Слухът, че у Графа се крие „нещо българско“, улучва в сърцето всеки от нас

Звукът от името Граф Дракула поражда ужас, само смъртен ужас, у всеки  човек. Този звук реже въздуха като средновековен меч. Гр-р-раф Дра-кула...

Кой не е чувал легендата за свирепия феодал, който набива жертвите си на кол и жадно изпива кръвта им?

Ако поискаш да научиш нещо за него в Интернет, веднага изникват страшни картини: Черният му поглед те пронизва, дългият му нос те надушва като хищник, от когото няма да успееш да избягаш никога, пише Светослава Рудолф за Sofiautre.bg.

А една уж автентична гравюра нагледно показва как Графът седи зад бюро и си води бележки, докато подчинените му подготвят за набучване един от заловените. Краката на мъжа, съвършено гол, са вдигнати нагоре като в порно филм, а колът се насочва към ануса му. Останалото просто си го представяш, без да искаш...

Слухът, че у Дракула се крие „нещо българско“, улучва в сърцето всеки от нас. На кой българин не е позната тази перверзна жестокост? В края на краищата османците са ни набучвали на кол хиляди пъти. Комплексът в душите ни още кърви... И дали „българска жилка“ у Дракула може да се докаже, няма значение. Ние инстинктивно знаем, че тя съществува. И искаме да отмъстим.

Така на никого не минава през ум, че легендата е чиста измама, вкарана във вените ни като родилно ДНК от християнството. По-скоро от онази част от християнството, която има нужда от грешници, вещици, изгарящи в огнена клада и човешки чудовища. Но те трябва да са от плът и кръв. На всяка цена. За да бъде „вярно“ и да ни изплаши до смърт.

Всъщност когато тръгнах да търся Граф Дракула из днешна Румъния, не знаех какво да очаквам. Ние, българите, сме объркани хора. А за да повикаш Вампир № 1 на всички времена, трябва да си чист. Иначе ще се разминеш с истината и даже няма да усетиш как.

На тази среща не забравяй и друго! Вампирът може да те прободе, но после да не помниш нищо. Един ден просто откриваш, че и ти си такъв...

Разбира се, в началото нямах понятие за какво става въпрос. Защото то е тайнство. До него се достига трудно, дори някой да те въведе. Препускаш в собствения си лабиринт.

За да тръгна на изпитанието изобщо, започнах да проучвам фактите. Доколкото е възможно от архивите. Вампирите, с които разговарях по цели нощи под луната, ми дадоха известна яснота.

Мина цяла година преди да поемем към Дракула. За ръка ме хвана една жена с ник „Лилит“, името на първата вампирка в света. Всичко сякаш бе предписано, пътят ни - предначертан. Очакваше ли ни Дракула? 

Оказа се че историческата личност - княз Влад Трети Басараб, който живее на ръба между 14 и 15 век, има различни прозвища – Воеводата, Дракула (Драгула, Дрегуля) и Цепеш, което означава „набивач на кол“. Но последното е документирано 32 години след смъртта му. И тук нещо показателно! - Единствените, които го наричат така още приживе, са турците, които нахлуват по това време на Балканите. С името Казъклъ, тоест „набивач на кол“. Това говори само едно – кървавата слава на Графа идва от страха на турците, жестоко пострадали от него.

И така, истината е:

Влад Цепеш е последният Воевода на Балканите, който оказва достойна съпротива на османските завоеватели и се превръща в жив щит за цяла Европа. Оказва я, дори когато всички останали, включително българските владетели, губят битка след битка, предават се, безпомощно се отказват и потъват в непрогледен исторически мрак.

Вероятно звучи като кощунство, но днес Влад трябва да се чества като национален герой. Герой, отбивал до край мощните османци. Същото правят и дедите му – дядо му Мирча Стари, господар на Влахия и баща му, който също се нарича Влад Дракул. „Дракул“, защото влиза в Ордена на Дракона. Затова драконите са във всичките замъци на фамилията. Безспорен факт, който заслужава специално внимание.

Бащата е приет в лоното на ордена, докато живее в двора на римския император Сигизмунд Първи. Благодарение на височайшата протекция той отива да претендира за влашкия трон. През 1436 г мисията е изпълнена! Влад баща влиза царствено в столицата на Влахия, Търговище, заедно с тримата си сина от две съпруги – Мирча, Влад и Раду. За рождена година на младия Влад се счита 1431 г.

Годината на раждане съвсем не е сигурна. Сигурно е обаче мястото – град Сигнишоара. Там била родната му къща. Нямаше как да не отидем и там, където е хвърлен пъпът на Дракула.

Първият замък обаче, до който стига българинът, е в Бран. Не далеч от Букурещ, той ни е най-подръка. Вероятно затова нашите всезнайковци навред тръбят, че са видели „замъка на Дракула“! Нищо, че Влад Цепеш почти не е стъпвал там.

В нощта на път за Румъния Лилит разказва страшни случки в колата. Най-забавната, но съвсем истинска, е за нашенец, който решава да спи в хотел близо до замък на Дракула:

В тъмното го събужда ужасяващ шум. На прозореца му кацва нещо. Едно същество, което той не разпознава. То се катери по стената и протяга две ръце към него!...

Как изглежда съществото?

Той казва само, че е с червени очи.

Дявол?

Не знае! Тогава той изскача от хотела, цяла нощ обикаля заведенията на града и сутринта – директно за България!

На онези, които се смеят сега, предлагам да опитат сами! Не е лесно.

Денят в Румъния е изумителен. Всевъзможните цветове на планината. Ниското слънце на есента пробива в дърветата и поражда в камерите ни дъги. Пътят се вие красиво и само румънските шофьори, които са още по-големи кретени от нас, развалят вампирската атмосфера. Постоянно ни засичат, постоянно клаксони от нещо неочаквано. Всъщност румънците, пощурели от ужас от вампирите наоколо, са наслагали кръстове на всеки километър. Но кръстовете, както разбрах по-късно, не помагат!

Изведнъж пред очите ни, зад дърветата, се изправят стени от скали. Високи и стръмни до небето. Планини. Тъмни планини в сянка. Във вечна сянка, може би.

Това е родното ми място! - промълвява Лилит с дрезгав глас.

Родното ти място?

Представи си, че си се родила някъде и се връщаш след 30 години! Мило ти е, носталгично...

Преродила си се?

Аз не вярвам в прераждането!

Това, че пристигаме в Бран, личи по първия хотел. Пред нас се изтъпанчва едър билборд „Къмпинг Вампир“. Подминаваме го с презрение. Що за евтина комерсиалност?

Ето го замъкът! - викна някой. Можеше да е всеки.

Каменният замък, цял целеничък от векове, изниква загадъчно в небето на някакъв връх. Слънцето го пронизва от всички страни. Пронизва и очите ни и не можем да го видим добре. Площадът долу е пълен с весели сергии на „Дракула“ - чаши с Дракула, чинии с Дракула, бродерии, дърворезби и стъкла с Дракула, „златни“ монети с Дракула по 10 леи (2-3 лева), задължителните ключодържатели... И една голяма пластмасова каса с чесън!

Това не е случайно! - промълвява замислено Лилит. - Пазят се от нашето идване. Да не върнем духовете...

Не е „случайно“ и че замъкът работи в 7 вечерта. Специално е за нас, защото Дракула отваря всички врати.

Всъщност замъкът е по-късно владение на румънските царе. „По-късно“, в смисъл, че по времето на Дракула Румъния не съществува.

Много са красиви румънските царе, не може да се отрече! Особено прелъстителната  Мария Румънска, която става монахиня. Грозна стара монахиня накрая. Да се чудиш защо и е трябвало? И още по-прекрасния Фердинанд Румънски. Снимките му - от млад до към 50-те – са смайващи. Неизменно красив до края. Косите се променят, но профилът - не. Погледът - не. Когато вдигам камерата към очите му, излизат два снопа светлини! Как да не повярваш, че е още жив и още обитава замъка? Че ти се явява, за да почувстваш какво всъщност е било?

Всичко, което са докосвали те, е тук сега. Можеш да го пипнеш и ти. Старите мебели – скринове с плетеници от митологични сюжети, които още не ти е дадено да разчетеш. Маси, столове и бюра със зверски крака. Часовници, които отмерват времето – и тогава, и сега. Целият въпрос е дали ти като тях ще създадеш епоха.

Изведнъж откривам замаскирана каменна стълба към най-горния етаж. Вратичката е ниска като за джуджета. Защо е нужна? Какво трябва да се скрие на всяка цена? Тайна любов? Тайни знания? Ужаси? Чудеса? Или магии?  Една цяла стая е оплетена в проточени паяжини.

Сядам на черното бюро на Дракула. Срещу син прозорец, чийто поглед се губи в долината на човеците с колите. Чувствам се заклещена от изродите по ръкохватките и стъпалата. Те се впиват в човека. Какво е писал Влад Цепеш тук, с мастилницата и перодръжката? Българските си писма навярно. Но къде са те?

Когато излезеш навън вечерта, вече е смразяващо. Но не зъзнем дълго. Пред нас на площада отваря завеси музеят на ужаса. Едно чудовище прегръща Лилит. Без предупреждение. Целува я по устните, докато пушеци съскат отвсякъде. От пода, от тавана... Кръвна група, непреодолимо, неизбежно!

Вътре – отрязани глави висят. Но те не са най-страшното. Един мъж, отсечен до кръста с висящи черва. Истински човек, който се размърдва. Как е докарано, не проумявам. Глава с чудовищни зъби, които тракат. Един ковчег отваря капак. Мъртвец се надига, сяда, казва ти нещо и... нещо го похлупва насила обратно. Какво ти казва, помниш ли?

Следва продължение...