Нека поговорим за кандидатурата на Варна за Европейска столица на културата през 2019 година

В първия момент дори не разбрах, че я гледам.

Не по онзи начин, когато грабиш детайлите от реалността и ги мяташ несъзнателно към сънищата, понеже там е работилницата на фантазията. Не, гледах дамата с колелото замечтано и си спомних за нещо хубаво, което би могло пак да ми се случи. Сега разбирам, че тя носеше къси панталони. Косата й бе прибрана, слушаше музика. Главата й бе килната леко настрани, сякаш по този начин преследваше едно много тънко течение на вятъра. Да, тя бе уловила своето си настроение – устните й бяха леко разтеглени и всеки момент можеше да продължи своя въображаем диалог. Ако имаше как би карала със затворени очи. После премяташе глава на другата страна и леко повдигаше рамене. Като че ли искаше да бъде прегърната точно в този миг. Или някой вече го правеше, според мен...

Трябва да е било някъде в Морската или около Операта. А може и на Шишковата градинка.

После беше момиче с колело. Или жена – все красиво създание. Съвсем за мъничко се упрекнах заради любопитство си. Да, заглеждах се, но при втори прочит на тези спомени не бързах с грубите определения. Бях очарован от начина им на придвижване. От появата им изобщо. Можеш да се впечатлиш от жена, нагазила в алея с есенни листа; косата й е пусната, а мислите освободени. Би могъл да се вдъхновиш дори от начина, по който тя пие вода от каменната чешма. Ала когато се качи на колело, тя, жената, се променя. Тя е ефирна, лека и влиза в много интересен диалог с околните. Те й се възхищават, те са впечатлени, а като десерт им оставя аромат за вдъхновение.  

А сега да си поговорим за кандидатурата на Варна за Европейска столица на културата през 2019 година.

Почти не минава седмица без да текат различни мероприятия. От изложба на млади художници, до организирани тържества. Бюджетът на Общината е стегнат и там целево се отпускат средства по проекти, касаещи кандидатурата на града. Маса хора се придвижват със служебните си коли от една институция до друга, за да пренесат документи, осчетоводят приходи/разходи. Организации, партийни структури, финансови работилници и прочее са се мобилизирали и гледат да кажат на Европейските пари „Добре дошли!” през 2019 година. Подготвят се още много събития – концерти, изложби, представления, книжни пазари на открито...
Всичко това се прави от умни хора; спретнати, костюмирани и на всички тях казанчето за чистачките им е пълно догоре, понеже са добре организирани и мислят за всичко. Те минават на зелено и дават път на пешеходци и велосипедисти. Възпитани са и никога не бъркат копчетата в асансьора.  
Но не знам дали те са достатъчни. За да стане Варна столица на културата на нея преди всичко й трябва дух. Той не се вози в кола, не се намира на горните етажи и дори не може да бъде обхванат от калкулатора на типичния счетоводител. Не вирее изкуствено, а е свързан пряко със самите хора и природата наоколо. Без те да знаят – хората, морето, зеленината и дори капещите вече листа в Морската – водят необичайна кореспонденция, съдържаща топли въздишки и благи усмивки вечер преди лягане. Този дух вирее и ходи от човек на човек. Като че ли за годините, в които градът е съществувал, енергията е растяла и растяла, за да бъде предадена сега в ръцете на дамата с колелото. Като щафета. Не че досега жени не са се качвали на колело и не са изглеждали страхотно. Но от известно време се появи онази трудно уловима ефирност в тях, която се протяга към най-тънките струни в сърцето ти. Със сигурност дамата го усеща. Тя знае какво предизвиква с придвижването си из града. И не е просто красива жена на колело, след която мъжът се носи по вълните с опънати платна. Тя е изкуство, тя е цветния прашец, който полепва по подметките ти и го отнасяш в къщата си, където заспиваш, сънувайки медени сънища. 

Толкова пъти съм слушал за Варна, че била чудна, красива, невероятна... Тя е сантиментална картичка и омагьосваща приказка. Тук има изгрев, има и залез – като във всеки град, ще кажете. Така е, но тук наскоро се появи дамата с колелото и изгревът рисува неизживени спомени по тялото й, а залезът се е хванал за кръста й, водейки битка за още малко вдъхновение. Всъщност тук слънцето изгрява и залязва едновременно, защото все ще се намери поет, художник или фотограф, които да му кажат: „Поспри! Не виждаш ли, че минава дамата с колелото”.

Обърнете внимание на определението: „Европейска столица на културата”. В превод за мен това означава, че главните действащи лица трябва да са хората на изкуството – не администратори, шофьори и портиери, а хора, които могат да нарисуват, опишат или заснемат дамата с колелото. Има ги във Варна, но бихте ги открили на този етап с паничка пред някоя институция или фондация, или организация. Очакват надежда, търсят бъдеще за изкуството си. А вместо това може да е обратното – тежките врати да се отворят и някой да им подаде ръка. Без значение какъв цвят са им подметките и в коя църква палят свещ. Тъй като те все още са тук, във Варна и духът на града тече във вените им – именно защото тази ефирна ценност избира да живее с най-свободните и независими същества. Ако утре те си тръгнат, или бъдат изтръгнати, или паничката им остане празна, то и дамата с колелото ще изчезне. И навярно тогава залезите през есента ще бъдат като във всеки друг град – тъжни и вещаещи мрак.

Вдигам глава и отново я виждам. Имам чувството, че разбира какво пиша в този момент. Усмихва се и косите й се спускат пред лицето като завеса. Още няколко метра и ще се изгуби. Махам й с ръка. Вместо да се обърне, тя натиска звънеца на колелото. И то тъкмо когато три бели лебеда минават над мен. Усещам ги по раздвижения вятър над главата ми. Отправили са се към морето. Дамата с колелото също натам се насочва. Имам нужда и аз да се заредя с енергия.