За болезнения преход от Райна Княгиня до Златка

Днес е 10 ноември и се навършват 23 години от смяната на политическата система у нас.
"Вятърът на промяната" отвя България на един нов път на развитие.
Няма как да помня тези събития по простата причина, че тогава съм била в пелени. Аз съм почти набор на прехода, но с него вече пораснахме. Вече съм част от родната младеж, колкото и просмукано с червено да е словосъчетанието. Аз съм от хората, които наричат "бъдещето на България".

Преди много се ядосвах, когато чуех някой да казва, че от младите нищо не става. Натъжаваше ме фактът, че всички сме слагани под общ знаменател и върху челата ни е лепнато тежкото клеймо "негодни". Авторите на тези обвинителни констатации обикновено са хора в есента на своя живот, които тъгуват по безвъзвратно отминалата младост, обладани от носталгия по комунизма.
Но моралът в българското общество не отсъства от 23 години. Отсъства от 68. Почти половинвековният комунистически режим стъпка със злоба нравствените ценности на българина. Гордият национален дух, устоял няколко века чуждо иго, бе покосен само за 45 години, а българинът бе превърнат в страхлив и покорен човек. Какво друго да възпита у поколенията след себе си?

Оглеждам се наоколо и с огромна тъга виждам какво представляват младите. Глупави, нагли и зли хора с празен поглед. Без идеали и ценности.
Не говоря за всички, разбира се. Изключения има.

Но става дума за тези, с които се сблъскваме най-често. Тези, чиито маймунски крясъци и беден речник слушаме, докато пътуваме в трамвая. Тези, които срещаме на тумби по улиците, готови да се сбият с някого за удоволствие. Същите, за които е гордост количеството погълнат алкохол. Тези, които се хвалят с бройката сексуални завоевания. Хората, за които книгата е "тера инкогнита", а идеалите са остаряло понятие, погребано от чалга, кич и простотия.

Понякога се вглеждам във вехтите снимки на младите от 19 век. Ликовете на Христо Ботев, Хаджи Димитър, Панайот Волов. Възхищавам се на одухотворените им и будни лица. Още голобради, някои от тези хора са повеждали чети, борили са се за постигане на най-висшия човешки идеал - свободата. В наши дни голобради момчета са съдени за убийства, побои, склоняване към проституция.

През ден чуваме за жестоки инциденти в Студентски град. Временно се отключват дискусии, обществото търси виновници, сочат се с пръст чалготеките като място за разврат и поквара и се търсят начини да бъдат премахнати. Проблемът не е в заведенията, нито в музиката. Можеш да извадиш чалгата от Студентски, но не и да извадиш чалгата от младежите. Тя се е просмукала до мозъка на костите им и болезнено разрушава всичко.

Тъжна изглежда картината на българското бъдеще. Повечето знаещи и можещи млади хора бягат навън. На другите, които са избрали да останат тук, се налага да живеят в една пошла действителност, в която властват златки и въпиеща простотия.
Какво ни остава? Да се надяваме. Да се надяваме, че българинът отново ще има своя светъл идеал.