По известното „Дело № 6“ са подсъдими 101 писатели, художници и журналисти. Т. нар. „Народен съд“ осъжда много хора, част от които вече избити без съд и присъда, за да бъдат прикрити и оневинени чрез лъжезаконност убийците и да се обсеби имуществото на жертвите.

9-ти септември 1944-та година е датата, която отеква със злокобен звън в съзнанието и душите на много българи.

Извършеният в този ден комунистически преврат не е просто подмяна на една държавна власт с друга, а преломен момент за българския народен дух. Полагат се кървавите основи на десетилетен марионетен режим, заменил националната патриотична доктрина с нихилизъм, страх и войнстващ атеизъм.

Страдалната българска земя, преживяла дори ужасите на робството, приютява костите на хиляди избити без съд и присъда свои чеда. Други остават живи, но духът им е варварски сломен и е отнето изконното им право на свобода.

През кървавата есен на 1944-та година десетки хиляди са избити, а още повече са тези, които минават през ада на лагерите и затворите. Кървавата вакханалия само за няколко месеца помита елита на нацията – учени, дейци на културата и изкуството, свещеници, държавници, висши военни. Не е случайно, че комунистите преследват най-жестоко именно тях. Когато едно общество бива „обезглавено“, лишено от най-будните си умове, на обикновения човек не му остава нищо друго, освен мълчаливо да склони глава пред несправедливостта и да се надява да запази живота си, както и този на близките си. А покорната и наплашена маса от хора не представлява опасност за болните амбиции на властимащите.

На 30 септември 1944 г. министър-председателят Кимон Георгиев подписва наредба-закон, предвиждаща да бъдат осъдени всички „лица, които от 1 януари 1941 г. със своите действия, писания, слово или по друг начин“ са допринесли“ за въвличането на България във войната, служили са по някакъв начин на Германия, или са „нарушили“ неутралитета към СССР.

По същото време в Съюза на дружествата на художниците в България кипи трескава дейност по реорганизацията и прочистването му от „фашистки елементи“. Малка група, начело с Николай Райнов, се самообявява за нова управа и зад гърба на мнозинството постановява разформироването на дружествата. Занапред в Съюза могат да постъпват хора само поединично и след изричното одобрение на управата. Сред новоизбраните личат имената на Иван Фунев, Александър Жендов, Борис Ангелушев и др.

Следващата стъпка на самозваната група е да прочете доклад, според който трябва да бъдат обявени „пред цялата общественост делата и имената на тия, които малко или много са били агенти на фашизма“.

Всички „неудобни“ са обвинени в профашистка и прогерманска дейност и дамгосани като „народни врагове“ – клеймо, което ще бележи всички близки на осъдения, дори все още неродените. В онези смутни времена думичката „фашист“ не определя партийна принадлежност и политически възгледи. Тя е използвана като обвинение към всеки, който не симпатизира на червената власт, затова неслучайно в черните списъци влизат дори хора, които цял живот са били безпартийни-демократи.

Срещу обвиняемите се сипят гнусни публични доноси от доскорошните им другари и колеги. Месеци наред са разпитвани и унижавани; държани в обща килия при нечовешки условия. Мнозина са избитите, други минават през ада на лагерите.

Наборът от репресивни мерки обаче не се изчерпва само с физическото унищожаване и отстраняването от активна дейност на „класовите врагове“. Множество дейци на изобразителното изкуство ще пострадат и заради самото естество на творчеството си. Поведена е яростна борба с „формализма“, „декадентството“ и „символизма“, отречено е „буржоазното изкуство“ и се въздига на пиедестал т. нар. „социалистически реализъм“. През следващите години от художествения живот са отстранени огромен брой „непреустроили се“ творци. Сред репресираните особена група съставляват и т. нар. “великобългарски шовинисти“, които са си позволили да възпяват в картините си многострадалната Македония и величието на националната ни история. Не са малко и творците, преследвани само поради обстоятелството, че са влезли в досег с двореца, или са родственици на „народни врагове“.

Властниците спускат непрогледна пелена над цялото минало на българското изкуство отпреди 9 септември 1944 г. Отстранени от галериите, учебниците и художествените издания са автори като Никола Петров, Иван Милев, Сирак Скитник, Александър Добринов.

По известното „Дело № 6“ са подсъдими 101 писатели, художници и журналисти.

Така нареченият „Народен съд“ осъжда много хора, част от които вече избити без съд и присъда, за да бъдат прикрити и оневинени чрез лъжезаконност убийците и да се обсеби имуществото на жертвите.

Още мнозина будни и интелигентни хора, предпочели истината и справедливостта, са жестоко наказани. На някои е отнет животът, на други – достойнството, честта и призванието. Българският творец през мрачните години на комунизма е обречен или на физическа, или на творческа гибел. Принуден е да принася в жертва съвестта и дарбата си и да служи на една измислена и обезличаваща го идеология. Отказалите да сторят това са зверски избити или съсипани по знайни и незнайни затвори, от знайни и незнайни палачи. Жертвени агнеци на собственото си свободолюбие и нетърпимост към неправдата. Хора, заслужаващи уважение заради творческия си дух, родолюбието си и непоколебимите си принципи. Все неща, които смъртта и бездушните и безлики нейни пратеници не могат да отнемат.