Размиването на разликите между ляво и дясно оставя избирателя пред една алтернатива – да „поверва“ на политиците

Наскоро на един важен форум на още прясната партия на Меглена Кунева се чу любопитното твърдение, че нямало за какво да се занимават избирателите с предълги и обстоятелствени предизборни програми. Така де, и без това никой не ги четял, преди да отиде да гласува. Пък и партиите не ги спазвали. Особено ГЕРБ, БСП, ДПС и другите от "политическия картел". Към който, по подразбиране, Кунева не принадлежи. Както и т.нар. традиционна десница (СДС и ДСБ), ако се съди по елегантния начин, по който бившият еврокомисар ги пропуска в мятането на кал по политическите си съперници.

При всички случаи с изказването за безполезността на партийните програми мнозина биха се съгласили. Някои ще рипнат, че програмата е задължителна, защото така се прави и такива са правилата на демокрацията. И ще са прави. Други ще махнат с ръка: "Абе, не че има някакво значение, ама документ все пак трябва да има". И те ще са прави. Трети направо ще викнат, че никакви подобни бумаги не са нужни, защото са лъжа и измама. И това няма да е съвсем невярно. Но вероятно всички ще се обединят около едно - програмата не праща гласове в урната.

Но ако не са идеите в програмата, за да привлекат избирателя към една или друга бюлетина, тогава какво? Ами, например, цветът й. Да си спомним 90-те години, когато се наливаха основите на демокрацията.

Тогава беше достатъчно да избереш синьо, червено, оранжево или пембено. И всичко за политическата ти ориентация ставаше ясно. Едните искаха каквото е било преди 10 ноември, а другите пееха, че 45 години от това им стигало. Едните прегръщаха демокрацията, свободните избори и приватизацията. Другите пък си кютаха при Съветския съюз/Русия и вардеха "народното" богатство. Едните бяха сини, а другите - червени. Идея и емоция бяха едно.

След това дойде Симеон Сакскобургготски. И всичко се преобърна. Неговото НДСВ си имаше програма и центристка, либерална идеология. Имаше си и жълта бюлетина. Всичко това обаче комай никой не го забеляза. Всичко, което избирателят разбра от политическото послание на бъдещия премиер към нацията, беше, че "за 800 дни прочутото българско трудолюбие" ще го отведе до ново светло бъдеще. Обещанието идваше от бивш монарх с подобаваща осанка, който говореше тихо и рядко за разлика от шумните и досадни бърборковци дотогава на политическата сцена. После стана ясно какво се крие зад това мълчание, ама вече беше късно. По медиите се запромъкваха и лъстиви намеци за изгодите за България от връзките на "царя" с другите монарси в Европа и петролните тирании в Близкия изток. Като прибавим желанието на хората за радикална политическа промяна и магическите думи "Вервайте ми" и воала - мандатът беше опечен.

Оттогава насетне правилата се промениха. Голямата борба между идеологии беше приключила и пред политиците стоеше тежката задача да промотират сами себе си пред електората. Не случайно именно по това време политиката започва да се описва като пазар, на който всеки предлага стоката си, клиентът (избирателят) минава, гледа и избира. А както е на всеки пазар, и на политическия хората са по-склонни да избират лъскавото, готиното и интересното. И това не означава, че са глупави. Просто често в края на деня е по-лесно и приятно да почетеш клюки в някой жълт вестник, отколкото да размишляваш върху магическия реализъм на Хулио Кортасар.

И Бойко Борисов си беше излязъл тъкмо като от жълт вестник. Или може би жълтите вестници произлязоха от Бойко Борисов - не е ясно кое е първото. Той първи схвана, че в ерата на Сакскобургготски имиджът е всичко и максимално успя да се възползва от това. Нека всеки си помисли какво помни от неговата работа като главен секретар на МВР. Благодарение на почти денонощното медийно покритие върху Борисов безбройните убийства от този период заприличаха на нещо като немаловажен фон, на който се разиграват събитията от живота на главния герой. А той беше повече от впечатляващ - с шапка и черен кожен шлифер, които го правеха да изглежда като нещо средно между Хъмфри Богарт и Батман, обикаляше умислен и решителен от едно местопрестъпление на друго - самото въплъщение на самотния борец срещу престъпността. Тогава изникна и прословутата реплика: "Той иска да направи нещо, но те му пречат". Какво е искал да направи и кой толкова му е пречел, не стана ясно. Поне докато беше главсек на МВР. Като стана премиер, му пречеха всички, които бяха управлявали преди него. И това се оказа хубав трик. Вече почти 4 години, откакто го използва и още не се е изхабил. Поне така изглежда отстрани, въпреки че самият централен герой на актуалната политика оня ден чистосърдечно каза, че свалял шапка на пиарите на Станишев, когото иначе не смята за сериозен съперник.

Горе-долу по същото време на политическата сцена се яви Волен Сидеров.Той също бързо схвана важността на образа, думите и жестовете. Черното кожено облекло, фюрерският маниер и огнената националистическа реторика на ранния Сидеров възпламеняваха тълпите по митингите на "Атака". Никой не даде думата на имиджмейкърите след катастрофалното поражение на партията на изборите през октомври 2011 г., но със сигурност част от загубения вот се дължеше на онзи нов Сидеров, който се усмихваше благо и нетипично за него от изборните плакати.

Тези примери показват, че политтехнолозите в България вече бързо научават уроците на политическия маркетинг. Няма причина да не смятаме, че бързо ще усвоим чуждия опит. И без това родните политици свободно взимат леви идеи за десните си партии или обратното. Политолози и социолози пък непрестанно ни убеждават, че вече между ляво, център и дясно нямало разлика. Като така оставят неориентирания избирател пред единствената алтернатива - да "поверва" на продавача на политическата сергия. Нищо, че онзи непрестанно го удря в кантара. Затова може би е време да започнем отново да гледаме в тежестите. Защото те единствено ни показват, че от другата страна на кантара все пак има нещо, а не просто въздух.