Сеньор Смит обогати кулинарните учебници в резултат на една неприятност

Вратата отвори едър мъжага, с тънки мустачки, оредяваща коса, може би на около петдесет. Типичен кубинец. Въпреки името си. Вещите в хола не бяха от типичните за обикновените хавански апартаменти по него време, защото имаше цветен телевизор, нови мебели и голяма снимка, която веднага привлича погледа: жената е Жералдин Чаплин, мъжът с коженото яке - Карлос Саура, а между тях моят домакин. Високата му бяла шапка се извисяваше над всички. Върху престилката му блестяха ред ордени. Това е Кан, по време на кинофестивала, изпревари въпроса ми сеньор Смит. Покрай рекламите по телевизията за лангустата бях много известен. Едно момче с камера ме спря и попита: 
- Какво е за вас киното?
- За мен киното е Чарли Чаплин, отговорих. В този момент една жена се хвърли на врата ми и ме прегърна:
- Аз съм негова дъщеря.
След това си направихме тази снимка.
Когото попаднал в кухнята, Смит бил още невръстен юноша. Помни как отряд готвачи, с лъскави блюда в ръце, марширували от ресторант "Капри" до хотел "Национал", за да поздравят рожденика, големия поет Алехо Карпентиер. Или как, когато видял Хемингуей сред гостите в залата, от вълнение шапката му паднала в казана със супата.
Това, което преживял в Париж обаче, никога няма да забрави. Тогава бил главен готвач на кубинското посолство във френската столица. Предстоял много официален обяд. Не знаел кой е гостът, но все си мисли, че може и да е бил президентът на Франция.
В такъв случай, според протокола, разказваше сеньор Смит, се подготвят точният брой блюда и се сервират през седем минути. Започнахме с първото, второто, приближавахме към най-силното - кубинската лангуста. И в този момент помощникът ми неволно бутна чашата си с кафе, а тя се изля в чинията с вече опечения рак. В този миг нещо ме прободе. Направо в сърцето. Опитах се да попия течността със салфетка. Напразно - блюдото миришеше не на морски дар, а на кафе. Добавих сметана. Никакъв резултат. Започнах да се изпотявам. Времето не течеше, а бягаше. Чувах как от залата посланикът настройва госта за това каква вкуснотия го очаква. Всякакво по-нататъшно забавяне беше фатално. Какво да правя? Взех каничката, полях всички чинии и обявих: Лангуста с кафе. После се скрих в най-далечния ъгъл.
В такива случаи, спомня си г-н Смит, винаги след обяда канят готвача да му благодарят. Този път обаче последва мълчание. Мина половин час, когато чух, че трябва да се явя в залата за пури. Не знам как съм стигнал до там, но чух посланикът да казва: Г-н ... така и не разбрах кой, иска да изпрати готвача си, за да го науча как се прави тази най-вкусна лангуста, която е вкусвал. Гледах невярващ. Колегата дойде. Обясних му, че всичко е следствие на неприятен инцидент, но така или иначе в учебниците се появиха странни ястия: Пиле с кафе, риба с кафе. 
Различни хора си приписвали авторството на отделните блюда. Само откривателят на лангустата с кафе остана неизвестен.
Сеньор Смит беше най-яркият пример на това, че когато човек обича работата си и умее да я върши, може далеч да надмине мечтите си.
В Гърция след един обяд, още стария Папандрео, извика един от министрите си и попита: Кой е подходящият гръцки орден за г-н Смит. След малко той вече беше закачен на гърдите ми, спомня си корифеят в кухнята. В Япония милионер ме следваше със самолета си, за да го уча да готви. Има богати хора, които само за това мислят. В Швейцария милиардер арабин събра целия персонал и започва да раздава по сто долара. На мен поне двеста помислих си. Нали съм шеф. Случилото се ме попари:
- А на вас не мога да се отплата с пари - каза петролният магнат. - Ще пием шампанско. Пихме. Бутилката струваше петстотин долара, но в джоба ми нямаше нито един.
Когато се разделяхме със сеньор Смит, твърдо си обещахме скоро пак да се видим. Така и не стана. Най-бързо се развалят сигурните работи. Всеки тръгна по пътя си. Затова я няма и снимката му. Но когато видя раци, дори и по телевизията, винаги си спомням за него. И ми се прияжда лангуста с кафе.