Името на проф. Николай Петров – шеф на реанимацията на Военно медицинска академия, можеше остане непознато, ако не беше кървавият атентат на летище „Сарафово” край Бургас. На 18 юли, в първия ден от лятната отпуска, той пътува със семейството си към курорта, когато научава за трагедията. И без да разтовари багажа, отива  направо в болницата, за да помага на колегите си. Пет месеца по-късно той  получи най-високото признание „Лекар на годината”. Отличие, което насочи прожекторите към него, защото професията анестезиолог някак винаги  остава в сянка. Когато проф. Петров е край операционната, пациентите му често са в безсъзнание, под упойка или в кома. А когато отворят очи, не знаят кой екипа със зелени престилки и маски е спасил живота им.

 

Повечето колеги го познават като Ники Петров. Рядко се обръщат към него с „Професоре”.  Скъсил е дистанцията – вдига телефона при всяко обаждане, консултира и съветва всеки, потърсил помощ. А звънят непрекъснато от цялата страна. Личен приятел е с шефовете на реанимациите на големите болници и 24 часа е на пряката линия   

 

Превърнал се е в роб на телефона

 

„Не мога да си изключа телефона, не си го позволявам независимо дали съм на почивка, в чужбина, където и да е. Така разбирам моята мисия – да бъда на разположение на колегите си, на разположение на шефа си. Бях на почивка в Турция, когато ген. Тонев ми звънна. Има нужда от мен, звъни, аз се отзовавам. А ако не съм тук, трябва да организирам работата. Няма почивка”, признава той.

 

Докато говорим телефонът звъни непрекъснато – от сутринта  има 86 повиквания, а денят едва е преполовил. Търсят го от болницата в Добрич, след малко звънят от Враца за консултация и транспорт на болен. Поредното обаждане от Здравната каса, която очаква от него да „начертае пътека” за будна кома, след това се обаждат, че го чакат в клиниката, за да консултира болен. Дефицит на лично време, дефицит на спокойствие – това вероятно е равносметката за денонощието, в което най-много му липсва сънят. Мечтата му е да се наспи. Засега не му се получава, защото телефонът остава на вибрация и през нощта. „Задължително се чувам с дежурния в реанимацията в 19.30. Правя „телефонна визитация” на всички болни легло по легло. Звънят ми до 22 часа, ако има нещо важно. След това пак ме търсят, но само по спешност”, така полковникът накратко описва телефонната сага. И, ако сутрин хората получават любовни  SMS -и,  чуйте неговите. Той с готовност ги чете на глас. „6.28. Приет пациент с перитонит, в шок и тежка сърдечна недостатъчност”. „6.30 КАРИЛ - Трета зала, второ легло – (следва медицинско описание на причината за смъртта) Близките са уведомени”. Следващият „ Приемаме интерцеребрален хематом от Елхово”.

 

И след подобен отчет, вместо да си пие кафето и да почете няколко страници от любима книга, за да се отпусне от напрежението, той отново вдига телефона. По-спокоен е, когато се чуе с дежурния, когато обсъдят къде е настанен новият болен и си поговорят. С право телефонът му е най-мразената от цялото семейството вещ. Защото той краде от времето за разговори, прекъсва най-интимните моменти, намесва се не само във времето, но и в живота на семейството. А то е голямо. Дъщеря му Руслана е на 22 г и вече е журналистка, Стефан е на 18, малката Никол – само на 5.

 

„Жена ми много мрази този телефон. Защото не може да си кажем две думи.  И действително е права. Започне да ми разказва нещо и телефонът звънне. Разговорът ни приключва, преди да е започнал”, смее се докторът. И е открил начин да компенсира. Когато са на път, колата им осигурява лично време и „защитено” пространство. Там обсъждат всичко, за което вкъщи  времето обикновено не стига. Телефонът, таблетът  и кинделът са непрекъснато с него. Електронната екипировка дава свобода на професора да чете навсякъде – в кабинета, транспорта, навсякъде, където има десет свободни минути. С клавиатурата на телефона започва и работният му ден. Сутрин го отваря, заради  пощата си, а след това чете новините от лайн. Преглежда по-големите информационни сайтове, а след това и пресата, за да се информира.   

 

„За рождения ден колегите ми подариха електронен четец, за да чета художествена литература. По време на почивката за 5 дни  успях да прочета  5 романа. Чета бързо и много. Това вероятно е професионална деформация – постоянно нещо трябва да ми влиза в главата. Преди да се яви електронният вариант на книгите, може би 10 години  не бях чел, защото книгата трябва да ми е под ръка, да е непрекъснато с мен, а не да е вкъщи”.

 

От целия му род само той е лекар. Повечето са музиканти, певци, спортисти . А най-известна 
е леля му - Янка Рупкина. Майка му също пее много хубаво. Като малък и той свири на акордеон. Любовта към музиката е в душата му, но сега повече слуша и рядко хваща инструмента. Заменя го трайно с анестезиологичния набор. Избира специалността си от раз. Казва, че вероятно съдбата е имала пръст, но ако днес изборът се повтори, не би се поколебал – отново ще избере анестезилогията.   

 

„Хирурзите обичат да казват, че всеки анестезиолог е неуспял хирург. Може и да са прави, защото много анестезиолози са минали точно по този път. Аз лично си харесах специалността и не съм имал колебания. В началото човек има бегла представа. Харесваш 2-3 неща, в тази професия, те вероятно  са 1003 , ама ти не ги знаеш. Сега обаче, като се връщам назад, пак бих избрал тази специалност. Защото тя изисква мислене, подготовка, иска сръчност и умения. А това, което най  ме привлича, е че всичко, което трябва да покажеш като знание и умение, е за засечено време.

 

Всеки ден си пред един изпит, всеки ден трябва да решаваш едно уравнение – защото всеки случаи е различен. Всеки човек е различен, няма общ подход. На момента решаваш кое е най-добро в конкретната ситуация и го правиш. Няма скука , но е инфарктно и си плащаме. Моят бивш шеф, на чието място започнах, умря от масивен инфаркт. Поех работата му и станах временно  изпълняващ длъжността началник  през 2004 г.”,спомня си той. И оттогава 24 часа е на разположение на колегите и на болните, за да се раздава. Така разбира своята мисия.