не се оказа сполучливо. Истината е, че сцената винаги ме е влечала. Не знаех как точно можех да реализирам тази своя мечта. Музиката е голямата ми страст, но като тийнейджър нямах добро самочувствие като музикант. Затова предпочетох актьорството. Музиката се появи по-късно като възможност да съм на сцената, в студиото.

Защо не стана актьор?

- Не съм го искал достатъчно, пък и да ти призная, май не ме влечеше много. По-скоро се възползвах от сцената като начин да ме забележат момичетата, които харесвах по това време. Музиката обаче ми даде всичко.

И успех сред момичетата, нали?

- Да, разбира се. Да си рокмузикант в годините, в които започвах кариерата си, беше велико преживяване. Рокендролът завладяваше младите. Какво по естествено от това след концерт да попаднеш в добра дамска компания. Много момчета станаха страхотни музиканти от амбиция да се докажат пред момичетата. /смях/

Джон, има ли нещо, което остана скрито от почитателите на "Дийп пърпъл"?

- Вероятно малцина знаят как с Ричи Блекмор се почувствахме близки в мига, в който се видяхме. Така и обаче не станахме най-добрите приятели през годините. С времето станах много по-близък например с Роджър Глоувър и Иън Пейс. С тях наистина преживях много силни моменти на радост и на огорчения, на любов и предателства. Докато с Ричи Блекмор бяхме приятели, но имаше известна дистанция между нас. Близостта ни се проявяваше в музиката. Скоро двамата осъзнахме, че ни свързва нещо значимо.

Какво беше то?

- Музиката, рока, експериментите….Все неща , свързани с работата, не с жените.

Кой е най-яркият ти спомен от онова време?

- Един от най-силните ми спомени е от 1969, когато, скоро след присъединяването на Иън Гилън и Глоувър към групата ние осъзнахме, макар и без да го изричаме, че сме започнали да вълнуваме публиката. Помня, че заминахме за Мюнхен няколко седмици след идването на Иън и Роджър. Там трябваше да свирим за една вечер в клуб. Когато стигнахме до него, опашката от хора достигаше следващата пряка. На опашката имаше повече хора, отколкото можеха да влязат. От клуба ни попитаха дали можем да свирим и на следващата вечер. Ние се съгласихме. И отново имаше такава опашка. Така свирихме и на третата и четвъртата вечер. Усетихме се, че сме направили нещо както трябва…

Биографите на Пърпъл пишат, че успехът е създавал напрежение между вас, вътре в групата?

- Винаги е имало напрежение между Ричи и Иън Гилън. Те не се харесваха един друг… Е, на сцената всеки уважаваше другия, но в гримьорните се чувстваше напрежение, а отчасти и съперничество. И така, веднъж трябваше да свирим в малък клуб в Англия, в който имахме гримьорна точно зад сцената. Единственият начин да се стигне до гримьорната беше през сцената. Вече се преобличахме, за да излезем на сцената. Иън Гилън си беше свалил дрехите, когато Ричи го изблъска навън и заключи вратата, а Иън се оказа гол на сцената. Вместо да се смути, той дълбоко се поклони на публиката и събра небивали овации. После Ричи го пусна да влезе. Това вероятно сложи началото на една взаимна непоносимост помежду им.

Конкуренцията помежду ви ли създаде легендата Дийп пърпъл?

- Знаеш ли, не съм се замислял…Може би…Виж, в онези години, животът ни минаваше много бързо. Непрекъснато турнета, концерти, записи, телевизионни участия, работа в студиото по новите парчета, малко личен живот. Някои от нас имаха семейства, след това се разделяха с жените си, изоставяха децата си…Не е лесно да се издържи на този ритъм. Всеки един даваше най-доброто в групата, а когато се изчерпваше или просто искаше да продължи сам или с друга група, просто си тръгваше. Сигурно подсъзнателно всеки от нас е искал да се докаже в групата, да покаже най-добрата страна от себе си като музикант. Но всеки имаше характер, странности. Не беше лесно да се работи заедно, особенно, след като успехът ни връхлетя. В крайна сметка конкуренцията е полезна в една група, защото я развива.

Ти защо си тръгна?

- Защото се изчерпах. Исках да се занимавам с друг тип музика. Исках да имам време за семейството, децата, приятелите. Всичко има време. Важно е да си тръгнеш навреме, защото винаги съществува рискът да омръзнеш на публиката.

А след това?

- След това ми се случиха толкова прекрасни неща. Среща с нови музиканти, самостоятелни албуми. Нова публика добавих към верните фенове. Истината е, че днес сме тук, утре ни няма…След нас остава само музиката…Ако си заслужава, разбира се!