Да си жив 92 години, да обичаш, да страдаш, да се молиш...

Познавам баба Шина от кажи-речи десет лета. Заобичах я в мига, в който я зърнах. В подобни случаи добрината и смирението те правят безмълвен. Виждам я само за два дни в годината. Трупам в главата и сърцето си нейните спомени, преживелици, мъки и любов...

Появила се е на бял свят в село Студена, Свиленградско, разказва тя. Името й е Анастасия. Кръстена е на дядо си, който бил поп. “Бабче, още малко и ще навършиш сто години. И аз като всеки репортер в подобна ситуация задавам баналния въпрос: “Имаш ли твоя тайна за дълголетие?” Отговорът не е банален. Баба Шина не се хвали с тежката работа, която е минала през ръцете й, не се оплаква от много житейски несгоди, подобно на други възрастни не казва надълго и нашироко какво яде и пие... ”Господ ме държи. Тъмно е, студове, ледове, с нея заспивам /и стиска здраво в ръцете си Библията/. Като дрънне камбаната и бягам в черквата.” Това била тайната на нашата бабичка...

Родила е четири дъщери. Те имат 6 деца. Днес баба Шина се радва на 10 правнуци и 1 праправнук. И знае мъката на всеки. Пита. Радва се. Моли се.

Харесали я за булка, защото била примерна и работна. Сестрата на бъдещия съпруг я пресрещнала с кобилицата с вода и й рекла “Ще пратим годежници да те искат за Христо”. Баба Шина набързо забравила приятеля си по онова време. “Христо беше по-красив и по-имотен”, усмихва се тя.

Сватбата през 1940 година събрала цялото село, двата рода. Надули гайди и тъпани. “Аз бях покрита с червено було, със сукман, престилка с пояс и много алтъни на гърдите”. С дядо Христо се венчали в черквата. От там с колата с воловете тя, юнака, девера и зълвата отишли право в мъжовата къща.

Раждат им се четири дъщери – Богдана, Мария, Тодорка и Недялка. ”Е, дядо Христо искаше мъжко, ама какво да се прави. Не се е сърдил, че се появиха само момичета. Това е Божа работа”, споделя старата жена.

“Децата играят на хармана, лапат пясък, суполиви, мръсни, а пък нас ни чакат 200 овце. Дядото на паша, аз варя манджата, дисагите на гърба и нося храна на двамата овчари. Колко баири съм обиколила. Връщам се, измитам обора, вечерта миене на момичетата и така пак до следващия ден”.

Като днес си спомня една  история , случила се на полето. Баба Шина със свекърва й отишли на нивата. Взели и бебето Мария. Двете жени така се залисали в кърска работа, че след часове какво да видят – малката е налазена от огромни мравки. “Цялото лице, в гърлото, детето се дави. Свекърва ми викна с глас. Аз взех вода, плискам, мия, вадя мравките от устата, дадох й малко кърма  и Мария диша, съвзе се. Боже, за малко да си изпусна детето.”

Няма лична история без своя драма. Един ден неочаквано бащата на дядо Христо изгонил младото семейство на улицата. “Нямате място тук. Махайте се”, им  казал старецът, за да освободи къщата на другия си син от втория брак.

“Голяма мъка. Останахме на пътя. Ами сега? Качихме децата на каруцата и се приютихме в една стара къща”, спомня си с тъга баба Шина. “Змии падаха от гредите, а ние налягали на земята и живеем. Нямаме нито покрив, нито пари, нито животно, какво ще правим”, питали се бабата и дядо Христо. Нейното семейство с малко й помогнали и решават – ще си направят своя къща.

Времето на ТКЗС-то съвпада с мисията на семейството. Дядото пасе стоте вола на селото, баба Шина води крави, телета, прави манджи, гледа децата. “Гоних, гоних по дерета, змии завиват, тъмно е, аз пася добитъка и Господ ме е пазил”, разказва днес бабичката. И си спомня, че само тя и още две жени от Студена така са търчали по баирите, за да изкара пари, да си вдигнат тяхна къща.

Събират дърва, камъни, правят сами 30 000 тухли и става. След 7 години имат свой дом. И докато се мъчели, щерките отрасли. Богдана и Мария се залюбили в близкия до Пловдив град Кричим. Недялка и Тодорка започнали да учат. Първата станала инженер, малката учител.

“Много съм щастлива, че и на четирите направихме хубави сватби. Взехме голям аванс от ТКЗС-то, борчове, ама си оправихме децата, спокойна е баба Шина. От село носехме овце. На Тодорка веселбата я вдигнахме в нашата къща”, хвали се старата жена. Малката дъщеря се задомява в Студена и досега заедно с мъжа си Райчо гледат бабичката. А тя в замяна не почива, не спира да работи. До миналата година по цял ден низала тютюн, за да е полезна, да не тежи на младите.

Вместо да се радва на спокойни старини, зетьове и внуци, Господ й изпратил ново изпитание. Дядо Христо се разболял тежко. “Беше много зле, взеха го в психиатрията и ние през  ден в болницата в Хасково. Давам му кураж, а той буйства, не спи, мъка му беше, че баща му ни изгони от родната му къща.”, размишлява  днес жената.

Овцете ще ги гледаш, докато гледат моите очи, й заръчал болният. И нашата баба какво да прави? Мълчи и работи.

“Не искаше да лежи в болницата. На моя глава един ден си го прибрахме на село. Легна тук, аз да му приготва за ядене, връщам се, а той спи. Христо, Христо, Христо! Не се събужда. Заревах. Отиде си. Дойде си вкъщи и си замина. Животните и те усетиха, че ни напусна. И те зареваха.

Овцете ги продадох.

Сега като чуя камбаната на черквата и бягам. Моля се сутрин и вечер. Това ме крепи. Господ ме държи. Докога, той ще реши.”