Търпимост към нарушителите - независимо дали са шофьори или минувачи - проявява цялото общество

За нравите, културата и екстремните наклонности на родния пешеходец разсъждава Светлана Георгиева в авторски материал за в. "Сега".

Възрастна баба с патерица тича по диагонал на кръстовище. Пенсионер минава на червено пред трамвай. Майка с детенце прекосява булевард на метри встрани от пешеходната пътека. Тумба ученици се движи насред улицата.

Познати ли са ви тези гледки? Можете да ги видите всеки ден във всеки български град. Случват се под безучастните погледи на полицаите, независимо че при многобройните промени на Закона за движение по пътищата от време на време се вдига и глобата за пешеходци нарушители. В момента тя е 50 лв. Колко ли са глобените и дали КАТ може да ги изброи поименно?

Търпимост към нарушителите - независимо дали са шофьори или минувачи - проявява и цялото общество. Никой не се впечатлява, никой не им прави забележка, а ако случайно някой посмее - получава грубиянски отговор. На Запад, всеизвестно е, можеш директно да се обадиш в полицията и да посочиш нарушителя, без да има съмнения, че случаят ще бъде проверен и при вина ще последва санкция.

Типичната ориенталска нагласа на българския пешеходец има и своето оправдание - трафикът е непоносим, улиците и тротоарите са тесни и в дупки, шофьорите са брутални, правилата реално не важат, контролът е минимален. Въпреки това липсата на елементарна култура за безопасно придвижване е потресаваща и по нищо не се различава от хаотичните движения на тълпата в слабо развитите държави в Азия и Африка.

Всичко, естествено, започва от семейството - децата се научават да притичват през улиците точно като своите родители, баби и дядовци. След това ги поема училището, което един час годишно до осми клас ги отегчава с измисления час (дори не са часове) по "Безопасност на движението". Можем да си представим какъв интерес предизвиква той и с какви знания се сдобиват учениците в него. Ако след това не запишат шофьорски курс, може и никога да не научат, че законът и правилникът за движението по пътищата съществуват. Не че има гаранция, че ще ги спазват, ако получат книжки.

За сравнение, в Западна Европа децата научават правилата за движение още в началния курс. Германските ученици получават документ за управление на велосипед в края на IV клас, след като са преодолели нелек теоретичен изпит и практическо изпитване на полигон, което се провежда от полицаи. Те знаят какво е "мъртъв ъгъл" на камион, наясно са какво означават знаците, научават какви са правата и задълженията им и са способни да се движат безопасно от този момент нататък.

В България непознаването на правилата от страна на пешеходците също е фактор за наличието на много пострадали сред тях. Към това трябва да се добави навикът правилникът за движение да не се спазва дори когато става дума за елементарни неща - като забраната за пресичане на червен светофар, което би могло да се дължи единствено на ниска култура. Тя освен това е и увличаща - забележете, че тръгне ли един да минава на червено, след него веднага се изсипва цяла върволица. Наскоро станах свидетел как последният в такава овча проява изкрещя на възмутен шофьор: "Ми що ни чакаш, бе, глупак?"

Непознаването на правилата прави много хора неадекватни дори на пешеходна пътека - масово е неумението да се прецени как да се мине най-бързо и безрисково през нея. Чести са и случаите на връщане, спиране по средата на "зебрата", криволиченето между спрелите коли.

Пешеходецът обича да се изживява и като цар на велоалеите. На мнозина явно е неизвестно, че онези разчертани писти до или на самите тротоари са за велосипедисти и пресичането им става като на пътното платно, а задържането по тях е нежелателно и даже рисково. В Западна Европа, ако пешеходец си позволи да стъпи там, може да бъде бутнат, при това по негова вина. Тук велосипедистите са принудени да карат където им падне, тъй като велоалеите са пълни с невъзмутима навалица, която нищо не може да накара да се дръпне встрани. И за това обясненията са - липсата на опит от пътуване зад граница (заради ниските доходи) и непознаването на правилата в чужбина (където те масово се спазват), както и съзнателното неглижиране на реда и законността и липсата на контрол.

Това, че сме се превърнали в "крепостни селяни" и пътуваме малко, личи и при возенето по ескалаторите. По цял свят правилото е, че там се стои плътно вдясно, за да може вляво нагоре или надолу да тича върволицата от бързащи. Тук, независимо от табелките на някои места, които приканват да се застава вдясно, масово пътниците се разполагат вляво или по средата и възмутено реагират, когато бъдат помолени да се посвият. Ниската култура на придвижване води дотам, че населението не може да допусне, че някой има право да мине бързо. А може би отново опираме до непоклатимата черта в народопсихологията да не се съобразяваме с нищо и с никого, освен ако не бъдем принудени.