Къде остана оня порив на единение, който направи възможно обединението на България през 1885 г.

Когато преди няколко дни супербурята Санди вилнееше по Източното крайбрежие на САЩ, звъннах по телефона на няколко стари приятели там, за да ги чуя живи ли са, здрави ли са...

Бъд Гууд, от малкото градче Гор във Вирджиния, веднага отговори: "Ние сме ок, слава богу, малко е хаос наоколо, но ще се оправим. Тъкмо излизах да наобиколя съседите, може да имат нужда от помощ..."

Ралф Райт от Пачог, Лонг Айлънд, вече беше тръгнал да организира доброволци чрез местната Презвитерианска църква. Беше щастлив, че е жив и че може да подаде ръка на другите, които бяха изгубили домовете си. Точно по това време губернаторът на Кюстендилска област, млад и любознателен човек, беше събрал ключовите си хора от администрацията, от предприятия, фирми и локални медии, да обсъдят готови ли са за предизвикателствата на наближаващата зима. Предвидливо той беше поканил един свой съсед от Пернишка област, да сподели с кюстендилци какво сме научили и какво не след земетресението на 22 май тази пролет.

Човекът от Перник каза много ценни неща. Но ни зашемети с едно откровение: "Първата сутрин, часове след трусовете, когато хората се бяха събрали на площада, цветът на лицата им беше бял. От уплаха. Равни в нещастието, те се прегръщаха, звъняха на съседи, близки и приятели, да се уверят, че и те са живи и здрави. Казах си: най-после всички сме единни!

Няколко дни по-късно, когато започнаха оценките на щетите и изчисленията на сумите за обезщетение, лицата на същите тези хора се оцветиха в червено, синьо, зелено... Като че ли не бяха моите съграждани."

Какво става с нас като народ? Какво става с нашата душевност, която изглежда тъй дълбоко закотвена в бита ни... Къде отиде оптимистичната теория за българите на Иван Хаджийски? Човекът от Перник беше много деликатен в анализа си, но всички разбраха, че завистта, а оттам и омразата, са оцветили хората с бели до вчера лица с цвета на политическите им симпатии. Че Андрешко вече не вкарва само бирника в калта и го оставя там, а безцеремонно набутва в блатото на завистта и съседите си, с които го дели една малка дъсчена ограда, израснала за една нощ в нова Берлинска стена. Приятели и роднини за няколко дни се превърнаха в Монтеки и Капулети и това се видя както в тъжното село Бисер, така и в Пернишко.

Новите къщи в Бисер, построени със стотинките на децата и левчетата на родителите им от цяла България, вместо да се превърнат в символ на надежда, че все още сме споени от човещина, се превърнаха в ябълката на раздора между "новодомците" и "другите". Нещастието да загубиш дома си от пороя се смени с плахата радост, че пак ще имаш покрив над главата си, след което се смени отново с огорчението от завистта и озлоблението. Като че ли хората бяха виновни, че именно техните къщи бяха пометени...
А в това време американците, бели и чернокожи, имигранти от Мексико и Хаити или бивши бежанци от Виетнам и Камбоджа, демократи и републиканци, изоставиха цветовите си различия и се обединиха срещу бурята. Докато ние тук мислехме за това как и защо съседът е получил 16 лева повече за кирпичената си къщичка, онези в Гор, Вирджиния, и Пачог в Лонг Айлънд вече изпомпваха вода от мазетата си и мислеха за бъдещето, не за вчерашния ден.

Губернаторът републиканец от Ню Джърси посрещна президента демократ и двамата бяха с една мисъл в главите си: не кой ще спечели изборите на 6 ноември, а как да изберат най-добрия изход от бедата. Два свята, както беше казал поетът...
На какво ли не съм се нагледал през последните 30 години, откакто ме завъртя съдбата из дебрите на хуманитарните дилеми. След земетресението в Армения по Коледа на 1988-а, съседите азербайджанци предложиха да дарят кръв за ранените. Намериха се двама-трима братя арменци да кажат, че не я искат, била мюсюлманска.

Някъде пак по това време, ноември 1994-а, когато бивша Югославия се печеше на жестокия огън на войната, един богат "донор" от арабска страна предложи на Международния червен кръст помощ от десетки милиони долари, при условие че те са придружени от два вагона свещени книги. По един Коран на всеки босненец... Отказаха им, защото не беше ясно дали от Светия престол няма да предложат и по една Библия към християнските дарения.

Имам дълъг списък с подобни трагикомични куриози. Но да се върнем у дома. Сигурно са допуснати много грешки в оценките на разрушенията, в обезщетяването, в раздаването на помощи. Сигурно много хора имат основание да се сърдят на мудността на институциите, на неясните критерии за социално подпомагане, на дългите процедури, когато зимният вятър вече свири край все още неремонтираните комини.

Но оправдание ли е това за вълната от завист, която вилнее над Бисерно-Пернишкия хоризонт? Не е ли по-добре да се учим усърдно от грешките си, докато си помагаме, вместо да гледаме в чинията на съседа, пита мъдрецът от Байлово, известен още като Елин Пелин? Или се е сбъднало предсказанието му, че ако някога у нас се роди гений, той ще бъде геният на... Знаем на какво.

"Когато през 80-те години на миналия век строяхме тези къщи, всички се втурвахме с лопатите към комшията, да му помогнем да отлее бетонната плоча. Днес никoй не си мръдва пръста за съседа...", каза с горчивина човекът от Перник.

Хората в Ню Йорк, след всичко, което им се случи, даже се готвеха пак да организират годишния маратон, едно от големите събития на града; пак да аплодират атлетите, особено тези в инвалидни колички, да им поднасят цветя, вода и усмивки. Готвим ли ние нещо подобно в Бисер и в Пернишко, което поне малко да обедини тези изстрадали хора? Или докато в Ню Йорк човешката вълна на солидарността отми калта и тинята, у нас бедата като че ли отмива и последните остатъци от съпричастност, благородство и състрадание между живеещите на една и съща улица?

Къде остана оня порив на единение, който направи възможни обединението на България през 1885-а и чутовните върхове на национална спойка през Балканската война, над чиято 100-годишнина се кръстим сега? Или Иван Хаджийски, заедно с Оптимистичната си теория, се черви от срам там, горе, докато някои от сънародниците му надничат през новите Берлински стени да видят дали съседът е по-зле от тях, както би казал шопът.

Преди повече от 150 години швейцарецът Анри Дюнан минава през бойното поле край италианското градче Солферино. 40 000 войници от три армии умират бавно от раните си. Няма кой да се погрижи за тях. Шокиран от гледката, той се връща в Женева и основава това, което днес се нарича Червен кръст. Веруюто му е SIAMO TUTTI FRATELLI. Всички сме братя.

През 1901 г. Анри Дюнан получава първата Нобелова награда за мир. Заради хуманитарната си дейност през последвалите години, създадената от него организация получава две Нобелови награди за мир. Човешкото благородство, солидарност и състрадание е поставено на златен пиедестал.

През 2012-а старият мъдрец от Байлово все още ни гледа отгоре и тъжно плаче.