Във всеки автобус няма бомба, във всяко кино няма убиец

Ужасните събития – такива, като убийството в Аврора – могат да ни послужат за катализатор на социални и политически промени. Достатъчно е да си спомним, как след 11 септември всичко рязко се измени – политиката и отношението ни към тероризма, казва Брус Шнайер от CNN.

Проблемът е в това, че страхът е способен да размъти разума, да ни застави прекомерно да се фокусираме върху подробностите, които да ни доведат до грешни изводи и решения. Затова възникналият на фона на страха стремеж към промени трябва да бъде овладян.

Мозъците ни не са добре приспособени за анализ на рисковете. Склонни сме да преувеличаваме значението на ефектните страни и рядко срещани събития, а да минимизираме значението на обичайните, познатите и традиционните неща. Смятаме рядко срещаните рискове за по-значими, отколкото са те в действителност. Страхуваме се от тях повече, отколкото трябва.

Психолозите нееднократно се опитват да ни обяснят следното: хората, анализирайки рисковете, са склонни да се опрат на разказите, а не на фактите. Историите вълнуват, особено ако са живи, впечатляващи или лично ни засягат.

Ако някой приятел ти разкаже, че са го ограбили в чужбина, историята най-вероятно ще ти повлияе и ти ще бъдеш по-внимателен, когато пътуваш. Ако прочетеш за нещо подобно в криминалната статистика, едва ли ще реагираш така.

Необикновеността + страха + добрата история = силна реакция.

Но кой ни разказва историите? Телевизията и интернет. Затова, когато телевизионните канали и сайтовете безкрайно говорят за масовото убийство в Аврора – чрез интервюта с хора, присъствали в киното, интервюта с роднини, коментари от всеки, който има да ни каже нещо по въпроса – ние започваме да мислим, че това не е обичайно събитие, а нещо изключително рядко, за което не просто трябва да се безпокоим, а сериозно да се страхуваме. С други думи, пет истории за едно и също събитие се възприемат като пет отделни събития, и това изкривява възприятията ни.

Подобни ефекти наблюдаваме вече постоянно.

Ние се боим от чужденците, които могат да ни убият, да ни похитят или изнасилят, макар най-често подобни престъпления да се извършват от наши сънародници. Страхуваме се от авиокатастрофи и от вманиачени убийци, а не от домашното насилие, което ни заобикаля и което се случва в почти всеки втори дом, продължава CNN.

Всичко това доказва, че терористичните актове не са постоянно явление и не си струва да реагираме толкова болезнено, да харчим толкова средства, да ограничаваме свободата си, да нанасяме удари по собствената си конституция и да подкопаваме доверието на държавата на световната сцена. Всъщност, след всеки терористичен акт ние правим театър на безопасността, а не творим истинска безопасност.

Редкостта на терористичните актове не означава, че трябва да игнорираме уроците от тях. Хората реагират извънредно силно на подобни събития и те могат да послужат като катализатор за социален анализ и промяна на политиката.

Нямаме причини да смятаме, че във всеки автобус вече има бомба или същата ще избухва оттук нататък във всяко кино. Затова и нямаме причина да слагаме металодетектори във всеки автобус и кино. Но трябва да разберем защо в САЩ загиват толкова много хора от огнестрелно оръжие, в сравнение с други държави. Мотивите на конкретния убиец не бива да ни интересуват, защото при следващия убиец те никога няма да са същите. Но общото психическо състояние на гражданите на САЩ – това трябва да ни вълнува, защото е фактор, от който би трябвало да се впечатлим.

Брус Шнайер – специалист по технология на безопасността, автор на книгата “Лъжци и маргинали: доверие, необходимо на обществото, за да оцелее”.