До какво, освен до катастрофа може да доведе антиполитическото наддаване?

Който е смятал българите за генетично обречени на покорство, вероятно тази година почва да ревизира мнението си. След протеста на Орлов мост срещу поредната приватизация на природата дойде редът на Анонимните в тяхната българска версия със значително за страната участие.

Начинът, по който протече протестът в понеделник, агресията, сблъсъците с полицията – всичко това подсказва, че вървим по пътя, по който вече тръгнаха в Испания, Щатите, Гърция, Арабския свят и къде ли не още. Просто както знаем от опит, у нас усещането за
права и справедливост обикновено е импортен продукт - идва отвън, подсилено от комплекса, че не сме като другите “нормални” държави, и трябва бързо да наваксаме било социализъм, било преход, било надигането срещу неолибералния ред.

Благодарение на новите дигитални комуникации моделите на протест циркулират със скоростта на светлината и снабдяват със символични ресурси – девизи, сценография, идеи, решителност – недоволните в най-затънтената точка на планетата.
Забележителното е, че в новата вълна на недоволство вече няма конкретна тема като спасяването на някоя дюна или смъртта на някой студент. Анонимните искат ни повече, ни по-малко от това да се смени Системата, която у нас се определя като “45 + 23-годишното статукво” като политическа въртележка, където “99% духаме супата”. С една дума, “рестарт”, политическата класа да си ходи, а държавата да се управлява неполитически, някак директно от гражданите, овластени от новите технологии.

Подобни девизи циркулират глобално от няколко години насам, 99-те процента окупираха Уолстрийт, политическата класа измитат в Италия, директната е-демокрация експериментират в Северна Европа. Най-интересният лозунг видях вдигнат на Трафалгар скуеър в Лондон, където някой от 200-те протестиращи призоваваше: “Спрете да създавате въображаеми дългове!”

Ако разнищите това изречение, ще стигнете до сърцевината на недоволството. В света навлиза ново поколение, натоварено с чудовищните дългове, натрупани преди него от негово име, които рискуват да го заробят до края на живота му (както в традиционна Индия, където внуците продължават да изплащат дълговете на дядовците си).

От една страна, става дума за стигналата до абсурд задлъжнялост на страни като Гърция или Испания, от друга, за неимоверно нарасналите социални разлики в места като САЩ или България, където новодошлият в живота млад човек завинаги е
обречен да слугува на ултрабогатите.

Недоволството вече не изхожда от идеала за някакво социалистическо равенство; подкопани са и либералните ценности на западния свят – защото какво справедливо състезание може да има там, където единият влиза в играта с няколко милиарда на баща си, а другият с двете си ръце?

Разрушителната мощ на новите дигитални мобилизации е очевидна, а излизането на традиционен протест е само върхът на айсберга.

Тече истинска партизанска война!

Нека припомня шопинг-бунтовете в Лондон, където разбиваха магазини и се снабдяваха с айфони; в Испания пък профсъюзни лидери организираха нахлуване в супермаркетите и снабдяване с храна на възмутените. В акцията от 5 ноември Анонимните организираха редица хакерски атаки, сред които открадването и пускането в свободно обращение на 28 хиляди пароли за системата на електронно заплащане “Пейпал” (тази корпорация се превърна във враг с това, че реши да сътрудничи на властите в битката срещу Асандж). Спомнете си течовете на поверителна информация, организирани от “Уикилийкс”, представете си бомбите, с които се самовзривяват ислямистите като елемент на това нарастващо недоволство, саморазправата с циганския барон в Катуница у нас...

Подкопаването на Системата започва да придобива застрашителни размери, а опитите да се прелегитимира политическият ред са крайно плахи. Обама не стигна доникъде с регулацията на банките, Оланд опитва да създаде национален консенсус, като рязко вдигна данъците на богатите, в Гърция разсрочват падежите на дълга... Да добавим и предизборните опити на ГЕРБ да изобрази социална чувствителност, като вдига пенсиите.

Недоволството обаче не стихва. Впрочем то съдържа един порочен кръг, който гражданите не осъзнават. Кой може да противостои на корпорациите, кой може да възстанови някакъв социален баланс, като накара свръхбогатите отново да работят в полза на обществото? До днес това беше политическата власт, която в демократичния свят изразява волята на гражданите. Само че анонимното недоволство се насочва първо и най-вече към същите тези политици, като по този начин връзва ръцете им. Проблемът се задълбочава, нищо не може да се направи, джунглата на дерегулираната неолиберална икономика продължава да ражда “въображаеми дългове”. Оттук недоволството се задълбочава още повече... До какво, освен до катастрофа може да доведе антиполитическото наддаване? Читателите вероятно помнят катастрофата, през която премина “демонтажа” на една друга система, комунистическата, където едни политици упорито отказваха да реформират, а други отказваха да се организират и да поискат властта.

Заслужава си да анализираме и емблемите, с които си служат Анонимните. Какво значи анонимен гражданин? Това е човекът в тъмната стаичка, който гласува, това е онзи, когото социолозите анкетират, онзи, който пуска пламенни псувни във форумите.

Вярата на това, че анонимният човек има роля, е вяра в силата на общественото мнение. Ако много хора изразим някакви позиции, те ще променят нещата. Това, което анонимните граждани забравят, е, че общественото мнение представлява натиск върху политиците, но че в последна сметка именно те решават. Общественото мнение не е управленско решение, то насочва, подкрепя определени решения. (Ако не ми вярвате, вземете фарса около референдума за ядрена централа: политиците го поискаха, за да подкрепят една или друга позиция, която искат да наложат.) Само че Анонимните не признават никакви политици, следователно каквито и решения да се вземат, ще бъдат все недоволни. В тази смисъл обезсмисля се самият принцип на обществено мнение: наместо да усилва позициите на онези политици, които ще извършат нещата, които искаме, то подкопава всяко възможно решение.

Доста съмнителен за мен е и централният символ на това движение, чиито конкретни акции иначе често харесвам. В най-добрия случай той е просто детинщина. Филмът за Гай Фокс, задал образа на движението, маските, девизите, завършва с взривяването не на друго, а на британския Парламент. Не на кралския дворец, не на Бастилията, не на замъка, а именно на Парламента, т.е. мястото, където се случва демокрацията в съвременния свят. Какво следва след ликвидирането на парламентаризма – хаос? Гражданска война? Ленинистка диктатура?

Българската версия на Анонимните е още по-любопитна. Из страниците във фейсбук, призивите, плакатите се прокрадва една непрекъсната националистическа нишка. Като се почне от стихотворенията на Ботев и знамето на Априлското въстание, преплетено визуално с маската на Гай Фокс, и се стигне до псувните по адрес на Джордж Сорос, турците и циганите. Скандираха като на футболен мач “Българи, юнаци”, призоваваха ни от екрана да се събудим с машинно генериран глас (Анонимните се представят като версия на българските будители).

Някои се оплакват, че движението е просмукано от съответните формации, които се готвят за избори, но май не е толкова просто. Явно гражданската енергия в тази страна не може да се събуди от универсални ценности като например справедливостта или равните шансове – трябва да се разпалят племенните страсти, да се нарочи чуждестранен враг (царят, Станишев, Доган...), да се преиграе отново това пусто Априлско въстание. Не е нужна много прозорливост, за да предскажем тежки борби вътре в “поколението на прехода”, с крайни полюси анархисти и неофашисти. Оттам пък липса на лидерство, липса на програма и в последна сметка – още няколко години комфорт за “Системата”. Символиката на Българското възраждане изглежда консенсусна, но зад нея се крият много различни визии за обществото. Ако младежите мислят, че ще ги решат, като нахлупят на Левски анонимен - лъжат се.

Който е смятал българите за генетично обречени на покорство, вероятно тази година почва да ревизира мнението си. След протеста на Орлов мост срещу поредната приватизация на природата дойде редът на Анонимните в тяхната българска версия със значително за страната участие.

Начинът, по който протече протестът в понеделник, агресията, сблъсъците с полицията – всичко това подсказва, че вървим по пътя, по който вече тръгнаха в Испания, Щатите, Гърция, Арабския свят и къде ли не още. Просто както знаем от опит, у нас усещането за
права и справедливост обикновено е импортен продукт - идва отвън, подсилено от комплекса, че не сме като другите “нормални” държави, и трябва бързо да наваксаме било социализъм, било преход, било надигането срещу неолибералния ред.

Благодарение на новите дигитални комуникации моделите на протест циркулират със скоростта на светлината и снабдяват със символични ресурси – девизи, сценография, идеи, решителност – недоволните в най-затънтената точка на планетата.
Забележителното е, че в новата вълна на недоволство вече няма конкретна тема като спасяването на някоя дюна или смъртта на някой студент. Анонимните искат ни повече, ни по-малко от това да се смени Системата, която у нас се определя като “45 + 23-годишното статукво” като политическа въртележка, където “99% духаме супата”. С една дума, “рестарт”, политическата класа да си ходи, а държавата да се управлява неполитически, някак директно от гражданите, овластени от новите технологии.

Подобни девизи циркулират глобално от няколко години насам, 99-те процента окупираха Уолстрийт, политическата класа измитат в Италия, директната е-демокрация експериментират в Северна Европа. Най-интересният лозунг видях вдигнат на Трафалгар скуеър в Лондон, където някой от 200-те протестиращи призоваваше: “Спрете да създавате въображаеми дългове!”

Ако разнищите това изречение, ще стигнете до сърцевината на недоволството. В света навлиза ново поколение, натоварено с чудовищните дългове, натрупани преди него от негово име, които рискуват да го заробят до края на живота му (както в традиционна Индия, където внуците продължават да изплащат дълговете на дядовците си).

От една страна, става дума за стигналата до абсурд задлъжнялост на страни като Гърция или Испания, от друга, за неимоверно нарасналите социални разлики в места като САЩ или България, където новодошлият в живота млад човек завинаги е
обречен да слугува на ултрабогатите.

Недоволството вече не изхожда от идеала за някакво социалистическо равенство; подкопани са и либералните ценности на западния свят – защото какво справедливо състезание може да има там, където единият влиза в играта с няколко милиарда на баща си, а другият с двете си ръце?

Разрушителната мощ на новите дигитални мобилизации е очевидна, а излизането на традиционен протест е само върхът на айсберга.

Тече истинска партизанска война!

Нека припомня шопинг-бунтовете в Лондон, където разбиваха магазини и се снабдяваха с айфони; в Испания пък профсъюзни лидери организираха нахлуване в супермаркетите и снабдяване с храна на възмутените. В акцията от 5 ноември Анонимните организираха редица хакерски атаки, сред които открадването и пускането в свободно обращение на 28 хиляди пароли за системата на електронно заплащане “Пейпал” (тази корпорация се превърна във враг с това, че реши да сътрудничи на властите в битката срещу Асандж). Спомнете си течовете на поверителна информация, организирани от “Уикилийкс”, представете си бомбите, с които се самовзривяват ислямистите като елемент на това нарастващо недоволство, саморазправата с циганския барон в Катуница у нас...

Подкопаването на Системата започва да придобива застрашителни размери, а опитите да се прелегитимира политическият ред са крайно плахи. Обама не стигна доникъде с регулацията на банките, Оланд опитва да създаде национален консенсус, като рязко вдигна данъците на богатите, в Гърция разсрочват падежите на дълга... Да добавим и предизборните опити на ГЕРБ да изобрази социална чувствителност, като вдига пенсиите.

Недоволството обаче не стихва. Впрочем то съдържа един порочен кръг, който гражданите не осъзнават. Кой може да противостои на корпорациите, кой може да възстанови някакъв социален баланс, като накара свръхбогатите отново да работят в полза на обществото? До днес това беше политическата власт, която в демократичния свят изразява волята на гражданите. Само че анонимното недоволство се насочва първо и най-вече към същите тези политици, като по този начин връзва ръцете им. Проблемът се задълбочава, нищо не може да се направи, джунглата на дерегулираната неолиберална икономика продължава да ражда “въображаеми дългове”. Оттук недоволството се задълбочава още повече... До какво, освен до катастрофа може да доведе антиполитическото наддаване? Читателите вероятно помнят катастрофата, през която премина “демонтажа” на една друга система, комунистическата, където едни политици упорито отказваха да реформират, а други отказваха да се организират и да поискат властта.

Заслужава си да анализираме и емблемите, с които си служат Анонимните. Какво значи анонимен гражданин? Това е човекът в тъмната стаичка, който гласува, това е онзи, когото социолозите анкетират, онзи, който пуска пламенни псувни във форумите.

Вярата на това, че анонимният човек има роля, е вяра в силата на общественото мнение. Ако много хора изразим някакви позиции, те ще променят нещата. Това, което анонимните граждани забравят, е, че общественото мнение представлява натиск върху политиците, но че в последна сметка именно те решават. Общественото мнение не е управленско решение, то насочва, подкрепя определени решения. (Ако не ми вярвате, вземете фарса около референдума за ядрена централа: политиците го поискаха, за да подкрепят една или друга позиция, която искат да наложат.) Само че Анонимните не признават никакви политици, следователно каквито и решения да се вземат, ще бъдат все недоволни. В тази смисъл обезсмисля се самият принцип на обществено мнение: наместо да усилва позициите на онези политици, които ще извършат нещата, които искаме, то подкопава всяко възможно решение.

Доста съмнителен за мен е и централният символ на това движение, чиито конкретни акции иначе често харесвам. В най-добрия случай той е просто детинщина. Филмът за Гай Фокс, задал образа на движението, маските, девизите, завършва с взривяването не на друго, а на британския Парламент. Не на кралския дворец, не на Бастилията, не на замъка, а именно на Парламента, т.е. мястото, където се случва демокрацията в съвременния свят. Какво следва след ликвидирането на парламентаризма – хаос? Гражданска война? Ленинистка диктатура?

Българската версия на Анонимните е още по-любопитна. Из страниците във фейсбук, призивите, плакатите се прокрадва една непрекъсната националистическа нишка. Като се почне от стихотворенията на Ботев и знамето на Априлското въстание, преплетено визуално с маската на Гай Фокс, и се стигне до псувните по адрес на Джордж Сорос, турците и циганите. Скандираха като на футболен мач “Българи, юнаци”, призоваваха ни от екрана да се събудим с машинно генериран глас (Анонимните се представят като версия на българските будители).

Някои се оплакват, че движението е просмукано от съответните формации, които се готвят за избори, но май не е толкова просто. Явно гражданската енергия в тази страна не може да се събуди от универсални ценности като например справедливостта или равните шансове – трябва да се разпалят племенните страсти, да се нарочи чуждестранен враг (царят, Станишев, Доган...), да се преиграе отново това пусто Априлско въстание. Не е нужна много прозорливост, за да предскажем тежки борби вътре в “поколението на прехода”, с крайни полюси анархисти и неофашисти. Оттам пък липса на лидерство, липса на програма и в последна сметка – още няколко години комфорт за “Системата”. Символиката на Българското възраждане изглежда консенсусна, но зад нея се крият много различни визии за обществото. Ако младежите мислят, че ще ги решат, като нахлупят на Левски анонимен - лъжат се.