Никой тогава, преди 23 години и до ден днешен не предвиди, че младите хора ще си тръгнат.

На 9 ноември 1989 година всичко беше нормално. Е, да... бяхме болно общество, но кой да ти каже? Мислехме, че това е завинаги. На следващия ден се оказа, че сме били слепи. Нещо като в “Матрицата” (това е за по-младите, б.а.). Животът изведнъж се изпълни с надежда, с намерения, с усилия, разочарования, но... беше хубаво.
А всичко започна с първия митинг на младите, лудите, антикомунистите, демократите... не на 10, а на онзи 18 ноември 1989 г. пред катедралния храм “Св. Александър Невски”, където години по-късно телевизия “Планета” щеше да направи своя исторически 5-годишен юбилей.

До онзи митинг си мислехме просто, че на власт идват по-добрите комунисти.

Когато за първи път видях д-р Желю Желев по телевизията (единствената тогава) изпитах страх, защото говореше за неща, които не разбирах. След година изпитвах гордост от него, а накрая дойде изключителното ми уважение към рядката порода на просветители, които (уви) у нас рядко са на почит.

Вчера един кръг от мислители, сред които д-р Желев, Петко Симеонов, Ивайло Трифонов, Боби Цеков и др., почетоха тази годишнина с нещо като кръгла маса. Стана ми тъжно. В какво се превръщат мечтите, си казах.

Само ден по-рано се състоя най-големият митинг за последните години, макар и смешно малък в сравнение с онзи, първия. Той настояваше за демокрация, там се говореше против тоталитарни и дори режимни практики в управлението на държавата. Този митинг бе организиран от наследничката на БКП - БСП. Докъде я докарахме, а? Нищо лошо за част от хората там, но върху нея пада дебела сянка, сякаш има гоцевска мура пред слънцето.

Та, на възпоменателната седянка в клуб “София прес” се чуха спомени, чуха се много неща, но публиката и журналистите бяха отегчени. Хората звучаха като зле написан учебник по история. Но ако махнем възторжените призиви на Петко Симеонов (легенда в прехода, б.а.) човек може да усети много важни неща.

Д-р Желев е единственият политик, който някога съм чувал да казва, че СДС е изиграл своята роля и е нормално да се сгуши в историята. Неговата роля, която започна на онзи митинг преди 23 години, беше да декомунизира България и го направи.

Според мен дори тази ирония на съдбата, че устоите на демокрацията се бранят от БСП, пак е заслуга на онова СДС.

Тъжното е друго - 23 години след този митинг онази гоцевска мура на Държавна сигурност още ни държи в сянка. Тъжно е, че целият Свети синод е полицейско РПУ. Тъжно е, че стожерите на морала - съдиите - изглеждат като селски миндили в очите на българите. Тъжно е, че милицията (полицията, простете) има решаваща роля за всеки аспект от нашия живот - политика, бизнес, битие, сигурност, образование.

Не тъжно, а обидно е, че 23 години по-късно няма официално, искрено извинение на българските политици за “Възродителния процес”, който докара България пред прага на унищожителна гражданска война. Обидно е след толкова много години да не се преклоним пред великодушието и сърцата на всички тези мюсюлмани, които преглътнаха и простиха всичко... и ни спасиха.

Напротив, днес този възродителен дух се е завърнал. Възраждат се милиционерите, възраждат се партийни историци, които ни обясняват (като македонците), че всичко започва от Аспарух, включително и Старият завет.

Та, това което ме натъжи, когато видях Желю Желев, е, че той пак каза важни неща, които пак си остават нечути. Може би най-важното от тях беше неговото собствено разочарование, че никой тогава, преди 23 години и до ден днешен не предвиди, че младите хора ще си тръгнат.

Да, те си тръгват. Не им пука за комунизма, не им пука за капитализма, не им пука за демокрацията... За тях няма история, няма Аспарух, Левски, Ботев, генерал Делов. За тях има нещо много важно, в което се заключава смисълът на демокрацията: да бъдеш индивид, да бъдеш щастлив - най-важното прозрение на Възраждането. Това в България не се случва, точно защото школите на АОНСУ и Симеоново не могат да го проумеят. Няма го в конспекта! И те си тръгват.

Оня ден срещнах едно момиче от моя жилищен блок. Помня го от дете. Майка й обърна света, за да даде образование и равен старт. Тя стартира днес, като доктор. Тя иска да остане тук, но заради майка си. Всички нейни състуденти още тази пролет заминават за Германия. Всички. Това ми напомни за моя съученик, който преди 20 г. се върна от Франция, защото вярваше. Той вероятно не съжалява, но цената, която плати вероятно е голяма. Нарича се просперитет.

Мечтата според мен на онзи 18 ноември беше да останем в България и да направим онази България от учебниците на мегаломаните - просперираща. А се оказа, че се превърна в онази България, символ на провал в докладите на ЕС - за стандарта на живот, за свободата на словото, за свободната инициатива, за демокрацията. Последно място. В какво се превръщат мечтите!