Най-успешната Бродуейска комедия за недоразуменията между половете ще се играе на 14-ти ноември в камерната зала на Театъра

Димитър Бакалов е роден и израснал в София (с няколкогодишно прекъсване, по време на което е живял във Виена, Австрия). Следвайки семейната традиция, записва да учи за инженер във ВМЕИ – Варна, където в студентското театрално студио “Импулс” среща Стоян Алексиев – режисьор на настоящия спектакъл, по онова време актьор във Варненския театър. Неизлечимо заразeн с театралния бацил и след 4 годишно следване Димитър напуска инженерното поприще, защото бива приет във ВИТИЗ, специалност актьорско майсторство, в класа на проф. Гриша Островски.

След завършването си играе в Плевенския и Пазарджишкия театър, а по-късно в различни частни проекти в София. Участва в спектакли като “Голготата на разбойника Варава” от Стефан Гечев, проекта “Еуралия” в Стокхолм под режисурата на Александър Морфов, “Трамвай желание” от Тенеси Уйлямс. В средата на 90-те основава собствена продуцентска компания, занимаваща се с производство на различни видео и аудио формати. Спецификата на тази работа изисква допълнителни умения и знания и Димитър завършва и кинорежисура. Но ако веднъж си вдъхнал театралния прах, той те държи завинаги и по едно щастливо стечение на обстоятелствата Theater Mogul – компанията, която държи интернационалните права на “В защита на пещерния човек” се спира на него за реализацията на спектакъла на българска сцена.

Когато не играе в “Пещерния човек”, може да го намерите като режисьор на снимачната площадка или зад микрофона при озвучаването на множество реклами, а в свободното време на ски – пистите или тенис корта.

Напоследък името му влезе в театралните афиши с моноспектакъла „В защита на пещерния човек”, режисьор Стоян Алексиев, актьор Димитър Бакалов, най-играния солов спектакъл на Бродуей.

Ето специалното интервю на Димитър Бакалов, дадено за нас.

Как се случи така, че този текст го реализираш ти и твоята продуцентска компания?

Д.Б: Както повечето значими неща в живота на човек – случайно. Но смятам, че това е една подготвяна с години случайност. Вижте, аз съм от поколението, което завърши актьорското си образование на ръба на голямата промяна. Имах големи мечти  за реализация в актьорското поприще, убити от икономическата ситуация. Някъде в началото на 90-те осъзнах, че е невъзможно да издържам себе си и семейството си чрез актьорския си труд. Разбира се, имам колеги, които с цената на много лишения продължиха да се занимават с това, имам и такива, които се отказаха от това завинаги. Аз престанах да се занимавам активно с театър, с мисълта, че това е временно. Какво ли не съм работил, за да се издържам. Превеждах симултанно от немски и английски в Дома на киното и кино Одеон, продавах автомобили, бях застрахоателен агент, поддържах компютърната техника на няколко фирми…През цялото това време макар и не така активно се опитвах да не се сбогувам с театъра. Участвах в няколко постановки на театър “Диалог”, в една пиеса на Стефан Гечев – “Голготата на разбойника Варава” с режисьор отново Стоян Алексиев, след това, когато Стокхолм беше културна столица на Европа, Сашо Морфов покани 5-6 колеги, сред които Мария Каварджикова, Рени Врангова, Ники Урумов, Стоян Алексиев и мен да участваме. Беше славен един месец – имахме представления всяка вечер. После заедно с изгряващия тогава Асен Блатечки си партнирахме в “Трамвай Желание” на Тенеси Уйлямс. Но, както казах, това беше спорадично. Трябваше да се плащат сметки и затова се налагаше да намеря постоянен доход. Някъде към края на 90-те бях поканен за режисьор в едно телевизионно предаване и се оказа, че се справям добре с това. Започнах да правя телевизионни предавания, които и режисирах и продуцирах, в няколко телевизии. Имах съдружник, на когото много вярвах, и с когото постигнахме много неща. Инвестирахме в постпродукционна техника и по стечение на обстоятелствата започнахме да се занимаваме с кратки форми – главно реклами. В последствие, поради факта, че нямаше как да се преборя с егото на партньора си, се наложи да се разделим. Чувам и чета той да говори какви ли не глупости по мой адрес, но не си ги слагам на сърце. Очевидно е, че той има проблем с мен, защото след раздялата ни, колкото и да не му се вярваше, аз успявах. Не съм убеден, че може да се каже същото за него. Както и да е.

Тъй като си изкарвах хляба главно от телевизионна и кино продукция, логично беше завърша и кинорежисура. Театърът за съжаление остана на заден план.

И тогава, един ден, както си шофирах, ми се обади едно момиче от една рекламна агенция, с която работихме. Знаейки за връзката ми с театъра ме попита дали имам интерес да продуцирам едно много нашумяло представление. Помолих я да ми даде подробности и се оказа, че тъй като тя е омъжена за исландец, а правата на представлението се държат за цял свят от исландска компания, някак си чрез посредничеството на Асдис Ран – манекенката, този текст е стигнал до нея и тя ми го предлага. Даде ми ДВД на английския спектакъл и след като го изгледах, ченето ми падна. Бях сигурен, че този спектакъл е обречен на успех.

И така ти се зае с това?

Д.Б: Да, но поставих условие аз да го играя, защото знаех, че тази роля е писана за мен. Тя отговори, че за това трябва да се договоря с исландските продуценти. Свързах се с тях, проведохме интензивна кореспонденция, те дойдоха тук и сключихме договор, с който получих правата за територията на България. Един любопитен факт: Преди мен е имало един опит това представление да се реализира в “Модерен театър” с участието на Филип Аврамов и финландски режисьор. Доколкото разбрах са стигнали доста напред в репетициите, но по неизвестни за мен причини не е доведено до финал.

И го реализира?

Д.Б: И започна трудната част. Защото, независимо, че това представление е с доказан успех по цял свят, никой от софийските театри не пожела да бъде поставено на негова сцена.

Е как е възможно?

Д.Б: Много просто – системата е така направена, че да убие частната инициатива в театъра.

Защо? Не разбирам.

Д.Б: Ще ти го обясня просто. Аз се срещнах с почти всички директори на софийски театри. С малки изключения получавах един и същи отговор: Ние нямаме интерес от това. Аз питам: как да нямате, аз ще плащам наем за залата. Да, отговарят те, но ти си външна продукция, и ние от теб ще получим само наем Х. А ако играем наша продукция, с наши билети, ще имаме приход Y, който е с около 3 до 4 пъти по-висок от твоя наем, а освен това държавата ще ни дотира с още Z пари за всеки продаден билет. Тоест на всеки мой лев, който бих платил като наем, сумарно от продадени билети + държавна дотация те ще имат 6 до 7 пъти по-голям приход. И всеки директор на театър, с когото говорих казваше – това е страхотно, но нямаме сметка да го реализираме тук.

Това звучи много нечестно. И ти стигна до НДК?

Д.Б: Първоначално имаше вариант да го направим в Пернишкия театър – моят колега Иво Горчев беше така добър да се съгласи на това, но в последствие по чисто икономически причини се оказа, че това не е възможно. И тогава се свързах с НДК и те прегърнаха идеята. Нещо повече, заради това представление те ремонтираха зала 2 и тя отново оживя за театъра. Жалко, че за есенния сезон отново я отдадоха като телевизионно студио. Но и в зала 11 представлението се чувства като у дома си. Горд съм да заявя, че последното представление беше разпродадено, дори бяха дублирани известна част от местата. Извинявам се за неудобството на тези зрители и се надявам, че въпреки това са се забавлявали.

Разкажи ни повече за самото представление.

Д.Б: Написано е от Роб Бекер – комедиант. Нали знаеш, от онези, които в Щатите, в барове забавляват посетителите със смешки. Той самият разказва как с това се е изхранвал, като разказвал забавни случки и свирел на китара. Тъкмо се бил оженил за приятелката си Ерин и всички недоразумения, които му се случвали с нея, той ги коментирал с посетителите. Всички много се забавлявали, дори му казали: “Абе защо не махнеш тази китара”. Той чак се обидил: “Защо, лошо ли свиря?”. “Не”, отговорили му, “но другото е много по-смешно”. И така той седнал и записвал всичко и в рамките на 3 години след като направил неформално изследване в областта на антропологията, праисторическата епоха, психологията, социологията и митологията, написва текста на тази Stand-Up комедия. Започва да я играе в Сан Франциско, в един клуб, и много бързо става хит. После отива в Бостън, където му казват: “Ама тук е източното крайбрежие, това, което е хит на западното, не очаквайте да се хареса и тук.” Много бързо ги опровергава и се радва на страхотен успех. После отива в Чикаго, където получава подобно предупреждение – “тук е Чикаго, не ти е крайбрежието, не се и надявай.” Досещате се какво се е случило. И така през 1995 започва да играе спектакъла в Хелън Хайс тиътър на Бродуей и за 2 години изиграва 702 представления, с което и до ден днешен държи рекорда за най-дълго играно солово представление на Бродуей. Попуярността му е толкова голяма, че бившият кмет на Ню Йорк – Рудолф Джулиани обявява денят 18 юли за ден на Пещерния човек и кръщава 44-та улица в Западен Ню Йорк с името "Улица на Пещерния човек".

И след това се отказва?

Д.Б: Ами наема друг актьор да го продължи. Някъде около 2000 година продава правата за 35 години напред на Theater Mogul, компанията, която и днес е собственик на правата за цял свят. И тя го поставя първо в Исландия, после в Германия, после в цял свят. Всъщност към днешна дата се играе в повече от 40 държави на повече от 30 различни езика. Ето международния сайт на представлението: www.cavemanshow.com .

Ти каза, че си гледал английското представление на ДВД. Различно ли е?

Д.Б: Доста е близко. Но например немското представление е доста различно. През март бяхме в Щутгарт със Стоян Алексиев да гледаме тамошното представление. Там представлението е 2 часа и половина с антракт, с доста по-различно решение, но не по-малко смешно. Има доста повече етюди. И колегата Мартин Лудинг е много, ама много добър. Не мога да кажа дали представлението е по-добро. Просто е различно. Тяхното е повече шоу, естрада, по – площадно е, докато нашето наред със смеха, който носи е като че ли по-вълнуващо и трогващо. Което показва, че този текст наистина е универсален. 

Бяхме много впечатлени, защото там се играе от 10 години 2-3 пъти седмично и попаднахме в една зала, която те водят за малката зала на Театърхаус (театъра, в който се играе) – 450 места, в която нямаше къде да хвърлиш карфица – толкова беше пълна. А по-често се играе в голямата зала – от 750 места. И то в град, голям колкото Пловдив. Видяхме се с актьора след представлението и аз го попитах колко пъти го е играл. Той ме погледна и каза: “Не мога да ти кажа със сигурност, ама между 1600 и 1700 пъти.” И само си представете, че е един от дванайсетте актьора, които го играят в Германия. Дори в САЩ са само 8.

Значи това е сериозен бизнес?

Д.Б: Разбира се, това е откровено комерсиален спектакъл, което изобщо не намалява качествата му. Много далече е от театралната чалга. Сигурно знаете, че има и такива спектакли.

Къде можем да видим представлението?

Д.Б: В София – в зала 11 на НДК, във Варна във Фестивалния комплекс, в Стара Загора – в театъра, в Пловдивския театър. Най-точна информация ще има винаги на сайта на представлението: www.caveman.bg

Пожелавам успех на представлението. Дано и тук се играе поне 10 години.

Д.Б: Благодаря, както казах, то е обречено на успех.