Първият закон на икономиката гласи, че няма безплатен обяд

Максимата "Ако сега ти се струва скъпо, изчакай да стане безплатно", е смешна заради злощастната истина, която съдържа. Всеки е наясно, че е невъзможно да има придобивки, без да се правят разходи, макар че политиците постоянно се опитват да убедят избирателите в обратното. Да перифразираме икономиста Томас Сауел - първият закон на икономиката е, че няма такова нещо като безплатен обяд, а първият закон на политиката е да се пренебрегва първият закон на икономиката.

Всъщност политиците убеждават единствено наивниците, че правителството може да осигури безплатни придобивки, но пък политическият процес създава наивност в големи количества. В замяна тя позволява на политиците да привеждат в действие политики, които карат потребителите да се държат така, сякаш наистина вярват, че правителството е понижило стойността (понякога до нула) на стоките. Макар че същите тези потребители са наясно, че това не е така. Както се казва в една шега - колкото повече намалява "почти" цената на стоката, толкова повече се увеличава реалната й стойност. 

Най-очевидният начин, по който правителството може да накара хората да се държат така, сякаш реалната стойност на стоката е намалена, е като снижи цената. Най-прекият път това да се случи е, като се наложи таван на цените, който е под пазарната им стойност. Когато цената на стоката се намали със закон, производителите също намаляват количествата, така че потребителите не могат да купуват повече въпреки желанието си да го сторят. Освен това на потребителите бързо им става ясно, че цената на стоката не се е понижила, а се е увеличила, когато отчетат, че се налага да се редят на опашка, получават по-лошо обслужване и качеството се влошава.

Един по-траен начин за политиците да създадат впечатление, че са снижили цената на стоката, е да субсидират доставките й. Това може да се осъществи, като се прехвърли сумата, покриваща разходите на доставчиците за всяка единица стока, върху всички потребители. Например, общата цена на годишното образование в държавни училища до 12-и клас е субсидирана и родителите могат да изпратят всичките си деца в държавно училище. Разбира се, има ограничение в кое училище могат да ги запишат, а и нямат голям контрол върху това кой точно ги обучава. По подобен начин държавата субсидира здравеопазването - независимо дали то се предоставя от "Медикейд", "Медикеър" или чрез данъчни облекчения. Тук отново се налагат, макар и сравнително малко, ограничения на количеството медицински услуги, които хората получават.

Ако се замислят, повечето хора ще признаят, че която и да е пазарна цена, която плащат пряко за държавно образование или здравеопазване, е далеч по-ниска от общата сума, която всъщност се дава за тези услуги. Те обаче рядко знаят колко точно плащат над пряката цена, а дори и да знаят, това няма да повлияе особено върху избора им колко точно субсидирани услуги желаят. Това обяснява защо субсидираните стоки постоянно увеличават цената си.

Когато политиците субсидират доставката на стока, те намаляват маргиналната цена за потребителя, като увеличават сумата, която потребителят плаща като данък, за да финансира тази субсидия. Маргиналната цена - допълнителната сума, плащана, когато се купува единица стока - е единственото, на което потребителите обръщат внимание. Общата субсидирана цена под формата на по-високи данъци и/или застрахователни премии също се увеличава, когато потребителят купи друга единица стока, но това увеличение се разпределя върху всички потребители, които често са милиони. С други думи, субсидията създава ситуация, в която потребителят може да се облагодетелства, като прехвърли голяма част от разходите по нейната консумация към останалата част от населението - колкото по-голяма е субсидията, толкова по-висок е външният разход. Резултатът е свръхпотребление на субсидирани стоки, тъй като всеки потребител увеличава консумацията им отвъд предела, при който маргиналната стойност става по-малка от маргиналния разход за производството на стоката.

Има хора, които смятат, че субсидирането на определени стоки е оправдано, тъй като производството и/или консумацията им създават външни ползи и ще се използват по-малки количества от тях, ако не се субсидират. Държавната субсидия може да увеличи потреблението на определена стока точно толкова, колкото може да компенсира по-ниското потребление заради външната полза, която иначе би съществувала. Реалистичен поглед върху възможностите на политическата власт и стимулите дава основание за сериозни съмнения, че подобен вид стоки могат точно да бъдат определени или да се избере правилният начин за субсидирането им. Например, има частни фирми, които генерират както външни разходи (за замърсяването на околната среда), така и външни ползи, когато произвеждат определена стока. Лесно е да се моделира ситуация, при която, за да се постигне ефективност, е необходимо продукцията на фирмата да бъде субсидирана, въпреки че това производство замърсява околната среда. Всяка държавна институция може да прецени кога е изправена пред подобна ситуация. Сигурно може да определи и какви субсидии ще са ефективни. Дори и да разполагат с подобна информация обаче, институциите в голяма степен я пренебрегват, докато политиците не решат кои стоки да бъдат субсидирани и с колко. И това рядко е свързано с икономическа ефективност. 

Няма никакво значение защо правителството субсидира определена стока - дали за да подобри икономическата ефективност, или - по-вероятно,- за да се задоволят клиентите с обяснението, че са намалели разходите за производството на даден продукт, а разходите винаги се увеличават. Въпреки че непосредственият ефект е намаляване на цената на единица стока в резултат на субсидията, то действителните разходи за нея (цената плюс субсидията) остават същите. А по-ниската цена бързо ще доведе до увеличаване на търсенeто. В резултат на това цената, а и разходите за единица стока ще се увеличат поради поне три причини.

Първо, потребителите са слабо мотивирани да пазаруват внимателно, тъй като цената, или преките разходи, често са малък процент от общата стойност. В някои случаи, както при държавните училища (където няма цена), обикновено потребителите нямат възможност да сравняват различни алтернативи, но пък са избрали точно определен доставчик (училище). Дори когато потребителите могат да избират доставчиците, те са слабо мотивирани да питат за разходите за дадена стока: такъв е случаят с медицинските грижи - преките разходи за тях са едва 13% от общите разходи в САЩ. Тъй като потребителите обръщат малко внимание на разходите за стоките, които консумират, доставчиците са слабо мотивирани да се конкурират на база цена и имат по-голяма свобода да насочват потребителите към по-скъпи продукти, които създават малка или никаква стойност.

Второ, колкото по-малко потребителите плащат директно за определена стока, толкова по-малко контрол имат върху качеството или удобството, които се очаква да получат от нея. Резултатът е, че качеството на субсидираните стоки намалява, съотнесено към увеличените разходи за тях. Всъщност държавните училища са добър пример за спада в качеството на образованието, особено в центъра на градовете, където родителите по-рядко могат да си позволят частни училища, докато разходите значително се увеличават. В много отношения качеството на медицинските грижи в САЩ се е подобрило - по-добър е достъпът до лекарства и увеличени са възможностите за достъп до съвременната медицинска апаратура, но за сметка на това са скочили разходите. Допълнителните разходи не водят до увеличаване на продължителността на живота, която се равнява на тази в държави с по-ниски разходи за здравеопазване на глава от населението. Трябва да се отбележи също, че в страните, където медицинските грижи се предоставят от държавата, се вият дълги опашки, докато в САЩ не е така.

Това, което можем да кажем със сигурност, е, че контролът, който хората имат върху получаваните от тях медицински грижи, прилича на контрола, който домашните любимци имат върху оказваната им медицинска помощ. И в двата случая тези, които получават помощта, не плащат директно за нея. Лекарите приемат за свои клиенти тези, които директно плащат 
за оказаната им помощ, и задоволяват преди всичко техните желания (и указания). Може и да имаме лека преднина пред домашните любимци в това отношение, тъй като все пак плащаме директно поне за част от медицинските грижи. Когато става въпрос за намаляването на контрола по отношение на решенията, свързани със здравните грижи, трябва да се запитаме: бюрократите ли са тези, които плащат най-много за нашето медицинско обслужване и те ли са загрижените за доброто ни състояние, така както ние сме загрижени за домашните любимци?

Третата причина, заради която субсидираните стоки увеличават цената си, е обременителната бюрокрация, неизменно съпътстваща производството и потреблението им. Обичайно е хората да се оплакват от формулярите, които трябва да бъдат попълнени, и от документите, които трябва да се пазят от учители и учениците им, от лекари и пациентите им. Налице е също така съпътстващ разход заради множеството чиновници, необходими да формулират, прилагат и поддържат документацията за всички правила и наредби, повечето от които нямат очевидна връзка с извършването на по-добра работа, обучение или лечение. Но тези жалби и обещанията на политиците да се намали бюрокрацията нямат резултат. Едно от недооценените предимствата на пазарната размяна е, че, когато потребителите плащат със собствените си пари и доставчиците трябва да се конкурират за тези пари, произвеждайки стойност, хората са мотивирани да вземат решения, които са от полза за другите. Тази пазарна отговорност се разрушава, когато доставчикът плаща на трети страни по-голямата част от разходите за стоката, която трябва да е достъпна за потребителите. Бюрокрацията е слаб заместител на пазарната отчетност, което е видно от факта, че тя не възпрепятства увеличаването на разходите на субсидирани стоки. Но ако пазарите не могат да функционират, алтернативата на бюрокрацията е почти пълно отсъствие на подотчетност. Единственият начин да се намали бюрокрацията е да се премахнат дотациите, да се възстанови ефективна отчетност, която само пазарът може да наложи.

Въпреки че по-голямата част от разходите за субсидираната стока се плаща косвено, цената обикновено се увеличава до равнище, при което вече е налице осезаема и негативна обществена реакция. Когато това се случи, политическият отговор почти винаги е увеличаване на субсидията вместо нейното намаляване или премахване. Това е съпътствано от политически опити да се убеди мнозинството, че относително малкото богати данъкоплатци ще платят дотацията благодарение на усилията, които ги карат да "платят своя справедлив дял". Реалността обаче показва, че в крайна сметка всички плащат повече по един или друг начин. Общият размер на разходите продължава да нараства, доколкото бюрокрацията и неудобствата налагат това на потребителите и доставчиците чрез правителството, което впоследствие осигурява повече работни места за чиновниците. 

Когато ефектът от увеличаващите се разходи на все по-големите субсидии надхвърля способността на политиците да убедят избирателите, че цената се плаща предимно от други, тогава се предприемат политически усилия да се намалят разходите. Но обикновено тези усилия включват по-бюрократичен контрол, който налага още повече ограничения върху предлаганите видове стоки и услуги, върху това кой има право да получи съответния тип стока или услуга, както и върху размера на компенсациите, получени от доставчиците.

Точно такъв е случаят със здравеопазването. Откакто правителството започна да осигурява значителни субсидии за здравните грижи, под реформа се разбира увеличаване на размера и обхвата на субсидиите, както и законодателни подробности и дреболии, наложени върху решенията в здравеопазването. Интересно е да се отбележи, че доходите на лекарите значително се увеличиха паралелно с големия прираст на медицински субсидии от началото на 1965 г. чрез програмите Medicaid и Medicare. И не е изненадващо, че те не са ентусиазирани от здравния закон от 2010 г., който заплашва да намали доходите им. Но най-големият губещ от увеличаване на държавния контрол върху здравеопазването отново са потребителите. Без пазарни цени, които се определят от свободния обмен и не са деформирани от държавните субсидии, стоките и услугите ще трябва да бъдат ограничени от държавните органи. И ще се вземат решения, които ще накарат хората да недоволстват. 

Опитът в управлението на образованието е различен от здравеопазването поради факта, че то отдавна се финансира изцяло с държавните субсидии. Следователно, увеличаването на разходите в държавното образование не може да бъде прикрито с увеличаването на субсидиите. Също така изборът на училище е много по-ограничен от избора на лекари и болници. Може би затова предоставянето на по-голям избор на потребителите бе препоръчано като най-добър начин да се намалят разходите в образованието и да се подобри качеството му. Приватизираните училища ще бъдат най-добрият начин да се постигне това подобрение, защото хората ще плащат пълната цена на обучението със собствените си пари. 

Вторият най-добър подход е да се дадат на родителите на деца от училищна възраст образователни ваучери, с които да се плащат таксите за обучение във всяко училище, което родителите са избрали - частно или държавно. Но дори и този втори подход среща успешната съпротива на проправителственото образователно лоби, което засега успява да убеди обществеността, че конкуренцията намалява качеството на образованието . За щастие все повече хора започват да възприемат това лоби като най-голямата пречка за истинска реформа в образованието. 

Повечето хора биха искали да имат придобивки, субсидирани от правителството. Тръгне ли се обаче по този път, ще бъде трудно да се удържи разпространението на субсидиите върху множеството неща, които всеки иска да купи. Резултатът е, че ние се оказваме в положението, описано от икономиста от XIX век Фредерик Бастиа, който казва: "Държавата е ужасно фалшиво лице, чрез което всеки иска да живее за сметка на всички останали". Подобен опит да се намалят разходите за всички е очевидно гарантиран начин да се увеличи цената на всичко. Ако мислите, че сега е скъпо, просто изчакайте... Със сигурност политиците няма да спрат да погазват първия закон на икономиката.
-------
*Дуайт Лий е преподавател по глобални пазари и свобода в бизнес училището "Кокс" при Южния методистки университет.

Дж. Ар Кларк завежда катедра по свободно предприемачество в Университета на щата Тенеси